Петото евангелие

3.

Полицаят отвежда Симон достатъчно далече от мен, за да не чувам разпита, а аз наблюдавам как другите полицаи ограждат мястото с лента. Единият оглежда високата около два метра и половина ограда до пътя, мъчейки се да установи как външен човек е проникнал в градината. Друг се взира в охранителната камера, монтирана отгоре. Повечето служители на ватиканската жандармерия преди са били полицаи в Рим. Установяват, че часовникът на Уго е откраднат, че портфейла му го няма, че куфарчето му е отворено. Продължават обаче да оглеждат, като че ли нещо не се връзва.

Местните хора пламенно обичат Светия отец. Разказват легенди за папи, обикаляли от врата на врата, за да се уверят, че всяко семейство в селото има пиле в тенджерата. Много възрастни жители са кръстени на папа Пий XII, закрилял семействата им по време на войната. Не стените пазят това място, а жителите на селото. Изглежда невъзможно тук да стане обир.

— Оръжието! — чувам да се провиква един униформен.

Стои на входа на някакъв тунел — огромен път, построен от римски император като покрита алея за разходки. Още двама полицаи се втурват към отвора на тунела, насочвани от двама градинари. Чува се мърморене. Нещо голямо се прекатурва. Каквото и да намират полицаите, то не е оръжието, на което са се надявали.

— Фалшива тревога — пролайва единият.

Затварям очи. Потресът плисва като вълна. И преди съм виждал мъртъвци. Ходех в болницата, където Мона беше медицинска сестра, за да миропомазвам болните, да се моля за умиращите. Ала въпреки това ми е трудно да превъзмогна шока.

Приближава се полицай, за да снима следите от обувки в калта. Вече има жандармерия навсякъде в градините. Но аз отново обръщам очи към Уго.

Защо е толкова близък на сърцето ми? Изложбата му ще го направи — вече посмъртно — един от най-известните хора в Рим и мога да твърдя, че имам пръст в това. Спечелиха ме обаче белезите от битките, които бе водил. Очилата, които все не намираше време да поправи. Продупчените му подметки. Стеснителността му, която се изпаряваше, заговореше ли за грандиозния си проект. Дори невротичното му неизлечимо пиянство. Нищо друго на света нямаше значение за него освен изложбата, на която посвещаваше всяка своя мисъл. Нейното бъдеще беше смисълът на съществуването му. Съзнавам, че това е причината да се чувствам така. Уго беше бащата на тази изложба.

Симон се връща, последван от полицая, който го е разпитвал. Очите на брат ми са влажни и безизразни. Чакам го да каже нещо, но вместо него заговаря униформеният:

— Вече може да си вървите, отци.

Ала тъкмо са донесли чувала за трупа. И двамата не помръдваме. Полагат Уго върху чувала и изпъват краищата покрай тялото му. Ципът издава звук като при съдирането на кадифе. Двама полицаи понечват да го отнесат, когато Симон се обажда:

— Спрете.

Мъжете се обръщат.

Симон вдига ръка и казва:

— Наклони, Господи, ухото Си.

Двамата униформени пускат чувала на земята. Всички край нас — полицаи и градинари — свалят шапки.

— Смирено Те моля — продължава Симон, — помилвай душата на Твоя слуга Уголино Ногара, на когото си заповядал да премине от този свят към селенията на покой и светлина. Нека той бъде сред Твоите светци. С помощта на Бог Исус, амин.

Мислено добавям онези две важни гръцки думи, най-кратката и силна християнска молитва.

Кирие елейсон.

Господи помилуй.

Шапките отново са на главите. Мъжете вдигат чувала с трупа. Отнасят го нанякъде.

Усещам болезнена празнота. Уго Ногара го няма.

Когато стигаме до фиата, Симон отваря жабката и опипва вътре.

— Къде са ми цигарите? — пита немощно.

— Изхвърлих ги.

Дисплеят на телефона ми показва, че сестра Елена ме е търсила два пъти. Петрос сигурно се е побъркал от притеснение, само че тук сигналът не е достатъчно силен и нямам връзка.

Симон измъчено се чеше по шията.

— Ще ти купим цигари, като се върнем — уверявам го. — Какво се случи там?

Той издишва през ъгълчето на устата си струйка въображаем дим. Забелязвам как дясната му ръка стисва горната част на дясното му бедро.

— Ранен ли си?

