Петото евангелие

5.

Преди седемстотин години в малко френско селце за пръв път в западната история се появява християнска реликва. Никой не знае откъде се е взела, нито как се е озовала там. Но постепенно, както става с всички реликви, тя отива в по-добри ръце. Неин собственик става кралското семейство, което управлява областта. След време я преместват в алпийската си столица.

Торино.

Торинската плащаница се смята за погребалното платно, в което е бил увит Исус Христос. На нея има загадъчно, почти фотографско изображение на разпнат мъж. В продължение на пет века плащаницата се съхранява в страничен параклис на Торинската катедрала и е обект на толкова старателни грижи и закрила, че я излагат пред широката публика само няколко пъти на столетие. Само два пъти за половин хилядолетие е напускала града: веднъж по време на бягството на кралското семейство при нашествието на Наполеон и веднъж през Втората световна война. Това второ пътуване отвежда плащаницата в планински манастир, близо до Неапол, където тя се съхранява тайно. Тъкмо докато пътува към този манастир, плащаницата минава през Рим за един-единствен път.

Само веднъж в историята. Досега.

Повечето реликви се пазят в специални хранилища, наречени реликварии. Преди седем години, през 1997-а, пожар в Торинската катедрала едва не унищожи плащаницата, положена в сребърния си реликварий. След това ѝ бе осигурено ново хранилище — наподобяващо голям ковчег, — херметически затворен сандък от сплав, използвана в аеронавтиката.

Тази сандък е покрит със златист плат, на който е избродирана традиционната латинска молитва за плащаницата: Tuam Sindonem veneramur, Domine, et Tuam recolimus Passionem. Почитаме Твоята Свещена плащаница, Господи, и размишляваме над Христовите мъки.

Сигурен съм, почти непоколебимо сигурен, че Лео е видял в каросерията на онзи камион най-прочутата реликва на нашата религия. Кулминацията на историческата експозиция, която Уго Ногара създаде в чест на плащаницата.

Запознах се с Уго Ногара, защото се стараех да се запознавам с всички приятели на Симон. Повечето свещеници умеят добре да преценяват човешкия характер, но моят брат имаше навика да кани бездомници на вечеря. Излизаше с момичета, които крадяха повече сребърни прибори от бездомниците. Една нощ, докато той помагал на монахините във ватиканската кухня за бедни, двама пияници се сбили и единият извадил нож. Симон се намесил и стиснал острието с ръка. Не го пуснал, докато не пристигнала жандармерията.

На следващата сутрин майка ни реши, че вече е време за психотерапия. Психиатърът беше възрастен йезуит, в чийто кабинет миришеше на стари книги и на цигари с аромат на карамфил. Върху бюрото му имаше снимка на Пий XII с автограф — папата, който твърдеше, че Фройд е перверзник и че йезуитите не бива да пушат. Майка ми попита дали аз трябва да изчакам отвън, но психиатърът отвърна, че това ще бъде само неофициален преглед, а ако се окаже, че Симон се нуждае от лечение, тя също ще трябва да чака отвън. Затова майка ми, обляна в сълзи, рискува и попита дали съществува медицинско название за проблема на Симон. Защото по списанията го наричаха „смъртоносно желание“.

Йезуитът зададе на Симон няколко въпроса, после поиска да види мястото, където палецът беше зашит за дланта му. Накрая попита мама:

— Госпожо, чували ли сте за човек на име Максимилиан Колбе?

— Той някакъв специалист ли е?

— Бил е свещеник в Аушвиц. Нацистите го принудили да гладува шестнайсет дни, после го отровили. Колбе доброволно се подложил на това наказание, за да спаси живота на напълно непознат човек, който иначе щял да бъде убит. Подобно поведение ли е предизвикало вашата тревога?

— Да, отче. Именно. Има ли медицинско название за хора като Колбе?

Йезуитът кимна и мама се престраши да се усмихне обнадеждено, защото, ако едно нещо има име, значи ще има и лечение.

— В моята професия, госпожо — поде лекарят, — наричаме тези хора мъченици. А Максимилиан Колбе наричаме светеца закрилник на този век. Смъртоносното желание не е същото като желанието да умреш. Горе главата! Синът ви просто е необикновено добър християнин.

