Петото евангелие

41.

Тя цял час ме наблюдава, докато крача из дневната, и знае, че мислено репетирам за утре. Накрая казва:

— Алекс, трябва да поспиш.

И преди да откажа, ме хваща за ръцете и ме повежда към спалнята. Чака да я последвам вътре. После заключва вратата зад нас.

Не съм спал с жена си почти от пет години. Старият матрак въздъхва при завръщането на нейното отдавна забравено тяло. Тя не се съблича. Просто събува обувките си и ме притегля да легна до нея. Угасва лампата. В тъмното усещам как пръстите ѝ нежно се плъзгат през косата ми. Усещам дъха ѝ с тила си. Но ръката ѝ не се отклонява. Дъхът ѝ не се приближава повече.

Цяла нощ сънувам насилие. Два пъти ставам в тъмното да се моля. Мона спи толкова леко, че се надига да се присъедини към мен. А после, в малките часове ме поглъща самота, от която толкова се отчайвам, че ми иде да я събудя. Да ѝ разкажа какво се каня да направя. Като се замисля обаче какво е извършил Симон, за да запази тайната си, се обръщам и не обелвам нито дума. Въртя се под завивките и когато я чувам да ме пита дали съм добре, се преструвам, че спя.

На зазоряване се измъквам от леглото и започвам да се приготвям. Заключвам се в банята и се качвам върху плота. Увивам расото на Симон в хавлиена кърпа и го пъхвам в чувал за смет. Кутията с пистолета пъхвам в торбичка от супермаркета. Връщам се в кухнята и оставям малката торбичка върху масата.

След това премислям разказа си, като си наливам чаша след чаша кафе, разлиствам Библията върху масата, та да си припомня редовете достатъчно добре, за да не позволя на никого да се усъмни в мен. След това се заставям да насоча мислите си към нощта, когато Уго умря, да потърся подробности, които може да съм забравил. Не е задължително да е идеално. Трябва просто да бъде убедително.

Мона се появява половин час по-късно. Безмълвно оглежда расото ми, най-хубавия ми чифт обувки. Слага върху масата ключовете ми и призовката. Не ме пита за малкия найлонов плик. Сигурно вижда, че вътре има нещо твърдо и тъмно, увито с някакъв кабел, но не казва нищо. Всеки път когато погледне часовника си, и аз поглеждам своя.

Петрос спи, когато го целувам по челото. Присядам на ръба на леглото му и поглеждам към празното легло, в което преди време спеше Симон До това легло някога се молех заедно с брат си. Имахме навика да си шепнем в тъмното всеки от своето място. Излизам от стаята, преди да ме връхлетят спомените.

В осем и половина вече съм навън, торбичката е скрита под расото ми, а чувалът за смет хвърлям в контейнер отвъд границата, в Рим. Имам достатъчно време за последната си обиколка на моята страна. Вместо това излизам на площад „Свети Петър“ сред ранните посетители. Наблюдавам как търговците евреи подготвят сергиите си и как служителите от базиликата вадят столове за някакво събитие на открито, което ще се проведе по-късно следобед. Но преди всичко наблюдавам миряните. Поклонниците и туристите. Иска ми се да усетя това място през техните очи.

Колата пристига точно в девет и половина, карана от папския иконом Анджело Гугел. Господин Гугел живее в нашата сграда. Една от трите му дъщери гледаше Симон и мен, докато мама още беше жива. Няма обаче никакви сърдечни поздрави, само едно учтиво: „Добро утро, отче“. След това той ме откарва покрай Сикстинската капела към папския дворец. Докато минаваме, гвардейците отдават чест. Когато пристигаме в Секретариата, се отваря двукрила дървена порта и зад нея се показва сводест проход. Отвъд е тера инкогнита. Частното крило на Йоан Павел.

Вътрешният двор е малък. Стените изглеждат адски високи и ми създават усещането, че се намирам на дъното на пропаст. Сенки насичат земята. От отсрещната страна двама пазачи стоят в стъклена кабинка и ни наблюдават. Гугел обаче описва кръг, връща се при сводестия проход и спира така, че вратата ми да е срещу входа в стената.

— Натам, отче — пояснява той, когато ми отваря да сляза.

Частният асансьор.

Пъхва ключ и лично го управлява. Кабината спира, господин Гугел бутва металната решетка и отваря вратата. Тилът ми настръхва.

Пристигнали сме. Намирам се в покоите на Негово светейшество. Пред мен е дневна, обзаведена със стари мебели и няколко растения в саксии. Няма и следа от швейцарската гвардия. Лео твърди, че не ги пускат вътре. Гугел ме повежда нататък.

Влизаме в библиотека, чиито стени са със златиста дамаска. Под висока картина на Исус има бюро. Върху него виждам само златен часовник и бял телефон.

Гугел ми посочва дълга маса насред стаята и казва:

— Почакайте тук, моля ви.

И после за моя изненада излиза.