Симон клати глава, но размърдва и намества този крак по-удобно. Лявата му ръка се пресяга към десния ръкав на расото, бръква във френския маншет, който свещениците използват като джоб. Продължава да търси цигарите си.

Завъртам ключа. Когато фиатът запалва, се привеждам напред и целувам броеницата, която Мона окачи на огледалото за обратно виждане преди много време.

— Скоро ще си бъдем у дома — казвам. — Разкажи ми, когато си готов да говориш.

Той кимва, но не продумва. Барабани с пръсти по устните си, зареял поглед към мястото, където Уго е изгубил живота си.

Сигурно щяхме да пристигнем в Рим по-бързо, ако прекосявахме Алпите на слон. Старият фиат на баща ми е сдал багажа. В днешно време има косачки с повече конски сили. Скалата на стереото на колата е ръждясала на 105 FM, радиото на Ватикана, което предава молитвите на Светата броеница. Симон сваля броеницата от огледалото и започва да отмята зърната. Гласът по радиото казва: Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, Иисуса бичува и предаде на разпятие. Тези думи са знак да подемеш обичайните молитви — „Отче наш“, „Радвай се, благодатна Марийо“ и „Слава на Отца“ — и Симон потъва във вглъбение.

— Защо някой би го обрал? — питам, неспособен да понеса тишината.

Уго не притежаваше почти нищо, което да си заслужава да откраднеш. Носеше евтин часовник. И портфейл, чието съдържание надали щеше да стигне за билет до Рим.

— Не знам — отговаря Симон.

Виждал съм Уго с пачка пари само веднъж, когато беше обменил валута на летището след някакво делово пътуване.

— С един и същ полет ли дойдохте? — питам го.

И двамата работеха в Турция.

— Не — отговаря Симон отнесено. — Той се прибра преди два дни.

— Какво правеше тук?

— Подготвяше изложбата си.

— Но какво е търсил в градината?

— Не знам.

По тукашните възвишения в италианската територия край папските владения има няколко музея и археологически находки. Възможно бе Уго да е правил проучвания или да се е срещал с друг куратор. Но когато се е разразила бурята, е бил принуден да потърси подслон.

— Вилата в градината — отбелязвам. — Може би се е запътил натам.

Симон кимва. Гласът по радиото продължава: … и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски! Започва следващият цикъл молитви и Симон го проследява, оставяйки по малко кал върху зърната, които отмята с палец. Никога не е бил суетен, но винаги се носи спретнато и чисто. Сега калта засъхва по кожата му и той се взира в бучиците, полепнали по броеницата.

Помня как двамата седяхме така малко след раждането на Петрос, в нощта, когато закарах Симон на летището за първото му назначение в чужбина. Той слушаше радиото, наблюдаваше как самолетите прелитат над главите ни и оставят след себе си бели дири, подобни на ангели. Брат ми беше убеден, че дипломацията е богоугодно дело и че религиозната омраза умира на масата за преговори. Когато прие поста в България, където по-малко от един на сто човека е католик, вуйчо Лучио се завайка и каза, че това е все едно Симон да работи в Израел за лобито на производителите на свинско. Но четирима от петима българи са православни християни, а още от пътуването си до Атина брат ми беше решен да работи за обединението на двете най-големи църкви на света. Идеализмът открай време беше най-големият грях на Симон. Свещениците в Държавния ни секретариат получават повишенията си по график — епископ след десет години, архиепископ след двайсет, което обяснява защо толкова много от сто и петдесетте кардинали на света са бивши служители на Секретариата. А онези, които не са били повишени, обикновено са станали жертва на добрите си намерения. Както го предупреди тогава Лучио, един махараджа е длъжен да избира дали да предвожда народа си, или да чисти след слона си. Според тази метафора Мона, Петрос и аз бяхме слонът. Симон трябваше да се отърве от нас, преди чувството му за дълг да забави издигането му.

След това Симон замина на работа в Турция и Бог му подхвърли нова благотворителна кауза — Уго Ногара. Заблудена овца. Ранима душа, която се бореше да осъществи шедьовъра на своята кариера. Затова си представям какво изпитва брат ми в този момент. Агония, не много по-различна от онова, което бих изпитвал аз, ако нещо се случи с Петрос.

— Уго е на хубаво място — напомням му.

Тази убеденост помогна на две момчета да преживеят смъртта на родителите си. Отвъд смъртта е животът, отвъд страданието — покоят. Ала Симон е разтърсен твърде силно, за да асимилира смъртта на Уго. Вместо да отмята зърната на броеницата, той само я стиска в ръка.