Година по-късно мама се отърси от най-големия си страх — че ще надживее Симон. А последното, което ми каза, преди да издъхне — освен, че ме обича, — беше: „Моля те, Алекс, бди над брат си“.

Когато Симон завърши семинарията, изглежда, вече нямаше нужда никой да бди над него. Поканиха го да стане дипломат на Ватикана, а такава покана годишно получават само десет католически свещеници от общо четиристотин хиляди на света. Щеше да учи на най-изключителното църковно място извън стените на Ватикана — Папската духовна академия. Шестима от осем папи преди Йоан Павел са били дипломати на Ватикана, а четирима са учили в Академията, така че освен Сикстинската канела по време на конклав това е другото място на Земята, под чийто покрив най-вероятно ще откриеш следващия папа. Ако Симон останеше на дипломатическа служба, за него нямаше да има невъзможни неща. Само трябваше да се постарае да не раздава сребърните си прибори.

Въпреки това този избор изглеждаше изненадващ за брат ми. В администрацията на Светия престол има двайсетина отдела и ако си беше избрал да работи в някой от тях, Симон щеше да си остане у дома. Щяха да го посрещнат с отворени обятия в старата служба на баща ни — Съвета за насърчаване на единството на християните — или пък би могъл да заяви категорично позицията си, като се присъедини към Конгрегацията за Източните църкви — защитник на правата на източните католици. Като повечето ватикански кардинали вуйчо Лучио беше получил няколко допълнителни поста извън основното си поле на действие, затова и той излезе с предложения: Конгрегацията за клира или Конгрегацията за каузите на светците, където можеше да побутне Симон нагоре в йерархията. А най-важната от всички причини Симон да откаже предложението за Секретариата беше неговият лидер, вторият човек във Ватикана. Кардиналът държавен секретар Доменико Боя.

Боя зае поста точно когато комунизмът рухваше в Източна Европа. Православната църква се възраждаше след годините на принудителен атеизъм отвъд Желязната завеса и Йоан Павел се опита да ѝ подаде маслинова клонка. Установи обаче, че новият държавен секретар е застанал на пътя му. Кардинал Боя нямаше доверие на Православната църква, отделила се от католицизма преди хиляда години отчасти заради несъгласие относно папската власт. Православните смятат папата — подобно на деветимата патриарси начело на тяхната Църква — за епископ, комуто се полага специално почетно място, пръв сред равни, но не и свръхголяма власт, не и непогрешимост. Според Боя това беше опасна крайност. Така започна тихата битка, по време на която вторият най-влиятелен човек във Ватикана се опитваше да избави папата от собствените му добри намерения.

Негово високопреосвещенство поде кампания на политическо пренебрежение към православните, която щеше да върне отношенията помежду ни години назад. Един от най-усърдните му помощници беше американският свещеник Майкъл Блек, някога протеже на баща ми. В очите на Симон Секретариатът повече от всяка друга административна служба въплъщаваше враждебността към идеалите на баща ни. Само че, вместо да откаже поканата, той, изглежда, я прие като знак. Бог искаше той да поеме делата на баща ни и да се постарае да обедини отново двете църкви. И искаше това да се случи в Секретариата.

В Академията, докато другите изучаваха испански, английски или португалски, Симон изучаваше славянските езици. Отказа да отиде във Вашингтон, за да замине за София, столицата на православна България. Остана там, докато не се отвори нова възможност в Анкара — в същата нунциатура, където работеше сега Майкъл Блек.

Знаех, че Симон е поел щафетата от татко, но се съмнявах, че и той самият знае какво да прави с нея. И после, седмица преди да се видя с Уго за пръв път, се обади вуйчо Лучио.

— Алекс, знаеше ли, че брат ти отсъства от работа?

Не знаех.

Лучио изцъка с език.

— Порицали го, че отсъства без причина. И понеже отказва да говори с мен за това, ще съм ти благодарен, ако откриеш каква е причината.

Извинението на Симон беше свързано със служебната политика: Майкъл Блек го издал от чиста злоба. Седмица по-късно обаче брат ми неочаквано се появи в Рим.

