Петото евангелие

36.

Въздухът край мен се сгъстява. Всеки звук в залата се сподавя и утихва. Съдиите се надигат. Пръсват се, после се изпаряват като привидения от съдебната зала. Съдебният секретар става, после отново сяда, трака нещо на клавиатурата си, явно очаква нови нареждания. Прокурорът поглежда Минято невярващо и взема куфарчето си. Накрая полицаите подканят всички да си тръгват по нареждане на Светия отец.

Минято се привежда над масата на защитата, останал без капка сила. Само Лучио седи изпъчен и не обръща внимание на никого — на жандармерията, на съдебния секретар, на безредието. Вперил е поглед в разпятието над съдийската маса, кръсти се и шепне:

— Благодаря ти, Господи.

Чувам зад себе си познат глас:

— Ваше високопреосвещенство, колата ви чака.

Дон Диего прелита край мен.

— Вуйчо, какво ще стане със Симон? — питам. — Какво ще стане с изложбата?

Лучио обаче е насочил вниманието си другаде. Когато Диего предлага да му помогне и да го изведе, вуйчо го насочва към Минято.

— Помогни на монсеньор Минято да стигне до колата ни. Осигури му всичко, от което има нужда.

Последното, което Минято казва на Лучио, преди да си тръгне, е:

— Ваше високопреосвещенство, подгответе се. Светият отец може да възобнови делото веднага след откриването на изложбата.

Лучио само кимва. Утре си е утре. Днес той ликува победоносно.

— Моля те, вуйчо, кажи ми какво става? — питам го, след като Диего и Минято тръгват.

Той слага длан върху главата ми. Физическата слабост се е върнала. Ръката му трепери.

— Ще знаем повече довечера — отговаря. — След изложбата.

Обръща се и тръгва бавно. Искам да попитам още нещо, но той не поглежда назад.

Когато колата на Лучио се отдалечава от Трибунала, аз се опитвам да се ориентирам в един свят, който внезапно се е променил. Навсякъде край мен миряните излизат от службите си, изпратени у дома по-рано, за да напуснат Ватикана преди откриването на изложбата на Уго. Пред граничните порти са се наредили коли. Черни автомобили чакат пред входа на „Санта Марта“. През стъклените врати на хотела виждам как православните свещеници се тълпят във фоайето. Смътно чувам напрегнатите монахини да предават съобщения на различни езици. Православните свещеници вадят ценните си вещи от сейфовете на хотела — кръстове със скъпоценни камъни, златни пръстени и медальони с диаманти — и аз се чувствам като момче помощник при богослуженията, което меда как свещениците се обличат в сакристията и усеща проявата на църковното тайнство във външните символи. Тялото ми тръпне от тревожна енергия. Мъча се да остана в този външен свят, но вътре в мен всичко бушува.

Винаги съм си представял, че баща ми е умрял в мъки. Че когато сърцето му е спряло, болката го е убила преди липсата на кислород. Не го намериха на стол или в леглото, а на пода в спалнята, свалил гръцкия кръст от шията си. Мона ми обясни, че греша. Че той е страдал, но не както си представям. Но въпреки това аз още държа кръста му в дъното на дрешника си и не го докосвам. И до ден-днешен за мен няма по-ужасяващ образ от този — баща ми на пода.

Евангелието от Йоан твърди, че последните думи на Исус на кръста били ликуващи: Свърши се! Мисията му е изпълнена. Само че тези думи може да изрече само Исус в контекста на теологията. Земният Исус е страдал страховито. Описанието, което дава Марко, винаги ме е разтърсвало от дън душа: Иисус извика с висок глас: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? Този вик е проява на крайното страдание, когато Синът Божи се е почувствал изоставен от Бог Отец. Уго ми обясни веднъж, че разпъването на кръст е като сърдечен пристъп, който трае с часове или дни. Сърцето бавно спира. Дробовете бавно колабират. Дори древните римляни, които подпалвали християните, за да ги използват като факли, и ги откарвали на стадионите, за да гледат как дивите зверове ги поглъщат, смятали разпъването на кръст за най-мъчителното наказание.