— Какво те попита полицаят? — интересувам се.

Под очите му има бръчки. Не мога да разбера дали примижава и се взира в далечината, или годините служба в Секретариата са причинили това на един едва трийсет и три годишен мъж.

— Поиска да види телефона ми — отговаря.

— Защо?

— За да засекат по кое време ми се е обадил Уго.

— Какво друго?

Симон гледа втренчено телефона в ръката си.

— Пита ме дали съм видял още някой в градината.

— А ти видя ли?

— Не — отвръща като в унес той.

В главата ми се блъскат хаотични мисли. През есента Кастел Гандолфо утихва. Папата напуска лятната си резиденция и се връща във Ватикана, затова швейцарската гвардия и жандармерията престават да държат свои хора там. Туристическите атракции опустяват вечер, защото последният влак за Рим заминава преди пет, а ако тукашните джебчии са като римските, сигурно стават по-агресивни, след като лесните им жертви си тръгнат. За секунда в съзнанието ми се мярва Уго под дъжда на празния селски площад, нападнат от един от тези хора.

— Точно от отсрещната страна на пътя има будка на карабинерите — отбелязвам. — Защо Уго не ги е повикал?

— Не знам.

Може и да ги е повикал, а те да са отказали да преминат границата на Ватикана. А дори да е набрал нашия спешен номер 112, той надали би свършил работа тук.

— Какво ти каза по телефона? — питам.

— Моля те, Алекс — вдига ръка Симон. — Трябва ми малко време.

Затваря се в себе си, сякаш споменът за телефонния разговор е особено болезнен. Сигурно позвъняването е дошло, докато Симон е пътувал от летището. Може би е казал на шофьора веднага да се отклони, но и това не се е оказало достатъчно.

Помня как взе първия полет и пристигна, след като му съобщих, че Мона ме е напуснала. Закле се да остане колкото е нужно, за да се почувствам отново човек. Отне ми шест седмици. Лучио го умоляваше да се върне в посолството. Но вместо това Симон ми помогна да облепя цял Рим с листовки, да звъня на роднини и на приятели, грижеше се за Петрос, докато аз себично обикалях града и посещавах местата, където се бях влюбил в жена си. По-късно, когато той се върна в България, пощата ни преливаше от писма, адресирани до Петрос, и във всяко имаше снимка, направена от Симон в София: вятърът развява перчема на някакъв мъж; акордеонист с маймунката му; катерица върху планина от лешници. Те се превърнаха в тапет в стаята на Петрос. Ритуалното четене на писмата постави ново начало за мен и сина ми. Така разбрах какво е имал предвид Лучио. Докато Симон правеше снимки, по-недостойни свещеници се катереха по служебната стълбица. Накрая му заявих, че с Петрос сме оставили лошото зад гърба си. Край с писмата. Моля те.

Светлините на Рим започват да ни обливат с цветове. Очите на Симон шарят, преценяват гледката през предното стъкло. Минал е повече от месец, откакто за последен път е виждал този градски пейзаж, повече от месец, откакто е дишал тукашния въздух. Тази вечер трябваше да се състои неговото завръщане у дома.

— Забеляза ли дали някоя градинска порта не е останала отключена? — питам тихо, но той явно не ме чува.

Жилищната сграда, в която сме отраснали със Симон и където аз все още живея с Петрос, се нарича Палацо Белведере, защото на италиански можеш да наречеш всичко „палат“. Нашият е правоъгълна тухлена постройка отпреди сто години, когато на папата му омръзнало да среща домакини и деца по частното си стълбище. Белведере означава „красива гледка“, но и нея нямаме: от едната страна е ватиканският супермаркет, а от другата — паркингът. Това е сграда със скромни ведомствени жилища.

Живеем на последния етаж, срещу братята от Ордена на свети Йоан, които въртят ватиканската аптека на партера. От няколко прозореца виждаме задните прозорци на апартамента на Йоан Павел в папския дворец — истинско палацо, откъдето и да го погледнеш. На малкия паркинг отзад един полицай проверява дали автомобилите имат разрешение да паркират. У дома сме.

— Да питам брат Самуел има ли цигари? — предлагам, докато се качваме по стълбите.

Ръката на Симон трепери.

— Не, не го буди Някъде вътре имам запаси.