— Тук съм с един приятел — каза.

— Какъв приятел?

— Казва се Уго. Срещнахме се в Турция. Ела днес на вечеря в дома му. Той много иска да се запознае с теб.

Никога през живота си не съм бил в апартамент като този на Уголино Ногара. Повечето семейства, които работят за папата, наемат в Рим жилища, собственост на Църквата. С помощта на Лучио моите родители имаха късмет да се сдобият с жилище на територията на Ватикана, в гетото на служителите. Но сега виждах с очите си как живее другата половина от служителите. Апартаментът на Ногара се намираше в папския дворец, точно в ъгъла откъм Ватиканските музеи и Ватиканската библиотека. Когато Симон ми отвори, Петрос се хвърли в обятията на чичо си, а моят поглед се плъзна из обширното пространство зад тях. По стените нямаше фрески, по тавана нямаше златисти орнаменти, но разстоянието между предната и задната част на апартамента беше толкова голямо, че бяха поставени паравани, за да го разделят на по-малки помещения, както са правели навремето кардиналите по време на конклавите. Западната стена гледаше към вътрешния двор, където учените от Ватиканската библиотека си пиеха питиетата в уединено кафене. На юг, между короните на дърветата, покривите на сградите образуваха пътека право до купола на „Свети Петър“. От вътрешността на апартамента се разнесе силен глас:

— А! Вие трябва да сте отец Алекс и Петрос! Заповядайте, влизайте!

Насреща ни енергично крачеше мъж с разперени ръце. Щом го зърна, Петрос се шмугна на сигурно място зад краката ми.

Уголино Ногара имаше размерите на дребен мечок, а кожата му беше толкова изгоряла от слънцето, че сякаш фосфоресцираше. Очилата му не се разпадаха благодарение на дебело намотано тиксо. В ръката му се плискаше чаша с вино, а след като ме целуна по двете бузи, първите му думи бяха:

— Ще ти донеса питие.

Симон хвана Петрос за ръка и го отведе някъде да му връчи подаръка от Турция. Останах насаме с домакина ни.

— Работите в нунциатурата на брат ми, така ли, доктор Ногара? — попитах, докато той ми наливаше.

— О, не — отговори през смях той и посочи сградата от отсрещната страна на двора. — Работя в музеите. Тъкмо се връщам от Турция, където бях на проучване по повод на изложбата ми.

— Коя изложба?

— Която се открива през август.

Намигна ми, сякаш да покаже, че Симон няма как да не ме е осведомил. Но по онова време още никой не знаеше. Не бяха плъзнали слухове за официалното откриване, за приема в Сикстинската капела.

— А откъде се познавате? — попитах.

Ногара разхлаби вратовръзката си.

— Някакви турци намерили един нещастник в пустинята. Бил в безсъзнание, слънчев удар… — Свали очилата си, за да ми покаже тиксото. — Паднал по очи.

— Открили ватиканския паспорт на Уго — провикна се Симон, запътил се обратно към нас — и ми се обадиха в нунциатурата. Наложи се да шофирам шестстотин и петдесет километра, за да го открия. Намираше се в град Урфа.

Петрос усети, че разговорът е за възрастни, седна в един ъгъл и разсеяно заразглежда книжката за хунския вожд Атила, която Симон му беше донесъл от Анкара.

Лицето на Ногара се оживи.

— Отец Алекс, представи си само. Намирах се насред пустиня, а брат ти, Бог да го благослови, застана до болничното ми легло, издокаран с расо и помъкнал кошница с храна и бутилка бароло!

Забелязах, че Симон не се усмихна.

— Не знаех, че алкохолът е възможно най-лошото нещо при слънчев удар. Но някой друг знаеше.

— Не смогнах да го осведомя — ухили се Ногара, — защото след няколко чаши от въпросното бароло изгубих съзнание.

Брат ми сериозно потърка ръба на чашата си. Една мисъл ме зачовърка. Обяснение на онова, което ставаше пред очите ми. Ногара беше куратор, следователно имаше специален стимул да се сприятели със Симон. Началник му беше директорът на музеите, който пък беше подчинен на вуйчо Лучио. Познанството с Лучио би могло да обясни как Ногара се бе озовал в толкова хубав апартамент.