Симон познава най-добре и двата вида смърт: на нашия баща и на нашия Бог. Дълбоко в сърцето си никога няма да повярвам, че е убил човек.

Въпреки това на свидетелското място Лучио, изглежда, в един миг го сметна за възможно. И ето че сега съмнението се прокрадва в мислите ми Уго звучеше страшно ядосан на онова гласово съобщение, което беше оставил на Симон. Толкова наранен. Сигурно се е наливал с алкохол малко преди да умре, защото човек, способен да изнесе „Диатесарон“ от музея, за да го покаже на православните свещеници, надали действа разумно.

Не знам какво точно се е случило в онези последни мигове, когато само Бог е гледал. И макар да си повтарям, че сигурно е имало още някой в Кастел Гандолфо освен Симон и Уго — двама мъже са нощували в онази стая в Каза, но само един е нахлул в апартамента ми, — истината е, че съмнението на Лучио се е загнездило и в мен.

Когато се прибирам у дома, дворът „Белведере“ ми се струва почти празен. Дори джиповете и колите на пожарната са паркирани близо една до друга, за да има повече място за гостите тази вечер. Каквото и да е подготвил Симон за довечера, то наближава.

Петрос страшно ми се радва. Щастливо пляска с ръце, сякаш през деня е издържал цели пет действия само за да види как на сцената излиза любимият му актьор. Имам предостатъчно опит в това да крия от него злокобните си чувства. Покланям се, докато той пляска. Брат Самуел видимо си отдъхва. За човек на неговата възраст е истински подвиг да прекара единайсет часа с момче на пет години. След час ще се наложи отново ще вземе Петрос, когато аз отида на изложбата.

— Цял ден пита кога ще се върнеш — прошепва Самуел. — Казва, че сега ще види майка си.

Самуел се усмихва, но усмивката му се стопява, когато вижда изражението ми.

— Петрос, кажи „довиждане“ на брат Самуел и да се прибираме — казвам.

Петрос изстрелва юмруче във въздуха. Усмихва се лъчезарно на Самуел, който ме удостоява с печален поглед, все едно пита: наистина ли ще го лишиш от това?

Когато влизаме в апартамента, се улавям, че гледам часовника. Петрос се залавя да подрежда стаята си и да трупа играчките на купчини. Изважда четката и пастата си за зъби. Намира книжката за Пинокио и я отваря на последната страница, която му е прочела Мона. Трябва да спра това.

— Петрос, ела тук да ти кажа нещо.

Той скоква върху стола, после отново на пода. Взема телефона от плота и го оставя на масата пред себе си. Сяда на стола и чака.

— Не можем да се обадим на мама тази вечер — казвам.

Главичката му престава да подскача.

— Когато ти обещах, бях забравил, че тази вечер трябва да отида на едно важно място.

Очите му лъсват като перли. Ръбчетата им почервеняват. Сълзите напират.

— Не! — проплаква той.

— Съжалявам.

— Ти си лъжец!

— Обещавам ти, че ще ѝ се обадим утре…

— Не, обеща тази вечер!

— Тази вечер не е възможно.

Той се разридава и сълзите бликват.

Но и това ще свърши. Всеки друг изблик е имал край. В петгодишното му телце има стара душа, която приема компромиса, без да се удивява на разочарованието.

— Вместо това ще измислим нещо специално, което да направите с брат Самуел — уверявам го. — Какво предлагаш?

Сигурен съм, че ще се примири с нещо. Сладолед. По-късно лягане. Филм. Тази вечер обаче той отказва всичко.

— Не искам нищо! Искам мама!

Може би съм го подценил. Сега не е като друг път. Изваждам портфейла си и започвам да отброявам банкноти. На хълма отвъд Ватикана има парк със зала за видеоигри, куклен театър, въртележка. Ако не взема мерки да прекратя този плач, ще кажа нещо, за което ще съжалявам. Нещо, свързано с онова, което си мисля наистина.

— Можеш да отидеш в „Джаниколо“ — казвам. — Да играеш на видеоигри. Да се повозиш на въртележката.

