Петото евангелие

15.

След като Минято си тръгва, известно време оставам сам до масата. Взирам се в стола, на който седеше Симон Към мястото върху червения филц, където той остави обвинителния акт, след като отказа да го погледне. Минято вече си е тръгнал, време е за равносметка. Брат ми го направи — най-накрая сам се заколи.

Нашата религия е за капитани, които се надяват да потънат заедно с кораба. Макар да учим децата си, че най-лошото нещо, което Юда е извършил — по-лошо дори от това, че е предал Исус, — е, че се е самоубил, истината е, че кръвта пулсира в жилите на нашата религия, тласкана от силния ни импулс към самоунищожение. Никой няма любов, по-голяма от тая, казва Исус в Евангелието от Йоан, да положи душата си за своите приятели. Питам се защо Симон постъпва така. Заради Уго ли? В памет на баща ни?

Или заради мен?

Няколко месеца след смъртта на баща ни, когато Симон беше на седемнайсет, той отиде на бар заедно с няколко наши приятели от швейцарската гвардия и там попаднали на група мъже от жандармерията, които се състезавали на канадска борба. Нищо организирано, просто полицаи, които изпускат парата. Симон не беше достатъчно голям дори да шофира, но беше станал най-високият човек в страната ни. Освен това след смъртта на баща ни беше развил страст всеки ден да отупва боксовата круша в спортната зала на гвардейците. Затова, когато влязъл в онзи бар, ръцете му до лактите били по-дебели от бицепсите му, а щом полицаите ги забелязали да се подават под навитите ръкави на ризата му, поискали да видят и какво може да прави с тях.

Гвардейците започнаха да закрилят брат ми. Двамата с него вече пропадахме в тъмната бездна, зейнала след смъртта на баща ни. Никой не разбираше самотата ни така добре като тези момчета от далечните кантони. В онзи ден в бара те дръпнали Симон настрани и го повели към изхода, но собственият им офицер им казал да почакат. Искал да види какво ще стане.

Симон изгубил първата си схватка. Вдигнал лакътя си от масата — фал, и полицаят стоварил ръката му върху дървото. Обаче решили да продължат, а гвардейският офицер обяснил на Симон някои тънкости. Този път той спечелил, като едва не счупил ръката на офицера. Така се започнало.

Същата нощ той завел Симон на терасата на апартамента си в казармата на гвардейците и му задал два въпроса. Наистина ли Симон искал да става свещеник? Не би ли обмислил възможността да служи на Светия отец по друг начин?

Симон изслушал офицера, който му обяснил, че в нашата Църква има военна традиция, която върви ръка за ръка със свещеничеството. Преди пет века йезуитите благодарение на един войник поставили началото на военна дисциплина и вече настъпил моментът този дух да бъде възроден — да се съберат хора, да бъдат обучени и да станат членове на военен орден, за да служат на размирния свят. Човек като Симон би могъл да впрегне физическата си надареност, която като свещеник никога нямало да използва. Затова на следващата нощ брат ми отишъл заедно с офицера в Рим, за да види за какво става дума. Офицерът насърчил брат ми да се отнесе непредубедено.

По-късно установих, че всъщност са отишли в зала за бой с кучета. Римската полиция затворила залата месец преди това, но тя се изпълнила с нов живот и там вече се провеждали свободни боксови мачове. Повечето бойци били бездомници и имигранти, а парите били предостатъчно, за да направят схватките кървави.

Офицерът показал на Симон, че сред зрителите има и деца. Момчета и момичета на осем, десет, дванайсет години, мръсни като плъхове, крещели в подкрепа на любимите си бойци. „Тези деца не идват на литургия — казал му офицерът. — Ето какво трябва да направим, ако искаме да стигнем до тях.“

По-късно Симон ми разказваше какви неща е видял през онази нощ. Децата протягали ръчички да докоснат пръстите на минаващите покрай тях бойци, вкопчвали се в шортите им, като че ли са болест, която и те искат да прихванат. Достатъчно големите да играят комар били най-отпред сред зрителите и залагали пари на схватките. Децата обаче били отзад. И тогава офицерът казал на Симон думи, които той никога не забрави:

— Кажи ми, виждал ли си някога дете да гледа свещеник така? — И му посочил едно момче край арената, притиснато между двама залагащи мъже, което наблюдавало схватката с безумен поглед.

Симон ми го описа като светец мъченик от картина.

— Господине, аз не се бия — отвърнал брат ми.

— Но ако те тренирам, ще можеш да се биеш — казал офицерът. — А когато спечелиш, тези момчета ще те последват, синко. Дори на литургия.