— Е, какво правеше в пустинята, след като имаш толкова хубаво жилище тук? — питам. — С Петрос можем само да си мечтаем за такъв апартамент.

Колкото по-внимателно разглеждах апартамента обаче, толкова по-странен ми се струваше той. В кухнята имаше само портативен хладилник, двоен котлон и бидон с минерална вода. През стаята беше опънат простор, но не виждах мивка, нито пералня. Всичко изглеждаше някак импровизирано, сякаш Ногара току-що се беше нанесъл. Сякаш приятелството със Симон му носеше дивиденти по-бързо от очакваното.

— Ще ти разкрия една тайна — каза той. — Дадоха ми пространството тук горе заради изложбата ми. И точно тя е причината да помоля брат ти да те покани тази вечер.

Разнася се звънене и той се обръща да нагледа храната, която се готви на котлоните. Стрелнах Симон с очи, но той избягваше погледа ми.

— И така — поде Ногара и на лицето му се появи дяволито изражение, — нека подготвя сцената. — Той вдигна дървената си лъжица като диригентска палка. — Искам да си представиш най-популярната музейна експозиция на света. Миналата година това беше изложба на Леонардо в Ню Йорк. Средно на ден я посещаваха седем хиляди души. Седем хиляди — цяло градче, което преминава през галериите на всеки двайсет и четири часа. — Ногара направи театрална пауза. — А сега, отче, си представи нещо още по-голямо. Много по-голямо. Защото моята изложба ще бъде два пъти по-голяма.

— Как така?

— Като разкрие нещо за най-прочутото изображение на света. Толкова прочуто, че надминава Леонардо и Микеланджело заедно. Дори цели музеи. Говоря за изображението върху Торинската плащаница.

Добре че Петрос не можеше да види реакцията ми.

— Знам какво си мислиш — каза Ногара. — Направен е радиовъглероден анализ на плащаницата и той показва, че тя е фалшива.

Известно ми беше много по-добре, отколкото той можеше да си представи.

— Но въпреки това — продължи Ногара, — когато излагаме плащаницата, тя привлича милиони поклонници. На една изложба неотдавна за осем седмици се изредиха два милиона души. За осем седмици. И всички бяха отишли да видят реликвата, чиято автентичност уж била опровергана. Постави нещата в правилната перспектива: плащаницата привлича пет пъти повече посетители от най-популярните музейни експонати в света. Затова си представи колко души ще дойдат, след като докажа, че радиовъглеродното датиране на Торинската плащаница е погрешно.

Смаях се.

— Докторе, занасяш ме.

— Ни най-малко. Моят експонат ще докаже, че плащаницата действително е погребалното парче плат, в което е бил увит Исус Христос.

Обърнах се към Симон в очакване да каже нещо. Но тъй като той си мълчеше, аз не можех да остана безучастен. Радиовъглеродното датиране обезсърчи нашата Църква и съсипа баща ми, който възлагаше всичките си надежди на научното доказване на автентичността на плащаницата като обединително звено за католицизма и православието. По време на цялата си кариера татко се опитваше да си спечели приятели от отсрещната страна на масата за преговори и преди оповестяването на присъдата на радиовъглеродния анализ двамата с помощника му Майкъл Блек бяха убеждавали, подтиквали и умолявали православните свещеници от цяла Италия да се присъединят към тях на пресконференцията в Торино. Рискувайки да разгневят епископа си, някои свещеници бяха дошли. Събитието щеше да бъде паметно, ако не се беше превърнало в катастрофа. Според радиовъглеродния анализ лененото платно беше от средните векове.

— Докторе — казах, — сърцата на хората бяха съкрушени преди шестнайсет години. Моля те, не ги карай отново да преживеят същото.

Той обаче остана непоколебим. Мълчаливо ни поднесе чиниите с храната, после изплакна ръце с вода от бидона и каза:

— Моля, хранете се. Ще се върна след малко. Важно е да го видите с очите си.