И за да му покажа колко сериозно говоря, изваждам всички банкноти и си оставям само пет евро. Когато затварям портфейла обаче, нещо се измушва и пада на пода. Петрос се вторачва в него. Лицето му се променя. Устните му се свиват.

Поглеждам надолу. Снимката на Майкъл със счупен нос и насинено око. Само като го вижда, Петрос отново се разревава. Стискам зъби и пъхвам снимката обратно в портфейла си.

— Всичко е наред — успокоявам го, придърпвам го към себе си и поглеждам часовника си над рамото му. Изложбата започва след четирийсет минути.

— На този човек просто му тече кръв от носа — лъжа го.

Но телцето на Петрос е сковано и трепери силно.

— Тате — прошепва той и се сгушва още повече в прегръдката ми, — това е той.

— Какво?

Той заравя лице в рамото ми. Чувам го да проплаква приглушено:

— Това е мъжът от нашия апартамент.

Усещам как горещи сълзи мокрят расото ми. Усещам и как Петрос се опитва да се покатери в скута ми, да се загърне с дрехата ми. Но единствената ми мисъл е: Майкъл. Трябва да кажа на някого. Трябва да направя нещо.

Изправям се, но Петрос остава вкопчен в мен. Стиска расото ми с юмручета.

Пресягам се към телефона върху масичката и звъня на Минято, после на Лучио. Никой не вдига.

— Трябва да вървя. Налага се да те заведа отново у брат Самуел.

Петрос заплаква истерично. Когато го отделям от себе си, бута изпънатите ми ръце, мята се към мен. На лицето му е изписана паника. Затварям очи. Успокоявам се. Коленича.

— Ела тук.

Той се хвърля в прегръдката ми толкова силно, че едва не ме поваля.

— В безопасност си. Татко е тук. Нищо лошо няма да ти се случи.

Галя го по косата. Притискам го. Но пристъпът не отминава. Никога не е плакал толкова безутешно. Изложбата приближава с всяка изминала минута. Майкъл ще присъства. Не мога да остана тук.

Поглеждам към телефона в ръката си и се сещам за едно-единствено решение.

Мона пристига двайсет минути по-късно. Петрос все още диша учестено.

— Мамо — писука той и се приближава към нея за прегръдка.

Инстинктът ѝ подсказва правилния ход — тя сяда на пода и го оставя да се гушне в скута ѝ.

— Брат Самуел също ще дойде — казвам ѝ. Тя кимва. — Отидете у тях, ако искаш, но моля те, не ходете никъде другаде.

Отново кимва.

Пробожда ме вина само като го гледам в обятията ѝ.

Но тя не пита защо ще зарежа разплакания ни син. Не се съмнява в мен.

— Не знам кога ще се върна — казвам.

— Алекс, всичко е наред — уверява ме Мона тихо. — Със Самуел ще се погрижим за него. Тръгвай.

Сърцето ми бие като лудо. Губя време. Закъснявам.

На входа на двора „Белведере“ има полицаи. Над раменете им виждам десетина черни автомобила, паркирани вътре.

— Накъде? — питам.

Полицаите ми сочат на север, към стария офис на Уго.

— Натам, отче. Ще го видите.

Ако Майкъл е нахлул в апартамента ми, значи не е пристигнал тук заради процеса. И всичко, което каза, е лъжа. Бил е в Рим през цялото време.

Набирам номера на Лео, но той не вдига. Оставям му съобщение, предупреждавам го да се оглежда за Майкъл. Най-накрая виждам отключен служебен вход за музея. Вътре на пода са захвърлени отпечатани програми със завити крайчета.

Явно той е звънил в апартамента ми вечерта, преди да нахлуе. Което означава, че е един от мъжете, отседнали в онази стая в „Санта Марта“.