Озъртам се, напрегнат от обзелите ме чувства. Като дете всяка нощ съм гледал към прозорците на този горен етаж и съм се питал какво ли има в тези стаи. Какво ли е усещането беден войник от Полша, отраснал в малка стая под наем в къщата на друго семейство, да живее в огромен апартамент на два етажа в най-прочутия дворец в света. Йоан Павел предизвикваше толкова много мисли през онези дни. Дай ми сили срещу моите многобройни страхове. И той беше изгубил родителите си като млад. И той някога се бе чувствал като чужденец в този град. Заради онова, което се каня да направя, аз ще изменя на своя ангел пазител.

Още хора влизат в библиотеката. Пръв идва Фалконе, началникът на жандармерията. След това прокурорът. Лучио пристига, следван от Минято. И накрая, от друга врата, се появява Симон.

Всички вперваме очи в него. Лучио протяга ръце. Пристъпва напред и вдига длани към бузите на Симон. Но погледът на Симон е прикован в мен.

Не мога да помръдна. Брат ми прилича на мъртвец. Очите му са хлътнали. Жилестите му ръце могат два пъти да обгърнат торса му. Усещам кутията с пистолета, притисната в ребрата ми. Симон ми прави знак да се приближа, но аз се овладявам и не реагирам. Подготвен съм за този миг. Важно е да запазим дистанция.

След секунда влиза архиепископ Но̀вак.

— Отец Александрос Андреу — оповестява той, — Негово светейшество ще ви приеме.

Отправям се след него към по-малка и уединена стая. Досещам се, че това е частният кабинет на Йоан Павел, откъдето той се появява пред множеството на площад „Свети Петър“. Огромният прозорец е от бронирано стъкло, но пред него има скромно писалище, отрупано с папки и документи за подпис, с досиета, които неспирно пристигат от Секретариата. До такава степен надхвърлят способността на папата да ги връща подписани, че буквално задушават стаята. Купчините са толкова високи, че не виждам кой седи зад тях.

Заковавам се на място. Той е само на една ръка разстояние от мен. Но изобщо не прилича на човека, когото видях в Сикстинската капела, намерил сили да коленичи в нозете на Вселенския патриарх. Този човек е крехък и изнемощял, с присвити очи, които едва скриват болката му. Не помръдва, само диша.

— Моля, седнете, отче — кани ме Но̀вак и ми посочва стол срещу писалището, после се настанява до Йоан Павел в качество, което не ми е понятно. — Негово светейшество — продължава той — разгледа доказателствата, събрани от съда. Би искал да ви зададе няколко въпроса.

Светият отец продължава да седи неподвижно в стола си. Чудя се дали изобщо ще продума.

— Добре, Ваше преосвещенство.

— Чудесно. Моля, обяснете ни откъде познавахте доктор Ногара.

— Ваше преосвещенство, запознах се с него…

Архиепископ Но̀вак обаче ме поправя с любезен жест.

Вдигам очи към нетрепващия поглед на Йоан Павел.

— Ваше светейшество, запознах се с доктор Ногара чрез брат ми Доктор Ногара откри изчезнал ръкопис в библиотеката и аз му помагах да го разчете.

Думите ми са възприети просто като поредния факт. Но̀вак не пита нищо повече по този въпрос, а продължава:

— Как бихте окачествили работните взаимоотношения на брат ви с Ногара?

— Бяха добри приятели. Брат ми му спаси живота.

— Прослушахме гласовото съобщение от доктор Ногара. То подсказва, че не са били в приятелски отношения.

Подбирам думите си внимателно:

— Когато брат ми започна да пътува на своите мисии в православния свят, той не можеше да отделя много време да се грижи за Ногара. Това разстройваше и двамата.

Наблюдавам изражението на Но̀вак. Трябва да се уверя, че помни с какво е ангажирал времето на Симон. Откъде са произтичали задълженията му. Само на няколко метра от тук е частният параклис, където Светият отец вероятно е извършил ритуала по ръкополагането на Симон като епископ.

— Но съобщението на гласовата поща подсказва — продължава архиепископ Но̀вак, — че Ногара е направил откритие, което е усложнило деловите им взаимоотношения. Вие бяхте ли запознат с това?

Мобилизирам се.

— Да, запознат бях.

— Какво беше откритието?

— Той откри ръкопис на древно евангелие, наречено „Диатесарон“.

Но̀вак кимва.

— Който сега е изчезнал.

— Аз му помагах да разчете текста на „Диатесарон“ — продължавам. — Преди това доктор Ногара не беше запознат с факта, че евангелията дават различни сведения за Светата плащаница. Там се криеше проблемът му.

— Продължавайте.

Сега вече се залавям да творя. Трябва да го направя съвършено.

— Най-подробното описание на погребението на Исус намираме в Евангелието от Йоан — започвам. — В другите евангелия пише, че Исус е погребан в „плащаница“, но при Йоан пише „повивки“ Освен това Йоан ни дава и най-конкретното описание на празния гроб: учениците не са намерили погребални повивки, не са намерили кърпата, с която е била увита главата на Исус. Ясно е, че това ще представлява проблем за всеки образ върху плащаницата.

