Петото евангелие

38.

Трябва да намеря Лучио и Минято. Можем още тази вечер да прекратим делото срещу Симон. Крача към къщи по притихналите улици на Ватикана. Новината от изложбата още не се е разчула. Или пък тези добри римокатолици са узнали, че са отстъпили плащаницата, и сега чакат да видят какво ще им поднесе утрешният ден.

Когато се връщам, чувам смеха на Мона и Петрос зад вратата на брат Самуел. Не им се обаждам. Влизам в тъмния апартамент. Нито Минято, нито Лучио ми отговориха, когато им позвъних. Дори Диего не вдига телефона в двореца.

Сядам на масата в кухнята и чакам. Разкопчавам расото си. Затворя ли очи дори за миг, мракът се изпълва с мисли за Уго. Със спомени за него. С признателност за това, което направи възможно тази вечер. Утре милиони хора, които не го познават, ще научат, че създателят на изложбата на Йоан Павел е бил убит, докато е сбъдвал мечтата на папата. И ще го мислят за светец. За герой. А той не искаше да има нищо общо с обединението на Църквите. Ала ако беше тук тази вечер, може би щеше да разбере.

Крехка надежда започва да пуска корени в мен. Опитвам се да не ѝ обръщам внимание, но колкото по-дълго мълчи телефонът, толкова повече расте надеждата. Вероятно Симон е свободен. Сега, когато изложбата постигна целта си, може би Лучио и Минято са отишли да го доведат у дома. Прогонвам тази мисъл и си търся работа из апартамента. Но Мона е измила съдовете, а стаята на Петрос е разтребена. Набързо вземам душ, за да отмия каквото е полепнало по мен от срещата с Майкъл. И после, точно след като съм се преоблякъл, чувам почукване на вратата. Бързам да отворя на Мона и Петрос.

На прага ми стои човек с побеляла коса, с тъмен костюм и вратовръзка. Не е мой съсед. Никога преди не съм го виждал. Но той ме гледа така, сякаш лицето ми му е познато.

— С какво да ви помогна? — питам.

— Отец Андреу?

Дълбоко в гърлото ми се лумва пламъчето на тревогата.

— Александрос Андреу? — повтаря той.

Александрос. Името на официалните ми документи.

Държи нещо в ръка. Плик.

— Да, аз съм. Моля ви, кажете ми какво става.

Той ми подава плика. На него с релефни букви пише ПАПСКА КАНЦЕЛАРИЯ. Над думите се вижда гербът на Йоан Павел. Този мъж е един от частните пратеници на папата.

— Какво е това? — промърморвам.

Но пратеникът казва само:

— Трийсет минути преди аудиенцията ви отпред ще ви чака кола. — И се покланя леко. — Лека нощ, отче.

После се обръща и си тръгва. Разкъсвам плика. На картичката вътре пише:

Сърцето ми се разтуптява бясно. Не разбирам. Като защитник на Симон не мога да бъда свидетел на процеса му. Явно правилата са се променили. Папата е над закона.

Сковано тръгвам към дрешника, за да извадя най-хубавото си чисто расо и да го изгладя. Но в коридора спирам. От стаята на Петрос поглеждам към двореца. Прозорците на кардинал Боя са тъмни. На целия последен етаж няма нито една запалена лампа, но папските покои светят.

Само като гледам натам, и стомахът ми се свива. Трябва да премисля всичко, което ще кажа. Ако Майкъл не направи признания до утре сутринта, ще потърся помощта на Минято.

Тъкмо вадя дъската за гладене, когато чувам ключ в ключалката. Гласът на Петрос се разнася по-силно, когато вратата се отваря.

— И обикновено в джунглата имат отрова, от която може да умреш, обаче то е, защото ядат отровни буболечки, а в зоопарка не ядат буболечки и не са опасни. Даже хич.

Поемам голяма глътка въздух и се измъквам от дрешника. Стъпвам на нещо твърдо и остро и едва сдържам ругатнята си. Мона ме поглежда, когато излизам в коридора, и се усмихва.

— Три жаби — обяснява ми тя. И тогава забелязва изражението ми.