Вземам една програма. С големи червени букви бележка на първата страница гласи:

На карта е отбелязан маршрутът: от тук надолу към Сикстинската капела дълъг четиристотин метра коридор е разчистен специално за изложбата. Хуквам да настигна останалите, а в съзнанието ми отзад напред се разгръща историята на плащаницата. 2004 г. — отхвърлен е радиовъглеродният анализ. 1983 г. — италианското кралско семейство дава плащаницата на Йоан Павел. 1814 г. — плащаницата е изложена публично, за да се отбележи падането от власт на Наполеон. 1578 г. — плащаницата за пръв път пристига в Торино. 1355 г. — първата известна католическа изложба на Светата плащаница. Пътят неспирно води към Четвъртия кръстоносен поход. Към 1204 г.

Затова Майкъл ме изпрати да говоря от уличния телефон зад хотела. За да ме вижда от прозореца на стаята си.

Когато стигам до залата, на чиято стена е нарисуван Константинопол, спирам удивено. Тук няма никой. И нищо от изложбата не е отстранено, откакто видях експонатите за последен път преди три дни.

Поколебавам се невярващо. Значи вече се е случило. Православните свещеници са узнали, че плащаницата е била открадната от тях.

На мраморния под има следи от обувки. Във въздуха още се усеща телесна топлина. И тогава ги виждам. От другата страна на една витрина, почти невидими в тъмното стоят двама православни свещеници. Стоят в ъгъла и ридаят. Единият среща погледа ми през стъклото. Сълзите са покапали по брадата му.

Но от другата страна на вратата се разнася глас. Плътен, благ глас, като на баща, който утешава сина си. Пристъпвам напред, разпознал акцента.

Минавам между врати, които досега са били заключени, и се озовавам в просторна затъмнена зала. Отначало виждам само няколко глави — лица без тела, надничащи от мрака. Едва когато очите ми привикват с тъмнината, различавам расата, смокингите и черните рокли. Вътре има стотици хора. Започвам да се озъртам за Майкъл, но трудно се придвижвам сред навалицата.

Стените изсветляват по-надолу по коридора. Черното става сиво. Сивото — бяло. В другия край залата сякаш сияе. Там виждам картини по стените. Тук обаче стените са почти голи, изписани са с думи и по тях нарядко са окачени няколко експоната — монети и тухли, — които изглеждат като извадени от дъното на рибарска мрежа.

— Вече знаете историята на Светата плащаница — казва Но̀вак, застанал на подиум в далечния край на залата. — Знаете, че кръстоносците от Запада са я откраднали от Константинопол и са я донесли във владение на Католическата църква.

Той млъква. Присъстващите са се вторачили в него. Поглеждам нагоре. Но̀вак стои със затворени очи, вдигнал юмрук във въздуха. Сваля го надолу, надолу, до гърдите си. Меа culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Виновен съм, виновен съм, ужасно съм виновен.

Придвижвам се напред. Православните свещеници са се скупчили плътно на групи, не се отделят един от друг. Обаче католическите свещеници като Майкъл са пръснати из тълпата.

— Прости ни, Господи — казва Но̀вак, — че превърнахме твоята плащаница в символ на нашето разединение. Прости ни за греховете срещу нашите братя.

Цари гробна тишина. Неколцина стари кардинали сред зрителите са с каменни изражения, като че ли Но̀вак се размеква, но Негово преосвещенство продължава:

— За щастие, доктор Ногара направи едно последно откритие, което е още по-важно от всичко, което сте виждали досега.

Преставам да се озъртам за Майкъл. Изненадан съм. Архиепископ Но̀вак ще представи откритието на Уго.

— Както ще видите сега — казва Но̀вак, — Светата плащаница разреши най-сериозната ни теологична криза в един от най-трудните периоди на общата ни история. Без нея нямаше да сме тук тази вечер, защото Ватиканските музеи нямаше да съществуват.

Думите му изобщо не звучат като написаното от Уго в писмото.

— Това е последната зала от изложбата — казва Но̀вак. — Затова, преди да отидем в Сикстинската канела, искам да ви представя помощника на доктор Ногара, Андреа Бахмайер, който ще ви обясни откритието на Ногара.

Докато Бахмайер се качва на подиума, аз отново започвам да си проправям път сред тълпата. И тогава само за миг мярвам нещо сред хората. Расо с дълъг разрез под яката.