Скри се зад един параван, за да донесе нещо, а аз прошепнах на Симон:

— Затова ли ме доведе тук? За да слушам тези неща?

— Да.

— Симон, той е пиян.

Брат ми кимна.

— В пустинята не беше припаднал от слънчев удар.

— Тогава какво търся тук?

— Той се нуждае от помощта ти.

Плъзгам длан по брадата си.

— Познавам свещеник в „Трастевере“, който ръководи клуб на „Анонимните алкохолици“.

Симон обаче почуква по главата си.

— Проблемът е тук, горе. Уго се тревожи, че няма да завърши експозицията си навреме.

— Как е възможно да му помагаш в това? Наистина ли искаш да преживееш отново случилото се с татко навремето?

Всеки телевизионен канал в страната предаваше пресконференцията, на която бяха оповестени резултатите от лабораторния анализ. През онази нощ единственото нещо, което се чуваше във Ватикана, бяха децата, които си играеха в парковете, защото родителите им се нуждаеха от малко усамотение. Преживяното засегна баща ми толкова тежко, че той никога не се възстанови. Майкъл Блек го изостави. Телефонните обаждания от стари приятели — от православни приятели — секнаха. Татко получи сърдечен удар два месеца след това.

— Чуй ме — прошепнах, — това не е твой проблем.

Симон присви очи.

— Полетът ми за Анкара е след четири часа. Неговият полет за Урфа е чак другата седмица. Искам да се грижиш за него, докато замине.

Зачаках. В погледа му имаше още нещо.

— Уго ще те помоли за услуга — каза брат ми — Ако не искаш да я направиш заради него, те моля да я направиш заради мен.

Наблюдавах как сянката на Ногара се приближава по коридора. Поспря, докато тялото му още беше скрито от поглед, като стар актьор, който се подготвя да излезе на сцената, и се прекръсти. В другата си ръка държеше нещо дълго и тънко.

— Когато Уго ти каже какво е открил, — прошепна Симон — и ти ще му повярваш.

Ногара се върна, понесъл топ плат. Разви го по протежение на въжето за пране, опънато през стаята, и каза благоговейно:

— Сигурен съм, че няма нужда от представяне.

Замръзнах на мястото си. Пред очите ми беше образ, съхраняван непокътнат в съзнанието ми от години: два силуета, ръждиви на цвят, свързани на темето, единият на предната, а другият — на задната част на мъжко тяло. Върху двата силуета имаше кървави петна: по главата — от трънен венец, по гърба — от бичуване, от едната страна на ребрата — от копие.

— Съвсем точно копие на Светата плащаница — оповести Ногара и вдигна ръка, за да посочи, но без пръстите му да докосват плата. — Дълга е четири метра и трийсет и седем сантиметра и е широка метър и единайсет.

Образът породи странно напрежение у мен. Съгласно древната традиция на източните християни — и католически, и православни — светите икони са портрети на светци и апостоли, които са копирани точно отново и отново векове наред. Свещената плащаница е царицата на всички тези изображения, образът в сърцето на вярата.

Освен това тя е и нашата най-велика реликва. В Библията пише, че костите на пророк Елисей са възкресили мъртвец и че болните се излекували, като докосвали дрехата на Исус, затова и до ден-днешен във всеки католически олтар и върху всеки православен антиминс има реликва. Почти нито една от тях не може да претендира, че се е докоснала до нашия Бог и само една — плащаницата — може да претендира, че е негов автопортрет. Никога досега толкова важна светиня не е била отхвърляна.

Но дори след радиовъглеродното датиране Църквата не премести плащаницата в музей, нито пък тихомълком я сбута под килима. Кардиналът на Торино заяви, че вече не е редно плащаницата да бъде смятана за реликва, но не нареди да извадят платното от катедралата. Цяло десетилетие след радиовъглеродния анализ папа Йоан Павел посети отново мястото. Когато отиде обаче, нарече плащаницата дар от Бог и насърчи учените да продължат да я изследват. Ето такова е оттогава мястото на плащаницата в сърцата ни — в моето сърце. Нямахме отговор на радиовъглеродните изследвания. Но вярвахме, че още не е казана последната дума и докато това не стане, няма да зарежем беззащитния. Няма да изоставим изоставения.