— Тате! — провиква се Петрос и хуква към мен.

Пристъпвам напред и бързо го вдигам на рамо, за да не забележи неувереността в погледа ми. Подавам на Мона картичката от пратеника.

— Това хубаво ли е? — прошепва тя.

— Не знам.

Петрос е на седмото небе. Разказът за приключенията му, откакто съм излязъл, се излива като река от неразбираеми изречения. Държа го в прегръдките си и искам да го успокоя, че човекът, нахлул в дома ни, никога повече няма да се върне. Но няколкото часа, прекарани с майка му, са разсеяли напълно всичките му страхове.

— Благодаря ти — казвам ѝ.

Тя вече се отдалечава.

— Тръгваш ли си? — питам.

Продължава към кухнята и намира комплекта за първа помощ в шкафчето.

— Стъпалото ти кърви — казва.

Петрос свежда поглед и посочва червената следа.

— Мона — казвам, когато тя се връща, — ще останеш ли още малко? Трябва да се срещна с един човек, за да подготвя показанията си.

— На какво си стъпил? — Коленичи, за да издърпа нещо от петата ми. Пуска го в дланта ми. Прилича на червено камъче. Чакам отговора ѝ.

— Ще остана колкото е нужно — казва тя, без да ме поглежда в очите.

Заема се да превързва стъпалото ми, но аз се пресягам и се справям сам. Тя се отдръпва и не тръгва след мен, когато се приближавам към мивката. Червеното се отмива от камъчето. Парченце стъкло. Мона е зад мен. Тихо, за да не ни чуе Петрос, казва:

— Справил си се превъзходно. Толкова е сериозен. И толкова любознателен за всичко. Когато съм с него, ми се иска…

Впервам поглед в стъкълцето.

— Иска ми се — продължава тя — да не бях пропуснала толкова много от живота му. Не мога да ти опиша колко съжалявам за това.

Поглеждам към капките кръв, водещи към спалнята. И усещам първото бодване на страха.

— Знам, че нямам право да те моля, но много бих искала да го виждам по-често — продължава тя.

Краката ме понасят надолу по коридора. Гласът на Мона затихва. Капките водят към дрешника ми.

Едно усещане се увива около мен като ластар. Коленича и оглеждам килима.

— Какво има? — пита Мона зад мен.

Килимът е абсолютно чист. Но в ъгъла на дрешника намирам блещукащ стъклен прашец. Имало е нещо скрито зад дъската за гладене.

— Мона — провиквам се, — трябва да заведеш Петрос обратно при брат Самуел.

Тя не пита защо. Усеща тревогата по тона ми и казва на Петрос да си вземе пижамата.

Може да е стъкълце от счупения прозорец в апартамента на Уго, което да е залепнало за расото ми.

Но старите прозорци не се трошат на такива парченца. Това стъкло е съвременно. Закалено стъкло. От каквото се правят прозорците на колите.

Изчаквам да чуя вратата да се затваря зад тях. Изваждам всичко от дрешника. Всеки чифт обувки, всяко расо, всяка кутия от горния рафт. Нищичко.

Когато изпразвам торбата с прането, намирам леко плесенясала кърпа, която сигурно е на Симон — когато си взе душ, след като дойде от Кастел Гандолфо. Но расото му от онази нощ го няма.

Припомням си всичко, което е по силите ми. След като Симон си взе душ, той докуцука тук да се облече, държейки в ръка калното си расо. Не го видях да го пъха в торбата с прането. Излязохме и прекарахме нощта с Лео и София в казармата. Върнахме се чак на сутринта. Симон обаче се върна по-рано.

Онази нощ каза, че не могъл да заспи. Затова се върнал тук и започнал да чисти.

Моля те, Господи, нека да не е вярно.

Проверявам кофата за смет. Празна е. Но на дъното на малкото пластмасово кошче в банята е полепнал същият стъклен прашец.

Тялото ми натежава като олово. Оглеждам банята. Това е първото място, на което Симон е имал възможност да остане сам. Влезе тук да си вземе душ и излезе увит само с една кърпа.