Симон не отговорил, затова офицерът му обяснил:

— Това е като танц. Двама мъже се договарят да не обръщат и другата буза. Не е грях. Ще те подготвя за няколко месеца, после ще те кача на арената.

— Няколко месеца… — повторил брат ми.

— Синко, ти вече си добър на боксовата круша. Ако поработим и върху някои техники за блокада, след десет седмици ще си готов.

А Симон, който не откъсвал очи от онова момче в публиката, отговорил:

— Ако това място още го има след десет седмици, ще го срина.

— Не се заблуждавай, ще си намерят друго място. Те нямат родители, нямат свещеници. Но ти, синко, с тези ръце, с тази сила, можеш да ги поведеш.

— Нали искаше да създадеш военна организация на свещеници? Тези са още деца.

— Нямам предвид тях, синко, а теб. Твоята сила е дар. Какво ще кажеш?

Знам какво си е помислил Симон, докато е слушал как онзи офицер го е наричал „синко, синко, синко“. Татко беше мъртъв. Лекарите още не бяха открили рака на майка ни, но той си беше там, разперил криле. А Симон, който вървеше с една година пред връстниците си, вече учеше в колеж, движеше се сред хора, измъкваше приятели от юмручни схватки и ги гледаше как се напиват толкова много, че дори не си правят труда да станат от леглото, за да се облекчат, а просто се напикават като животни. Никога не съм питал Симон защо се е съгласил на тези боеве. Но си представям, че е гледал онова момче сред зрителите и си е мислел за мен.

И така, гвардейците го тренираха. Заведоха го в залата в казармата си, където никой от двама ни не беше стъпвал дотогава, и Симон усвои левия прав удар, крошето, десния прав. Не и ъперкъта, защото брат ми тегли чертата пред удара, който винаги е насочен към главата на противника. Със сила като тази на Симон обаче и това му стигаше.

Девет седмици по-късно беше отишъл на първия си бой. Научих по-късно, както научавах за всичко преди онази последна схватка. Бил се с космат алжирец, за когото разправяха, че денем се налива със смокинова ракия, вместо да разтоварва багаж на летището. Така и не разбрах какво говорят хората за Симон.

Било грозна гледка. Симон танцувал и го бодвал с леки удари, докато алжирецът не изгубил търпение, и после, когато се привел да нанесе сериозен удар, Симон татуирал тялото му с удари. Към края на третия рунд по изражението на противника му си проличало, че едрото му тяло се изтощава. Че месестите му ръце са пламнали. Обаче стилът на Симон не допаднал на момчетата на задните редове. Подскачането и усукването, безкръвния бой. Симпатизирали на алжиреца, който очаквал на ринга да има по-тежки удари. След мача обаче Симон отишъл при тях и им обяснил, че не е боец, а хлапе, което иска един ден да стане свещеник. Играел заради тях, заради своите момчета. И го повтарял мач след мач, докато не им го набил в главите. Описвал им как се страхува от противниците си. Как се моли преди всеки мач, как се моли и след това. Не след дълго установил колко евтино можеш да купиш обичта на самотните хлапета. Скоро те раздирали дробовете си от викове и всяка вечер очаквали с нетърпение характерните удари на Симон, начина, по който брат ми съумявал да обърне срещу противника си собствената му агресия, собствената му нагласа „око за око“.

И тогава, след шестата или седмата среща на Симон, приятелят ми Джани Нарди дочу за боевете. Не за Симон, а за арената за свободен бой. И двамата отидохме.

Сигурно съм се досещал, че през цялото това време Симон е ходел някъде. През повечето уикенди преди онази вечер, когато беше играл канадска борба в бара, той се прибираше у дома да нагледа мама и да ме заведе на американски филм в „Паскино“ А сега през уикенд и дори по-често ми носеше подаръци от града, като че ли се чувстваше виновен.

У мен зееше празнота, която не можех да запълня. До такава степен привиквах с постепенното изчезване на семейството си, че отсъствието на Симон беше просто поредната такава проява. Имах си свой живот. Бащата на Джани беше служител в „Свети Петър“ и имаше ключове за килерите с инструменти на покрива на базиликата, затова с Джани се промъквахме там и организирахме пикници за приятелките си, пиехме вино и гледахме Рим отвисоко като царе. Той излизаше с момиче, което се казваше Бела Коста, а аз — с Андреа Норфи, после с Кристина Салвани, после с Пия Тицони, чието тяло беше толкова пищно за четиринайсетгодишно момиче, че очаквах статуите на покрива на базиликата да се обръщат след нея да я зяпат. Изобщо не се замислях какви ги върши Симон. А дори да знаех, нямаше да повярвам. Навремето аз бях побойникът в нашето семейство. Симон имаше римско тяло — силует като на нож за писма, мускули като ремъци, обаче аз бях наследил гръцките гени на баща си, врат като на улично псе и гръбнак, който не можеш да прекършиш. Биех се с другите момчета за удоволствие. Затова, когато Джани подочу за свободните схватки в старата зала за кучешки боеве, аз го замъкнах там. Исках да видя как се боксират с голи ръце.