Моите вътрешни вълнения се засилиха, когато видях, че Петрос вече също е насочил вниманието си насам. Никога не бях обсъждал с него плащаницата. Не беше честно да натоварвам едно дете със собствените си сложни чувства.

— Първото, което трябва да знаеш — поде Ногара, — е как плащаницата е обгръщала тялото на Исус. Не е бил покрит с нея като с чаршаф. Била е постлана под него и после е била загърната отгоре. Затова има предно и задно изображение.

Той посочи дупките с форма на кратунка в плата. Всички бяха разположени по начин, който съответстваше на гънките на лененото платно.

— Обаче следите, върху които искам да се съсредоточим, са тези. Следите от изгоряло.

— Кой я е изгорил? — попита Петрос.

— Избухнал пожар — обясни Уго. — През хиляда петстотин трийсет и втора година съхранявали плащаницата в сребърен реликварий. Огънят стопил част от него. Капка разтопено сребро капнала върху плащаницата и прогорила всички пластове на нагънатия плат. Наложило се монахините от Ордена на света Клара да го поправят. И така стигаме до онова, което искам да кажа.

Ногара взе едно списание от полицата и ми го подаде. На корицата пишеше Thermochimica Acta.

— Този януари — продължи той — американски химик от националната лаборатория в Лос Аламос ще публикува статия в това научно списание. Приятел на Папската академия на науките ми изпрати коректурите. Увери се сам.

Разлистих страниците. Все едно бяха на китайски. „Енталпии на разтворите на глицин“. „Топлинно изследване на полиестерите, съдържащи силиций или германий в главната верига“.

— Отиди направо на края — подкани ме Ногара. — Последната статия преди индекса.

И ето го: „Изследване на радиовъглеродния анализ на проба от Торинската плащаница“.

Имаше и снимка на нещо, което приличаше на червейчета върху предметни стъкълца, и непроницаеми за мен схеми. В началото на текста обаче, в резюмето, имаше две изречения, чиято същина схванах:

— Пробата не е от плащаницата? — попитах. — Но как е възможно?

Ногара въздъхна.

— Не сме си давали сметка колко много работа са свършили сестрите от Ордена на света Клара. Знаехме, че са зашили кръпки върху дупките. Не знаехме — защото нямаше как да видим, — че освен това са втъкали нишки в плащаницата, за да я подсилят. Това се различава само под микроскоп. Затова небрежно сме изследвали платно, в което автентичният лен е бил смесен с нишки от по-късен период. Този американски химик първи установява грешката. Един от колегите му ми каза, че части от пробата дори не са ленени. Монахините са поправили платното с памучна тъкан.

В стаята плисна хладна енергия. Очите на Ногара блестяха.

— Алекс — прошепна Симон, — това е. Най-сетне.

Разлистих химическото списание.

— Изложбата ще е за тези научни факти, така ли? — попитах.

Уго си позволи да се усмихне.

— Изследванията са още в началото. Ако плащаницата действително е от трийсет и трета година след раждането на Христа, какво се е случило с нея през следващите хиляда години? Месеци наред ровя все по-дълбоко в историята на плащаницата и се мъча да разбуля най-голямата загадка: къде е била скрита тя цели тринайсет века, преди най-неочаквано да се появи във Франция. И имам добри новини. — Уго се поколеба. — Ако позволите да прекъсна вечерята ви, бих искал да ви заведа на едно място.

Той извади дебела връзка с ключове за резетата и катинарите на входната врата. След това пъхна в джоба си найлоново пликче от хладилника.

— Къде? — попита Петрос.

Уго намигна и каза:

— Мисля, че ще ти хареса.

Стъмваше се, докато прекосявахме след него залите на двореца към задния вход на „Свети Петър“. Разпоредителите вече започваха да насочват туристите към изходите. Познаха обаче Уго и ни оставиха на мира.