Няма много скривалища. Чекмедже под мивката. Тоалетното казанче. Решетката на вентилационната шахта. Навсякъде е празно.

Изглежда, не търся където трябва. Човек с ръста на Симон няма да погледне надолу. Той ще вдигне поглед.

Стъпвам на плота и един по един побутвам панелите на тавана. Всички се надигат еднакво лесно. Обаче един не. Натискам и го вдигам. Опипом тършувам в тъмното.

Ръцете ми треперят, когато измъквам расото и го оставям на пода. Най-хубавата дреха на Симон. Лучио му го купи за завършването на Академията. Предницата е кална на нивото на коленете. Не се виждат полепнали стъкълца.

Тялото ми е сковано, когато обръщам маншетите на ръкавите. От десния се посипва стъклен прах.

Затварям очи. Симон стои под дъжда до колата на Уго. Разгъва маншета. Покрива кокалчетата на ръката си с плътната дебела материя. Като всеки боксьор знае как да предпази ръката си. Един удар му е достатъчен, за да разбие стъклото.

Впервам поглед в тавана. Знам, че горе има още нещо, но не искам да го докосвам.

Някакъв черен кабел виси от отвора.

Когато съдията попита Фалконе как така оръжието на убийството е изчезнало точно под носа му, той не можа да отговори. Защото никой полицай няма да дръзне да проверява под расото на свещеник.

Помислих си, че синината на бедрото на Симон е от самобичуване. Сега разбирам, че брат ми е привързал кутията с пистолета за бедрото си.

Свличам се по стената. Вадя телефона от джоба си и набирам номера на Лео. Той вдига почти веднага.

— Ти ми каза — запелтечвам, — че си арестувал Майкъл по-рано през седмицата. За скандал за някаква глоба за неправилно паркиране.

— Точно така.

— Разкажи ми какво се случи.

— Не знам. Това ми каза полковник Хюбер.

Дори не бях там, твърдеше Майкъл.

— Трябва да разбереш — казвам на Лео.

Той шумоли с някакви листове и се връща на телефона.

— Тук пише, че Блек налетял на двама полицаи, защото закопчали колата му със скоба. Не съм сигурен защо, но в доклада пише, че той започнал да проявява насилие.

Досещам се защо. За да му бъде попречено да напусне Ватикана. За да не отиде на срещата с православните в Кастел Гандолфо.

— В събота следобед ли? — питам.

— Откъде знаеш?

Уго беше убит в събота.

— А след като сте го арестували, кога е бил освободен?

— Тук пише — малко след шест.

Но тогава Уго вече е бил мъртъв. Аз съм бил на път за Кастел Гандолфо. А единствената мисъл на Майкъл е била да си го върне на Симон.

И затова е нахлул в нашия апартамент.

Отново се пресягам над окачения таван. Ръката ми проследява черния кабел до източника му в тъмното. Най-накрая напипвам гумираната повърхност на кутията. Съдейки по тежестта ѝ, пистолетът още е вътре.

Не може да си го направил. На света няма по-голяма злина от тази.

Сядам на пода, притиснал глава към коленете си. Тялото ми се стяга, докато дланите ми не побеляват върху расото, свити на юмруци. Невинен човек. Не може да си убил агнец.

Опитвам се да се моля. Но молитвата се изплъзва като дим, стопява се в нищото. Поглеждам надолу по коридора и виждам масичката, на която с Уго изучавахме евангелията. В ушите ми звучи гласът му по телефона, когато ми се обаждаше по всяко време с въпросите си. Следи от него ме притискат отвсякъде — писмото в расото ми; работният дневник с бележките му, който взех от апартамента му; купчините листове за проповеди, изписани с черните редове, които дращеше, зачертаваше и настояваше аз да поправя. Като че ли часовете и дните от живота, които се съдържат в тях, са се сгъстили и са се превърнали в тежка и обвинителна материя. Качвам се на плота в банята. Само за това се сещам. Тук е единственото място на света, където мога да потърся помощ.

Отварям отново окачения таван и пъхам обратно расото и кутията с пистолета. Почиствам стъкления прах от пода. И се отправям към вратата.