Петото евангелие

30.

Тръпка пробягва по тялото ми. Всички свещеници в коридора се покланят. Очите сигурно ме лъжат.

Когато мъжът се приближава, виждам ясно лицето му. Не е Йоан Павел. Някой още по-възрастен е. И има брада, която огражда издълженото му изпито лице. Спуска се до средата на гърдите му, където той стиска в ръка бяла калимавка с малък кръст от скъпоценни камъни. Докато минава покрай другите свещеници, вдига ръка и ги благославя. Замръзвам. Знам кой е той. На лош италиански със силен акцент старецът ми казва:

— Бог да те благослови.

— И вас — отвръщам непохватно, докато двама свещеници излизат от асансьора, за да направят достатъчно място той да влезе.

Симон е постигнал невъзможното. Съгласно традицията на Румънската православна църква нейният най-висш духовник се облича в бяло. Пред очите ми е един от деветимата патриарси на Православната църква.

Устремявам се към стълбите. Асансьорът сигурно ще спре на приземния етаж, до частния параклис към хотела.

И тогава осъзнавам — не мога да ги последвам там. Почти не съм в състояние да общувам с тези хора. Сигурно са ме помислили за свой събрат, защото расото и брадата ми изглеждат православни, но поради схизмата Православната църква не позволява на мен — един католик — да се причестявам заедно с тях. Би било измама дори да се присъединя към вечерната им молитва, без да им разкрия кой съм.

Затова слизам по стълбите до третия етаж. Нервите ми са изопнати. Облягам се на стената и се чудя как изобщо нещата се объркаха толкова. Как нещо толкова красиво и толкова изпълнено с история струва живота на Уго. Как така Симон може да изгуби свещеническия си сан заради него?

Тук, на третия етаж, се отваря врата. От стаята излиза католически свещеник и тръгва към асансьора. Докато натиска копчето, ме оглежда.

Прекрасно познавам този поглед. Явно според него мястото ми не е тук, макар че помежду ни има повече общо, отколкото между мен и православните горе — аз съм католик, признавам папата, всеки от двама ни с този свещеник може да се причестява в църквата на другия.

— Добър вечер, отче — поздравявам на италиански, за да уталожа притеснението му. Или може би по някакъв неразбираем начин да уталожа своето.

Продължавам към стая 328. На вратата се успокоявам и си повтарям Исусовата молитва: „Господи, Исусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния“.

Тук нищо не може да ми се случи. Тази сграда е пълна с хора, които веднага ще ми се притекат на помощ. Който и да е вътре, ще го поканя да излезе да поговорим. Навън, не в стаята му. Чукам. Никакъв отговор.

Взирам се в шпионката и се чудя дали ме наблюдават. Пристъпвам напред и отново чукам. Пак никакъв отговор.

Вадя телефона си и звъня на рецепцията.

— Сестро, бихте ли ме свързали със стая триста двайсет и осем?

Чувам как телефонът звъни от другата страна на вратата. Заставам пред шпионката, вдигам телефона си във въздуха и го посочвам. Може и така да разговаряме. Все ми е едно. Обаче никой не вдига.

През големия прозорец в другия край на коридора виждам, че слънцето залязва. И тогава ми хрумва нещо. Свеждам поглед.

Под вратата не се вижда светлина. Затова са затворени капаците. Няма никой.

Отново звънвам на рецепцията:

— Сестро, ще сляза на среща в трапезарията. Може ли някой да почисти стаята ми, докато ме няма. В триста двайсет и осем съм.

— Отче, мисля, че току-що ви търсиха по телефона. Веднага ще изпратя да почистят стаята ви. Признавам, че малко се позабавихме.

Благодаря ѝ и изчаквам до асансьора, докато пристигне монахинята камериерка с количката с препаратите. Когато отключва стаята, влизам след нея.

— Какво, за бога? — възкликва тя уплашено.

За миг е тъмно. Откъм вътрешния двор между летвите на капаците прониква слабо електрическо сияние. Тя включва лампите.