Колкото и пъти да съм влизал в базиликата, винаги ме побиват тръпки. Когато бях дете, татко ми разказваше, че е толкова висока, че вътре има място за три кита, изправени един върху друг, глава до опашка, като при акробатичен номер с едноколесен велосипед, и пак ще остане достатъчно място, за да носят Колизеума като корона. На пода се виждат очертанията на други известни църкви, гравирани със златни букви като надгробни плочи на дребни риби в търбуха на Левиатан. Тази сграда е създадена от човешки ръце, но мащабите ѝ не са човешки.

Уго ни поведе към олтара под купола на Микеланджело и ни посочи четирите ъгъла. Във всеки се издигаше мраморна кула.

— Знаете ли какво има в тези колони? — попита той.

Кимнах. Крепящите колони — всяка двойка почти колкото Триумфалната арка — бяха същински грамади от масивен бетон и камък, поддържащи огромния купол. Във всяка от тях имаше тесен канал, като прогризан от червей проход, колкото да мине човек, водещ до тайно помещение. По специални поводи канониците на „Свети Петър“ излагаха на показ невероятното съдържание на тези помещения.

Реликви.

Преди петстотин години, когато ренесансовите папи се заели да реконструират най-великата църква в човешката история, те поставили най-светите християнски артефакти в реликвариите на тези каменни колони. Тогава били изваяни и четири статуи, високи повече от девет метра, като символ на намиращите се вътре реликви.

— Свети Андрей — посочи ни Уго първата. — Братът на свети Петър. Първозваният апостол. В тази колона е вложен неговият череп.

Уго се завъртя. Пръстът му посочи статуята на жена, понесла огромен кръст.

— Света Елена, майката на Константин, първия християнски император. Тя посетила Йерусалим и се върнала с истинския кръст. Папите сложили парче дърво от кръста в този стълб.

Третата статуя беше на жена, втурнала се напред с протегнати ръце. Между ръцете ѝ се намираше може би най-мистичната реликва в базиликата.

— Света Вероника — поясни Уго. — Жената, избърсала лицето на Исус, докато той носел кръста към Голгота. Тайнствен образ от лицето му останал отпечатан върху кърпата. В тази колона се намира въпросното парче плат.

Най-накрая Уго се извърна към четвъртата статуя.

— Свети мъченик Лонгин. Войникът, пронизал Исус на кръста, ранил го в ребрата с копието си. В тази колона е поставено копието на Лонгин. — Ногара се обърна с лице към нас. — Както сигурно знаете, само три от тези реликви са все още тук. Като жест на добра воля сме дали черепа на свети Андрей на Православната църква. Но и бездруго мястото му никога не е било тук. Реликвите в тази базилика трябва да разказват най-важната християнска история. — По лицето на Ногара пробяга тръпка. — Истинският кръст, кърпата и копието са реликви, свързани със смъртта на нашия Бог. А в четвъртата колона трябва да има реликва, свързана с неговото Възкресение. Когато наследил плащаницата, Йоан Павел искал да я премести тук, но след като радиовъглеродният анализ породил съмнения, станало невъзможно да я прехвърли от Торино. Сега най-сетне ще преодолеем този проблем. Моята изложба ще докара Свещената плащаница у дома.

Той снижи глас и се наложи двамата със Симон да се приведем, за да го чуваме.

— Открил съм древни текстове, които описват как изображение на Исус било съхранявано в град, наречен Едеса, векове, преди плащаницата да се появи във Франция. Сега този турски град се нарича Урфа и точно там брат ти дойде да ме спаси. Установих, че нашата Торинска плащаница е била на това място не по-късно от четвърти век. Сега искам да направя още нещо — искам финалът на моята изложба да докаже, че така нареченият Образ от Едеса идва от Йерусалим и е занесен лично от учениците. И точно тук, отче Алекс, работата ми опира до теб.

Преди да продължи, той бръкна в джоба си за найлоновото пликче, което беше взел от апартамента. Отвътре извади нещо странно — пластмасова лъжичка, която приличаше на палка за барабан. Наведе се към сина ми и каза:

— Петрос, искам да поговоря с баща ти за момент, затова донесох нещо за теб. — Връхчето на лъжичката беше покрито с някаква светла бучка.

— Какво е това? — попита Петрос.