Расото, което срязах в хотела.

Обръщам се отново, но вече го няма. Навлизам по-навътре сред хората и се мъча да се съсредоточа над лицата край себе си, опитвам се да не се разсейвам от мисълта, която все по-настойчиво привлича вниманието ми. Бахмайер се покланя на архиепископ Но̀вак и казва:

— От десетилетия светът задава само един въпрос относно плащаницата — автентична ли е? Но доктор Ногара зададе по-хубав въпрос — защо Христос ни я е оставил? Неговият отговор е в тази зала.

Край мен се надига странна енергия. Дори православните свещеници се озъртат и се опитват да отгатнат какво означават думите на Бахмайер. Шмугвам се покрай една тяхна група, като се извинявам на гръцки. И тогава я виждам отново — бялата цепка на срязаното католическо расо. Придвижвам се напред, мъчейки се да зърна лицето на свещеника.

Обаче и той се движи. Проправя си път през тълпата. Изчаквам да видя накъде ще поеме.

— Сигурно се питате — продължава Бахмайер — защо по стените на влизане в тази зала няма окачени експонати, защо има само думи. Защото това е светът, в който се е родила плащаницата.

Той слиза от подиума и посочва изписаните цитати. Микрофонът на ревера му изпълва залата с неговия глас:

— Първата Божа заповед гласи: Аз съм Господ, Бог твой. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята. Юдеите са спазвали много строго тази забрана. Спомнете си какво ни казва техният историк Йосиф Флавий.

Но̀вак не слиза от подиума, а се обажда с плътния си, плавен глас:

— Събранието на Йерусалим ме изпрати да разруша двореца на цар Ирод, защото е украсен с изображения на животни. Ала друг човек пристигна там преди мен и опожари двореца.

Шии се проточват, за да видят буквите по стената, а свещеникът със скъсаното расо спира. Обръща се да погледне Но̀вак и виждам лицето му в профил. Цялото ми тяло се сковава. Майкъл.

Пресягам се да хвана ръката му, но той се отдалечава. Приближава се към архиепископ Но̀вак.

— Хората питат защо евангелията не споменават образа върху плащаницата — продължава Бахмайер. — Представете си обаче как юдейската общност би реагирала на образа на гол разпнат човек.

Внезапно Майкъл пристъпва напред, за да застане срещу Но̀вак на подиума, но друг свещеник му препречва пътя. Майкъл го заобикаля и аз се хвърлям напред. Пръстите ми стигат до ръкава му. Сграбчвам го.

— Затова учениците са отнесли плащаницата в Едеса — казва Бахмайер. — Езически град, където изображенията не са забранени. Управляван от владетел, който се възхищава на юдеите.

Майкъл се завърта. Поглежда ме, но по очите му не личи да ме е познал. Зениците му са свити и напрегнати. Челото му е мокро от пот.

— Кучи син! — просъсквам.

Той рязко се отскубва от мен и пристъпва към подиума на Но̀вак. Отначало Негово преосвещенство не забелязва присъствието му.

— Но ранната Християнска църква — продължава Бахмайер — остава враждебно настроена към изображенията.

Архиепископ Но̀вак гладко подхваща цитат, но Майкъл застава пред тях двамата. Хвърлям се напред да го сграбча, но той ми се изплъзва.

В този миг нещо връхлита пред очите ми. Вълна от цветове. Швейцарската гвардия се спуска отвсякъде в залата. Майкъл тутакси се изгубва зад стена от гвардейци.

Лицата на православните свещеници са слисани. Проправям си път напред. Само за секунда мярвам сред гвардейците подбелените очи на Майкъл, неистово размаханите му ръце. Мъчи се да извика, но викът му е неразбираем. Запушили са устата му с нещо. Той се опитва да изрита момчетата, но те са непоклатими.

Силна ръка ме стисва за рамото и ме избутва.

— Отдръпнете се, отче — казва нечий глас.

Не помръдвам. Майкъл беснее, мъчи се да изплюе онова, с което е запушена устата му. Двама офицери от гвардията махат на тълпата да се отдръпне, за да могат да го изведат.