— Не ми обръщайте внимание, сестро — промърморвам разсеяно, оглеждайки стаята. — Забравих нещо.

Стаята е почти същата като онази, в която бяхме с Петрос. Тясно легло със семпла табла. Нощно шкафче. Разпятие.

Сядам на бюрото и се преструвам, че си водя бележки, докато я чакам да излезе. Монахинята затваря дрешника и вдига чаршафите от пода до леглото. Явно свещеникът, отседнал в тази стая, спи на пода като Симон. Но като че ли и на леглото е спал някой.

В стаята, изглежда, са отседнали двама души. И сигурно има причина отдавна да не е чистено.

Докато камериерката оправя леглото и изпразва кошчетата, аз оглеждам пода. До лампата има стар куфар, на който не се вижда етикет с името. На нощното шкафче има несесер с тоалетни принадлежности, фотоапарат и книга с меки корици. Монахинята вперва поглед в купчината листове под несесера, после отново поглежда към дрешника.

— Отче, кой е отседнал в стаята заедно с вас?

— Просто един колега — импровизирам.

Нещо привлича вниманието ми. Книгата с меки корици на нощното шкафче. За плащаницата е.

Усещам нервно пробождане в гърдите. Чел съм тази книга. Имам същото издание. Беше открадната от апартамента ми при нападението.

Очите ми тревожно обхождат стаята. В кошчето, което монахинята изхвърля в момента, има стъклена бутилка. Грапа „Джулия“ Любимата напитка на Уго. Но никъде не се виждат стъклени чаши, по нищо не личи, че грапата е била пита тук. Същите бутилки имаше и в кошчето в апартамента на Уго. Където също беше влизал някой. Питам се какво още в тази стая е откраднато от неговия или от моя дом.

Монахинята отново поглежда към купчината листове на нощното шкафче и по някаква причина изведнъж се разбързва да приключи.

Докато чисти банята, се приближавам да разгледам листовете. И замръзвам.

Колелцата на количката на монахинята изскърцват. Последните ѝ думи, преди да затвори вратата след себе си, са:

— Отче, ще изпратя някой да се качи тук. Не мисля, че това е вашата стая.

В крайна сметка не се оказват документи. А снимки. Мои снимки.

Ръката ми трепери, докато разглеждам снимките. Аз, докато се разхождам в градината. Аз пред двореца на Трибунала. Аз, хванал Петрос за ръка в двора долу. И някъде към края я намирам. Аз на излизане от хотела. Същата снимка, която пъхнаха под вратата ми със заплахата на гърба. Мъча се да разсъждавам, но страхът плисва в мен. Име. Лице. Нужно ми е нещо.

Отварям дрешника. На закачалка виси черна дреха с копчета. Расо на римокатолик. Монахинята се е досетила, че не е мое.

Проверявам етикетчето. В държава на еднакво облечени мъже слагаме имената си на дрехите. Обаче и тук няма нищо, само избелелият етикет на шивашко ателие близо до Пантеона. На другата закачалка виси ферайола — дългата наметка, която римските свещеници обличат по официални поводи. И най-сетне загрявам. Пред мен е най-хубавото расо и официалната дреха на свещеник. Този човек се е подготвил за изложбата на Уго утре вечер.

Трябва да разбера кой е. Слагам расото върху леглото и отварям джобното ножче на ключодържателя си. Разрязвам плата точно под яката. Почти невидим разрез, но когато расото се изпъне на раменете на човека, разрезът ще се разтвори и отзад ще видя бялата му риза.

Чувам шум по коридора. Окачвам обратно расото и се каня да тръгвам, когато ми хрумва нещо.

Връщам се до бюрото и преглеждам чекмеджетата. Трябва да е някъде тук. Намирам касова бележка за обяд и нещо, което прилича на талон за глоба. Пъхам ги в расото си.

И тогава го виждам върху нощното шкафче: бележника с логото на хотела. Отварям капаците и го вдигам към полегатите лъчи на залеза. Различавам съвсем слаб отпечатък от нещо ръкописно. Петте цифри на телефонния ми номер.