— Лоено топче. То има магическа сила в тази базилика. — Уго заведе Петрос близо до олтара. — Дръж го ето така и се преструвай на статуя. Не помръдвай.

След броени секунди от купола се спусна гълъб. Кацна на бучката лой и започна да кълве. Петрос така се смая, че за малко да изпусне лъжичката.

Уго му прошепна:

— Сега можеш да отидеш където си поискаш. Заведи новия си приятел на разходка. Установил съм, че птиците тук са много питомни.

Петрос беше като омагьосан. Гълъбът пърхаше на сантиметри от ръката му, когато той закрачи в празния неф предпазливо, все едно държеше в ръката си свещ. Всички се смълчахме за миг, докато го наблюдавахме. После Уго отново се обърна към мен.

— Та както казвах, надявам се да докажа, че учениците са донесли плащаницата от Йерусалим в Едеса. Разбира се, трудно ми беше да намеря такова доказателство, но съм убеден, че най-сетне съм по следите му. Разбираш ли, Едеса е една от най-ранните християнски столици и в средата на първи век там е написано евангелие. Наричат го „Диатесарон“, което, както несъмнено ви е известно, на гръцки означава „от четири“, защото е текст, обединяващ четирите съществуващи евангелия. Тъй като плащаницата вероятно е била в Едеса точно когато е писано това евангелие, аз съм убеден, че авторът му я е споменал в текста.

Понечих да го прекъсна, но Уго вдигна ръка.

— Разбира се, трудността да бъде доказано това произтича от факта, че „Диатесарон“ е изключително рядък текст. Запазен е единствено в преводи на други езици, направени векове по-късно. Всички оригинали са унищожени от самите епископи на Едеса, когато отсъдили в полза на четирите отделни евангелия. Така поне се говори. Ала неотдавна установих нещо друго.

— Намерил си ръкопис на „Диатесарон“? — възкликнах. — На какъв език?

— Двуезичен е. От едната страна е на сирски, а от другата е на старогръцки.

Изумих се.

— Това може би е оригиналният текст.

„Диатесарон“ бил написан на един от тези два езика и после бил преведен на другия толкова бързо, че днес никой не знае кой е бил първият.

— За жалост — продължи Уго, — аз не мога да разчета добре нито един от двата езика. Но отец Симон ми каза, че ти можеш. Затова се питам дали не би ми помогнал…

— Разбира се. Имаш ли снимки?

— Алекс, книгата… Не е лесно да бъде снимана. Намерих я на място, където не би трябвало изобщо да търся, затова не мога да ти я донеса. Трябва да заведа теб при книгата.

— Не разбирам.

Той се размърда неспокойно.

— Отец Симон е единственият друг човек, на когото съм разказал за това. Ако се разчуе, ще изгубя работата си. Брат ти ме увери, че умееш да пазиш тайна, така ли е?

Бих обещал на Уго всичко, само и само да зърна тази книга. Откакто завърших семинарията, преподавам евангелията и първият принцип в моята професия е, че само няколко древни ръкописа са дали на света целия текст на евангелията. Животът на Исус Христос, какъвто е познат на повечето съвременни християни, обединява няколко текста, леко различни един от друг, смайващо древни, скрепени в обединен вариант от съвременни учени, които дори сега продължават да внасят промени въз основа на нови открития. Тъй като е съставен по същия начин, чрез обединяване на по-древни текстове, „Диатесарон“ можеше да ни покаже евангелията във вида, в който са съществували през първи век, много преди съставянето дори на най-древните пълни ръкописи, достигнали до нас. Можеше да добави нови факти към вече известните ни за живота на Исус и да ни накара да поставим под въпрос други факти, които сме мислели за сигурни.

— Мога да дойда в Турция още следващата седмица — отговорих. — И по-рано, ако трябва.

Сърцето ми се разтуптя. Беше юни, щях да преподавам отново чак наесен. Имах достатъчно пари в спестовната си сметка за два самолетни билета. С Петрос можехме да отседнем при Симон.

Но Уго се намръщи.

— Опасявам се, че не ме разбра — каза той. — Не те моля да дойдеш с мен в Турция, отче. Книгата е тук.