Друг полицай, с когото се разминаваме по стълбите, забелязва окаяния вид на Симон, но тактично отмества поглед.

Спирам.

— Какво правите тук, полицай? — изломотвам и се завъртам на стълбите.

Той вдига поглед от основата на стълбището. Кадет с детски очи.

— Отци — мачка служебното си кепе младежът… — случи се злополука.

— Каква злополука? — смръщва се Симон.

Аз вече съм хукнал нагоре по стълбите.

Вратата на апартамента ми е отворена. Трима мъже са се скупчили в дневната. В кухнята един стол е паднал на облегалката си. На пода има счупена чиния с храна.

— Къде е Петрос? — крясвам. — Къде е синът ми?

Мъжете се обръщат. Братята хоспиталиери от съседния апартамент, все още с белите си престилки върху черните раса след работния си ден в аптеката. Един от тях ми сочи към спалните. Нищо не казва.

Объркан съм. В коридора има преобърнато шкафче. Подът от твърдо дърво е осеян с листове. В мен, невинна и крехка, се взира бащината ми икона на Младенеца. Червената ѝ глинена рамка се е строшила при падането. Зад вратата на спалнята се чува женско хлипане.

Сестра Елена.

Бутвам вратата. И двамата са вътре, сгушени на леглото. Петрос е в скута на Елена, ръцете ѝ са го обгърнали като пашкул. Срещу тях на леглото, където спеше Симон като дете, седи униформен от жандармерията, който си води бележки.

— … по-висок, струва ми се — казва Елена, — но не го огледах добре.

Полицаят рязко вдига поглед към Симон, който е застанал зад мен — исполин, излязъл от окото на буря.

— Какво се е случило? — питам, нахълтвайки вътре. — Да не сте пострадали?

— Тате! — възкликва Петрос и се измъква от ръцете на монахинята.

Лицето му е зачервено и подпухнало. Щом се озовава в прегръдката ми, отново се разплаква.

— О, слава богу — възкликва сестра Елена и се надига от леглото, за да ме посрещне.

Петрос трепери в прегръдката ми. Опипвам тялото, търсейки рани.

— Невредим е — прошепва Елена.

— Какво става?

Тя закрива устата си с ръка. Торбичките под очите ѝ се отпускат.

— Един мъж нахлу в апартамента — отговаря.

— Какво? Кога?

— Бяхме в кухнята. Вечеряхме.

— Не разбирам. Как е влязъл?

— Не знам. Чухме го на вратата. И после се озова вътре.

Обръщам се към полицая.

— Заловихте ли го?

— Не. Но спираме всеки, който се опита да прекоси границата.

Притискам Петрос към себе си. Значи униформеният на паркинга не проверяваше разрешенията за паркиране.

— Какво е търсил? — питам го.

— Разследваме — отговаря ми той.

— Имали и други обрани апартаменти?

— Не ни е известно да има.

За пръв път чувам за обир в тази сграда. В нашето ватиканско селище почти няма битова престъпност. Петрос заравя носле в шията ми и прошепва:

— Трябваше да се скрия в дрешника.

Потупвам го по гърба и питам Елена:

— Стори ли ти се познат?

Селището е малко. Сестра Елена живее в манастир, но с Петрос познаваме почти всички, които живеят между стените на Ватикана.

— Никога не съм го виждала, отче — отговаря тя. — Толкова силно блъскаше по вратата, че грабнах Петрос от стола и го донесох тук.

Поколебавам се.

— Блъскал е по вратата?

— И крещеше, и клатеше бравата. Нахлу вътре още докато носех Петрос. Истинско чудо е, че се добрахме навреме до спалнята.

Сърцето ми бие до пръсване. Обръщам се към полицая.

— Значи не е било обир?

— Не знаем какво е било, отче.

— Опита ли се да ви нарани? — питам Елена.

— Заключихме вратата на спалнята и се скрихме в дрешника.

Свеждам поглед и установявам, че синът ми оглежда бледата и опръскана с кал фигура на чичо си. Лицата и на двамата са разстроени и потресени.

— Петрос — погалвам го по изопнатото гръбче, — всичко е наред. В безопасност си. Нищо лошо няма да ти се случи.

Двамата със Симон са се вторачили един в друг. И се гледат с блеснали сини очи. Има нещо животинско в погледа на брат ми, което той се мъчи, ала не успява да овладее.

— Сестро — повтарям шепнешком, — той нарани ли някой от двама ви?