— Приятели! — вдига ръце във въздуха Но̀вак. — Моля ви, простете на този човек. Той не е с всичкия си.

Понечвам да тръгна подир Майкъл, но идват още гвардейци и ми препречват пътя.

— Трябва да поговоря с него — казвам.

Избутват ме обратно.

— Къде го водите? — питам.

Тогава зад мен долита глас:

— Отче!

Обръщам се. И отстъпвам смаяно назад.

— Ваше преосвещенство.

Всички присъстващи ни гледат.

Не ми хрумва какво друго да направя, затова се покланям на архиепископ Но̀вак. Той ме хваща за ръката и ме повежда към подиума.

— Приятели мои — оповестява, — много от вас познават епископ Андреу. Той е посещавал държавите ви. На него дължим случващото се тук тази вечер. А този човек е неговият брат.

И ги оставя дълго да ме гледат. В брадата. В расото, спускащо се на дипли. Посланието му е доста директно — смесено семейство, Запад и Изток. Значи всички можем да живеем под един покрив.

— Благодаря ви, отец Андреу, за помощта преди малко — казва Но̀вак.

Присъстващите ръкопляскат учтиво. Забил съм поглед в пода. Не аз възпрях Майкъл, а швейцарската гвардия. Това е театър.

Понечвам да сляза долу, но ръката на Но̀вак остава върху рамото ми. Не ми позволява да се отдалеча.

— Доктор Бахмайер, продължете, моля — казва той високо.

А когато Бахмайер отново заговаря, архиепископ Но̀вак ми прошепва:

— Отче, брат ви би желал да видите това, което ще последва.

Затова оставам до него, гръцки католик от плът и кръв, противоотровата срещу изблика на Майкъл, докато Бахмайер превежда присъстващите през цитатите по стените. Това са древни слова на Отците на Църквата, на светци, на епископски съвети.

Забранил извайването на образи, Бог никога не би Сам създал образ.

Изображенията нямат място в църквите. Което се тачи и почита, не бива да се рисува по стените.

Имената под тези цитати са извадени направо от учебниците, по които преподавам в подготвителното училище на семинарията. Свети Ириней от втори век. Тертулиан и Ориген от трети век. Евсевий, бащата на църковната история, от четвърти век. Епифаний, знаменосецът на православието, умрял в началото на пети век. Публиката бавно се придвижва из залата и гледа как древните водачи на нашата Църква бълват огън и жупел против изображенията. Гледат как нашата религия се противопоставя на езичеството и отхвърля изображенията и статуите, украсяващи храмовете на Юпитер, Аполон и Венера.

Едва когато езичеството отмира, Църквата смекчава позицията си. Редица изображения по тези стени улавят въпросния момент: из цялата Римска империя християните влизат в църквите си и там ги посрещат стенописи и мозайки на Исус, на неговите чудеса, на неговите ученици. Практиката се разпространява чудодейно бързо, сякаш цяла една цивилизация се събуждала от общ сън, сякаш се натъквала на откровение относно божествено правило: Бог е красота, а красотата трогва душата. Извечният лик на Исус изведнъж се появява навсякъде. Но въпреки това точно в този момент, когато християнството процъфтява, се надига опасност за неговото съществуване. Когато хронологията по стените достига седми век, белите букви стават червени. И са арабски.

Бахмайер посочва думите.

— Стигаме до най-вълнуващия момент в историята след падането на Рим. От Африка се надига неудържимата вълна на новата религия — исляма. Тя застрашава не само Светите земи, но и новото отношение на християнството към образите. Пред очите ви са думите на Мохамед, записани от мюсюлманските имами. И тъй като ме помолиха да не ги чета на глас в този музей, може да ги прочетете сами.

Разнася се мърморене, когато присъстващите зачитат преводите.

В Съдния ден най-жестоки ще са мъченията за авторите на картини.

Всички художници, нарисували картини, ще горят в ада.

Не оставяйте незаличен образ.