Първият бой беше между двама бродяги от улицата, които се биеха смехотворно. Издържаха шест рунда, преди зрителите да изгубят търпение, после водещият обяви втория бой между нисък турчин, който просна някакъв пъргав дребосък с гащеризон. Дойде ред на третата схватка. И внезапно момчетата навсякъде край нас се изправиха и притихнаха.

Долу на арената изпълзя светлокож боец, лъскав като сапун. Стъпалата му скърцаха по спечената пръст на арената, като че ли са нови официални обувки. Щом го зърнаха, всички момчета в онази зала се разкрещяха като обезумели. Кръвожаден вой със затворени очи. Бойците бяха с гръб към нас, но когато онзи съблече ризата си — смъкна я като слой лепило, — усетих как гърлото ми се стяга. Защото познавах тези мускули. Знаех как се стягат от двете страни на гръбнака като криле.

— О! — чух да възкликва Джани. — Стига бе! Не може да бъде. — Сграбчи ме за ризата. — Алекс, това е брат ти.

Аз обаче вече си проправях път през тълпата. Хлапетата вече скандираха и се пляскаха по бедрата: Ооот-че, ооот-че, ооот-че!

Мъжете от предните редове трупаха парите за залози на купчини. Изскочи вторият боец. Имаше розова кожа и гърбица. Руснак, шушукаха хората. За пръв път в живота ми моят по-голям брат изглеждаше просто момче. Хлапе насред пясъчник. Беше по-висок от руснака с двайсетина и повече сантиметра и ръцете му бяха като бъркалки за цимент, но тялото му беше толкова слабо, сякаш Бог го беше направил от разтеглена дъвка.

Някой удари с гаечен ключ една тръба на тавана и Симон пръв излезе от своя ъгъл. Изкрещях името му, но гласът ми потъна в глъчката.

Добрах се до ръба на арената и после — сам не знам защо — просто останах там. И гледах. Защото изпитвах отчаяна нужда да видя как това се случва. Да видя как Симон наранява този човек.

Родителите ни винаги са ни предпазвали от такива места. Сбиех ли се в училище, баща ми ме налагаше с колана си. Обаче сега сме сами, Сим, затова си мислех, че може да ме научиш. Защото и аз го нося в себе си. Тази вечер го направи заради мен. Фрасни с юмрук този мъж по челюстта.

Повтарях със собствените си крака всяка стъпка на Симон на онази арена. Ритъма на стъпалата му, инстинктът, който му подсказваше колко дълго да разиграва противника и кога да престане — усещах всичко това и у себе си. Руснакът имаше месести ръце, юмруците му сигурно бяха изравяли цели кратери в тежките чували, но бяха бавни. И когато стигнеха до Симон, нас вече ни нямаше там. Връхлитахме го с десен прав и се чуваше пукот като от трошащи се кости. И отново се връщахме и замахвахме. Лицето на руснака вече кървеше, кожата около ребрата му беше посиняла. Но се връщаше за още и още. И ние му го давахме.

Хлапетата ревяха с пълно гърло. Ъгълчетата на устата ми се сцепиха, толкова силно крещях.

Давай, Сим! виках. Фрасни го!

Обаче от устата ми всъщност излизаше:

— Давай, Сим! Убий го!

Изведнъж Симон спря. Решителен, застинал на място, той впери поглед в тълпата. Руснакът се отдръпна назад.

Усетих над мен да надвисва сянка — толкова плътна, че Симон не би могъл да ме види дори ако Рим гореше. Но можеше да усети присъствието ми там. Искаше ми се да хукна, ала погледът му ме прикова.

Руснакът вече приближаваше, готов да се нахвърли върху брат ми. Можех само да го посоча.

Симон се извърна тъкмо навреме — руснакът само докосна косъмчетата на гърдите му. Но по някаква причина Симон се поколеба. Вторачи се в мен и ритъмът го напусна. Дори хлапетата горе забелязаха.

— Отче! — провикна се момче от тълпата.

Симон обаче не откъсваше поглед от мен.

Кракът ми повече няма да стъпи тук, Сим. Кълна ти се. Но този път заради мен довърши това. Дори ако после трябва да шият този човек в болницата, покажи ми, че разбираш.