Архиепископ Но̀вак се смръщва. Изглежда, се кани да зададе следващия си въпрос, но аз продължавам да трупам доводи и го засипвам с аргументи. На всяка цена трябва да го държа далече от раната от копието. Трябва да го подведа да търси в друга посока, да го насоча към всички дребни несъответствия при Йоан, които не са в съгласие с плащаницата, защото Но̀вак би трябвало да се досети, че Уго ги е отхвърлил, тъй като никой не търси реални факти при Йоан.

— Тези проблеми се задълбочават от свидетелствата на Йоан относно погребалните благовония. Другите евангелия твърдят, че Исус не е погребан с благовония, защото е настъпил еврейският шабат и погребението е било извършено набързо. Но според Йоан са използвали огромно количество, „около сто литри смес от смирна и алой“. И точно в това е проблемът, защото научните изследвания на плащаницата не са открили никакви свидетелства за благовония. Без да разработва подробно въпроса, Ногара смяташе, че най-пълният разказ за погребението на Исус се съдържа при Йоан и че разказът там не е в подкрепа на съществуването на плащаница. Той отиваше в Кастел Гандолфо, за да заяви това пред православните.

Благите черти на архиепископ Но̀вак провисват загрижено. Челото му се смръщва. Ръката му замислено е обхванала челюстта му.

— Но, отче, не му ли обяснихте за Евангелието от Йоан?

— Обясних му. Обясних му, че то е предимно теологично. Най-неисторичното. Че е написано десетилетия след другите. Обаче той знаеше, че православните свещеници няма да бъдат склонни да приложат научен прочит на евангелието. Знаеше, че те най-вероятно приемат казаното от Йоан за чиста монета.

Но̀вак разтрива слепоочията си. Изглежда разтревожен.

— Значи това е открил Ногара? Едно недоразумение?

Кимвам.

Той се смръщва. Когато заговаря отново, долавям промяна в гласа му. Въпросът на върха на езика му вече не е закономерен, не е свързан с писанията. А с нещо много по-дълбоко — с човешкото. Надявам се, че най-трудното е приключило.

— Тогава защо беше убит доктор Ногара?

Сега е моментът да разчовъркам старите рани и те прокървяват.

— Баща ми посвети трийсет години от живота си на опити да обедини отново нашата Църква с православната. — Свеждам глава пред Йоан Павел. — Свети отче, съзнавам, че не е възможно да помните всеки свещеник, работил сред тези стени, но баща ми отдаде живота си на това обединение. Вие го поканихте в покоите си веднъж, преди оповестяването на радиовъглеродното датиране, и той се почувства изключително поласкан. Но беше съсипан, когато научи резултатите от това изследване.

За пръв път устата на Йоан Павел потрепва. И изражението му става още по-печално.

— С брат ми бяхме възпитани във вяра в делото му — продължавам. — Разстроихме се, че по време на историческото си посещение тук православните свещеници ще научат нещо тревожно. Брат ми се опита да обясни това на доктор Ногара, но не сполучи.

Архиепископ Но̀вак сключва вежди.

— В такъв случай ми се иска да проумея събитията от онази нощ. Вие сте пристигнали към шест и половина, когато Ногара вече е бил мъртъв, нали?

Започва трудната част.

— Не точно, Ваше преосвещенство.

Той размества документите върху писалището, опитвайки се да пресее фактите от листовете със свидетелски показания.

— Тогава ли господин Канали ви отвори портата на градината?

Напрягам се на стола си.

— Тогава ми отвори портата, но не тогава пристигнах.

Той ме поглежда мрачно.

— Обяснете, моля.

Сърцето ми е със Симон Сърцето ми винаги е със Симон.

— Ваше преосвещенство, обадих се на Гуидо Канали, за да създам впечатлението, че съм пристигнал в Кастел Гандолфо по-късно, отколкото всъщност пристигнах.

Йоан Павел се опитва да извърне глава, за да погледне Но̀вак, но не успява. Ръката му остава вкопчена в ръкохватката на стола.

— Какво искате да кажете? — пита архиепископът.

— Бях там преди пет часа — отговарям. Времето, което показват записът от охранителните камери.

Но̀вак чака.

— Заварих доктор Ногара в колата му. Скарахме се…

Той вдига ръка да ме прекъсне.

— Чакайте, отче. Трябва да повикаме още някого.

Дишам накъсано. Усещам дробовете си стегнати. В присъствието на съдебен секретар всичко ще стане официално.

Архиепископ Но̀вак вдига телефона и казва нещо на полски. След секунда вратата отваря вторият секретар монсеньор Миетек. И въвежда човека, когото най-малко бих желал да видя.

— Инспектор Фалконе — казва Но̀вак, — Светият отец би желал да изслушате даваните показания. Изглежда, че отец Андреу се кани да направи признания, че е убил доктор Ногара.