— На границата на християнството и исляма християните се докосват до нови представи — казва Бахмайер и отново повежда зрителите. — И някои от вярващите започват да ги възприемат. Тези християни възприемат еретичното убеждение, че изкуството, което изобразява нашия Бог, е зло и трябва да бъде унищожено. Един от тези еретици става християнски император в Константинопол. В черната седемстотин двайсет и шеста година той подема кампания, която днес наричаме иконоборство. Трагедия, която засенчва дори Четвъртия кръстоносен поход.

Над главите ни светва лампа. От тъмното изникват букви, сякаш изписани с пушек от дявола. Гласът на Но̀вак прозвучава измъчено, докато ги чете:

— Остъргвали стените на църкви и ги мажели с пепел заради светите образи по тях. Където имало изображения на Христос или на Богородица, или на светиите, те били изгаряни, издълбавани или замазвани.

Бахмайер продължава:

— От онзи период са оцелели отчайващо оскъден брой произведения на византийското изкуство. Най-голямата сбирка на християнско изкуство изчезнала почти напълно. Императорът бил безмилостен. И се оказало почти невъзможно да бъде спрян.

Стигаме до дъното на залата. Бахмайер посочва последната стена, която ни дели от Сикстинската капела. Боядисана е в ослепително бяло. Гласът му потрепва, когато добавя:

— Почти.

Стената е толкова ярка, че се налага да отместя поглед. И тогава забелязвам, че до вратата към Сикстинската капела има двама гвардейци.

— Един от най-важните въпроси, които зададе доктор Ногара — казва Бахмайер, — е защо Исус ни е оставил Свещената плащаница. Седемстотин години никой не знаеше отговора. Но насред иконоборството един християнски монах на име Йоан си припомня смайващ факт: в град Едеса има образ, който не е дело на човешка ръка. Изображение на Христос от самия Христос. То доказва, че новият завет на нашия Бог е съпътстван от ново изкуство. Когато Бог става човек, той превръща себе си в образ. Посредством собственото си превъплъщение унищожава забраната срещу изкуството. И като доказателство на неговите намерения — като скрижалите, които Господ дал на Мойсей — той ни оставя плащаницата. Вдъхновени от Йоан, малка група старци въстават срещу императора. И заедно спасяват християнската история. Представям ви техните думи.

Гласът на архиепископ Но̀вак вече прелива от вълнение. Отеква гръмовно:

— Богопомазани владетелю, Христос изпрати Своя образ на цар Абгар от Едеса и дори до днес много хора на изток се събират край този образ, за да се молят там. Затова ви заклеваме да се обърнете към истината. По-добре да станеш еретик, отколкото да унищожаваш изображения.

— Тези думи са написани от папа Григорий, патриарх на Запада. Ала не е бил само той. Ето и словата на Никифор, патриарх на Константинопол.

— Защо да наказваме онези, които рисуват портрета на Исус, когато самият Исус е оставил изображение на своето божествено тяло върху платно? Той е произвел свой отпечатък, като е позволил да бъде загърнат с платното.

— В Йерусалим — продължава Бахмайер — още трима патриарси изпратили писмо на императора. След това бил свикан вселенски събор. И за пръв път в нашата обща история християнските епископи заговорили с един глас. Заявили за потомството, че християнството е религия на… религията на изкуството.

Затова с огромна радост моля Негово преосвещенство да отвори вратите пред нас и ви каня да го последваме вътре. Защото зад тези врати ще видите онова, което нашето единство — и Божият пример — са направили възможно.

Още докато Бахмайер говори, Но̀вак пристъпва напред и дава знак с ръце. Гвардейците пред вратата се разделят. И сякаш като по чудо Сикстинската капела се отваря.

Тръпка пробягва през тълпата. Защото отвъд този праг Ватиканският музей свършва. И започва параклисът на папата. А на тавана му се намира най-върховното чудо в изкуството.

Но докато се точим вътре, никой не насочва поглед нагоре. Сърцето ми думка в гърдите. Кръвта барабани в ушите ми. Защото в този параклис Микеланджело не е сам. До олтара се намира висок златен стол. И на този стол седи дребната приведена фигура на папа Йоан Павел.