Съдейки по изражението на Симон, по тъмните кръгове под очите му, знаех, че ме разбира. Извърна се и сви ръце — прикани руснака да се върне. Само за миг руснакът погледна към мен в тълпата.

Не него, изрече Симон само с устни и му махна към себе си. Мен.

Зрителите отново се оживиха, закрещяха като канибали. Руснакът пристъпи напред, замахна внезапно и отстъпи назад. Симон отвърна с рязък прав. Но нищо повече.

Този път руснакът изстреля комбинация от ляв прав и кроше, а Симон остави ударите да се стоварят върху тялото му толкова шумно, че хлапетата горе млъкнаха.

— Хайде де! — подкани го той и разтвори ръце. Само че този път дланите му не бяха свити в юмруци, а останаха отворени.

Руснакът стовари удар в ребрата на Симон и той едва се задържа на крака. Смръщи се от болка, когато се изправи.

Този път руснакът излезе с ляв прав, десен прав и кроше: левият прав едва улучи рамото на Симон, само че беше последван от кроше, мощно като товарен влак. Крошето извади брат ми от равновесие и го накара да се превие. Той инстинктивно изстреля ръце нагоре, за да предпази главата си. А после ги свали.

Никога не съм виждал друг боксьор да се подготвя така за удар. Руснакът отпусна дясната си ръка до долу, дори не си направи труда да държи гарда си вдигнат, и изстреля ляво кроше, което смаза бузата на Симон, все едно го е улучил чук за зашеметяване на добитък. Главата на брат ми едва не се откъсна от шията, но вместо това цялото му тяло отхвърча във въздуха. После се просна безжизнено в прахта.

Прескочих въжетата на арената с писъци и вой, без да съзнавам какво правя, но усетих нечии ръце — стискаха ме за раменете и ме дърпаха назад. Размахвах юмруци, но Симон вече се беше раздвижил на земята, опитваше се да се изправи. Извърна се към мен и ме погледна. От устата му като парашутчета се сипеха едри капки кръв, но той ме прикова с очи, сякаш нямаше друг в тази семинария освен нас, двамата братя, които се опитваха да вникнат в тази поука.

А руснакът просто чакаше, сдържаше ударите си, защото знаеше какво ще последва.

Над нас хлапетата от високите редове откачиха. Спрете!, крещяха те. Не! Защо не се бие? Поклатих глава срещу Симон с проточила се от устата ми слюнка и се провикнах:

— Не го прави. Моля те.

Но той изтри с ръка окървавената си уста, разтри главата си отстрани и се върна в боя.

Руснакът изстреля в брадичката му ъперкът, способен да разцепи и дърво. Ударът натроши каквото беше останало от челюстта на Симон и когато главата му отскочи назад, това беше краят. Още преди да се строполи на земята, брат ми вече беше в безсъзнание.

И тогава…

Боже мой! Колко го обичаха онези хлапета. Връхлетяха като вода през скъсана язовирна стена. Цяла армия не би могла да ги удържи. Както стърчах като вързан на първия ред, хлапетата заляха арената на вълни, обградиха тялото на Симон и не позволиха на руснака да направи нито крачка повече. Така и не разбрах как щяха да постъпят с брат ми мъжете от онази дупка — да го зарежат на улицата, да го закарат до съседния квартал, за да отклонят полицията от следата, — защото хлапетата се скупчиха край Симон, като че ли бъдещето им зависеше от това. Вдигнаха го върху валчестите си гърбове през тълпата и го изнесоха навън. Видях ги как си бъркат по джобовете и събират пари за такси до болницата. Половината от тях изглеждаха така, сякаш не бяха слагали и залък в устата си от седмица, докато се разделяха с последната си пара.

Когато най-сетне се добрах до тях, Джани им обясняваше кои сме и как ще отведем Симон у дома, където имаме лекари. А те ни гледаха, все едно сме се спуснали от небето в огнена колесница. Защото бяха чули онази единствена дума, онази вълшебна дума, която караше морета да се разделят и възкресяваше мъртъвци.

Ватикан.

— Спасете го — каза ми едното момче. — Не го оставяйте да умре.

— Заведете го при папата — настоя друго.

Тоест при Йоан Павел.

Последното, което зърнах на онова място, преди таксито да потегли в нощта, бяха скупчените хлапета, които гледаха как Симон си тръгва. Гледаха как брат ми изчезва от техните улици. И докато гледаха, се молеха.

Брат ми постъпва правилно, по християнски, мисля си сега, докато седя сам на масата, на която той се отказа от защита. Дълбоко в сърцето си Симон вярва, че постъпва така за нечие добро. Не знам за чие. Не знам и защо. Знам обаче, че трябва да го спра.