— Не. Не ни обърна никакво внимание. Чувахме го как обикаля отвън.

— Какво правеше?

— Стори ми се, че влезе във вашата стая. Викаше двама ви по име.

Притискам Петрос към себе си и предпазвам лицето му с рамото си.

— Кого?

— Вас и отец Симон.

Тръпки ме побиват. Усещам, че полицаят ме гледа и преценява реакцията ми.

— Отче — казва той, — можете ли да внесете някаква яснота по въпроса?

— Не. Не, разбира се. — Обръщам се към Симон — Ти сещаш ли се за нещо?

Погледът на брат ми е отвеян. Пита само:

— По кое време стана?

Долавям тревожна нотка в гласа му. Подсказва ми нещо, което отначало ми се струва нерационално, но постепенно плъзва като мастило в мислите ми. Питам се дали нападението не е свързано с онова, което е сполетяло Уго. Дали убиецът му не е дошъл тук след това.

— Случи се броени минути след като отец Алекс потегли — обяснява сестра Елена.

Кастел Гандолфо е на трийсетина километра от тук. Пътуването отнема четирийсет и пет минути. Би било почти невъзможно един и същ човек да извърши и двете нападения. Пък и не ми хрумва причина. Единствената връзка между нас и Уго е работата ни по неговата изложба.

Симон посочва към дрешника и пита:

— Колко време беше вътре?

— Адски дълго — отговаря доволно Петрос. Най-сетне някой да обърне внимание на неговото страдание.

Но погледът на Симон се отмества към прозореца.

— Повече от пет минути? — питам, защото усещам, че брат ми наистина иска да разбере.

— Много повече.

Значи полицаят не е бил откровен с нас. Защото от вратата на апартамента до границата се стига за една минута тичешком. Тази вечер никой няма да бъде заловен на портите.

Той затваря бележника си и се изправя.

— Долу ви чака кола, сестро. Не бива да се прибирате пеша в тъмното.

— Благодаря ви — казва Елена, — но ще пренощувам тук. Заради малкия.

Полицаят отваря вратата малко по-широко.

— Игуменката ви очаква. Шофьорът е в коридора и ще ви отведе долу.

Сестра Елена е упорита възрастна монахиня, но не би спорила с полицията пред Петрос. Целува го за лека нощ и докато обхваща бузката му с длан, осеяната ѝ със старчески петна ръка трепери.

— Ще ти звънна по-късно — казвам ѝ аз. — Искам да те питам за още някои неща.

Тя кимва безмълвно. Петрос се сгушва в прегръдките ми, когато сестра Елена си тръгва. Пръстчетата му са вкопчени във футболната фланела, с която не се разделя. Отпред тя е мокра от сълзите му. В този миг забелязвам раклата, избутана пред вратата на дрешника. Явно сестра Елена първа е излязла от там, за да позвъни на жандармерията. И е накарала Петрос да остане вътре, за да е на сигурно място. Значи синът ми е стоял самичък в тъмния дрешник.

Усещам го как диша до шията ми и си давам сметка, че трябваше да е в леглото още преди половин час. Усещам колко е изтощен по това колко натежава тялото му.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — прошепвам му.

Отправяме се към кухнята и той ми посочва счупената чиния върху плочките.

— Аз го направих. Без да искам.

Изправям съборения стол. Елена явно го е грабнала от мястото му, нищо че тежи петнайсет килограма. Свалям от една полица портокалова фанта, пазена само за специални случаи. Тя е любимата напитка на Петрос, откакто видя, че кардинал Ратцингер я пие в „Кантина Тиролезе“ в града. Той заравя нос в пластмасовата чаша, а аз поглеждам над рамото му към бъркотията в коридора, която продължава и по посока на спалнята ми. По някаква причина е подминала стаята на Петрос. Което потвърждава версията на Елена за случилото се.

— Има буря — отбелязва Петрос, изплувал от портокаловата лагуна.

Кимам разсеяно. Сигурно си мисли за мъжа навън, за нападателя, който не е заловен. Наблюдавам полицая, който се връща от оглед на спалнята ми. Когато минава покрай вратата на Петрос, се появява Симон Полицаят го пита нещо, а брат ми отговаря:

— Не, племенникът ми преживя предостатъчно за една нощ.

— Тате? — вика ме Петрос.

Обръщам се. Той ме гледа очаквателно.

— Да?

— Попитах дали колата се повреди в дъжда?

Нужно ми е малко време да разбера. Петрос се чуди защо двамата със Симон се прибираме толкова късно, защо той и сестра Елена са били сами, когато е дошъл онзи човек.

— Ами… спукахме гума.

Фиатът често се разваля. Петрос е истински авторитет, що се отнася до изтичането на масло и повреденото динамо. Понякога се притеснявам, че се превръща в енциклопедия на злощастията.

— Добре — казва той, наблюдавайки как чичо му затваря вратата след полицая.

Апартаментът отново си е наш. Симон присяда до племенника си и ръстът му успокоява Петрос, който се премества на ръба на стола като кацнала на клонка пеперуда, която се припича на слънцето.

— Утре ще се върнат — заявява Симон.

Кимвам. Не можем обаче да обсъждаме пред Петрос онова, което се налага да предприемем.

Брат ми полага огромната си длан върху косата на племенника си и я разрошва. От расото му се сипят прашинки от засъхналата кал.

— Наложи ли се да вдигате колата? — пита Петрос.

— Моля?

— За да смените гумата — пояснява Петрос.

Със Симон се споглеждаме.

— Аз просто използвах… — замотава се Симон и щраква с пръсти във въздуха.

— Крик? — подсказва Петрос.

Брат ми кимва и рязко се изправя.

— Ей, Петрос, трябва да се поизмия, ясно? — Поглежда ме и добавя: — Ubi dormiemus? — На латински. За да не разбере Петрос. Пита къде ще спим.

Значи сме на едно мнение — вероятно не е безопасно да останем тук.

— В казармата на швейцарците? — предлагам. Най-сигурното място в страната след апартамента на Йоан Павел.

Симон кимва и се помъква към душа, полагайки неимоверно старание да прикрие лекото накуцване.

След като той се отдалечава, казвам на Петрос да си вземе любимата пижама. След това включвам компютъра и нетърпеливо изчаквам старият процесор да претърси пощата ми за името на Уго. Напрегнат съм. Ослушвам се за шумове извън коридора.

Появяват се двайсетина съобщения. Всичките от лятото. Последното, отпреди две седмици, е това, което търся. Докато го препрочитам, се чудя дали очите не ме лъжат. Сигурно в момента преценката ми не е трезва. Но когато чувам познатото бълбукане на водата в тръбите, го принтирам, сгъвам листа и го пъхвам в расото си. Отивам при Симон в стаята, която някога беше спалнята ни с Мона.

Заварвам го да сгъва изцапаното расо над торбата за мръсните дрехи, на която навремето майка ни избродира думите: Битие 1:4: И отдели Бог светлината от тъмнината. Той изглежда още по-притеснен. И аз се чувствам така. Сега, когато и Петрос е застрашен, ме обзема тревога. Сестра Елена най-вероятно е спасила живота му.

— Кой може да го е направил? — прошепвам.

Симон издърпва едно от чекмеджетата и тършува вътре за скритите си за спешни случаи цигари. На същата тази тоалетна масичка баща ни държеше два пепелника, защото един не беше достатъчен. Пушенето беше официално държавно развлечение, преди Йоан Павел да го забрани. Но изражението на Симон не се прояснява, когато намира търсеното. Чекмеджето не влиза обратно на мястото си, той го разклаща и цялата тоалетка се накланя.

— Защо са погнали нас? — питам.

Брат ми смъква хавлията и облича бельото си. Вече виждам защо внимава с крака си — кожата му е посиняла. Нещо е пристегнало мускула.

— Не го казвай — предупреждава той, като вижда, че съм забелязал.

Когато служителите на Секретариата влязат в света на коктейлите и на официалните вечери, имат усещането, че са изневерили на духа на свещеничеството. Затова прибягват до едновремешни средства. Някои се бичуват. Други носят власеници или вериги. Трети постъпват като Симон: пристягат бедрата си с груба връв. Това са бързодействащи лекарства срещу насладите на работата в посолство. Симон обаче би трябвало да е по-разумен. Баща ни предпочиташе гръцкия подход: пост, молитва, спане на студения под.

— Ти кога…? — питам го.

— Недей — срязва ме той. — Просто ме остави да се облека.

Време е да се махнем от тук.

Петрос застава на прага, понесъл цяла планина пижами с динозаври.

— Това стига ли? — пита.

Симон бързо се шмугва в дрешника.

— Ела, Петрос — повеждам го обратно към кухнята. — Да почакаме чичо Симон навън.