Значи от тук е листчето в колата на Уго. От тук вероятно са ми звънели три пъти в нощта преди смъртта на Уго.

В тази стая са нощували двама свещеници. Единият от тях е нахлул в апартамента ми, докато другият е проникнал в колата на Уго в Кастел Гандолфо. Всички следи водят към тази стая. Как не спрях камериерката, преди да изхвърли кошчето! Сигурно вътре е имало още нещо освен празната бутилка от грапа.

Внезапно вратата се отваря и в стаята влиза монахиня. Зад нея е камериерката.

— Отче! Обяснете ми. Правя крачка назад.

— Нямате работа тук — възкликва жената. — Веднага елате с мен.

Не помръдвам. Зад нея се появява гвардеец. Същият, когото видях на стълбите.

— Послушайте я, отче — нарежда ми той.

И в този момент ми щуква нещо.

— Ден каталавено италика — казвам на гвардееца. — Име елинас.

Не разбирам италиански. Аз съм грък.

Гвардеецът се смръщва. И после се досеща.

— Той е от онези горе — казва гвардеецът. — Непрекъснато бърка етажа.

Примигвам, все едно не разбирам. Монахинята цъка с език и ми махва с ръка да я последвам. Подчинявам се с облекчение.

В този момент камериерката се обажда:

— Не, той лъже. Говорих с него на италиански.

Водят ме във фоайето, където ме чака полицай. Отвежда ме през вътрешния двор в управлението на жандармерията в двореца на Трибунала. Там има арестантска килия. Само че, вместо да ме вкара вътре, полицаят ме кара да седна на пейка до рецепцията и да изпразня джобовете си.

Вадя касовата бележка от обяда. Талона за глоба. Телефона. Съдържанието на портфейла си.

Той се вглежда още веднъж, когато вижда ватиканската ми лична карта, а когато прочита името, отново се завърта към мен и заявява:

— Помня ви.

И аз го помня. Беше един от полицаите в Кастел Гандолфо в нощта на убийството на Уго.

— Какво, по дяволите, търсехте в хотела, отче?

По ругатнята отсъждам, че съм изгубил уважението му. Вече не заслужавам да се отнасят с мен като със свещеник.

— Искам да се обадя по телефона — казвам.

Взирам се в талона за глоба и се опитвам да запомня номера на колата. Полицаят се замисля и клати глава.

— Трябва да говоря с капитана.

Да върви по дяволите капитанът!

— Кардинал Чифери е мой вуйчо — казвам. — Дайте ми телефон.

Той трепва, когато чува името на Лучио. Но фамилията ми е различна от неговата, затова полицаят не губи самоувереността си.

— Останете тук, отче — нарежда ми той. — Сега се връщам.

Двайсет минути по-късно дон Диего пристига да ме прибере. Очаквам да бъде бесен. И той е. Но не на мен.

— Имате късмет, че няма да изгубите работата си заради това — предупреждава той полицая. — Да не сте посмели отново да унижите член на това семейство!

Вероятно фактът, че полицаят изглежда уплашен, макар да има право, говори много за държавата ни.

Слънцето се е спуснало ниско на хоризонта, докато крачим към палацото на Лучио. Диего не обелва нито дума. Мълчанието му ми подсказва, че съм загазил толкова, че той дори не може да опише колко. Но не мога да мисля за него. В съзнанието ми витае само образът на кардинал Боя, който ме наблюдаваше между завесите.

На входа на сградата казвам:

— Благодаря, Диего, но няма да вляза.

— Как така?

— Трябва да отида на едно място.

Часът е осем и пет. Имам среща с Майкъл Блек.

— Но вуйчо ви…

— Знам.

— Заповедта му беше пределно ясна.

— Ще му се извиня друг път.

Усещам погледа му, докато се отдалечавам.

Слънцето никога не огрява северната фасада на „Свети Петър“. В топлите дни свещениците се събират там да изпушат по цигара в издължените прохладни сенки. Каменните стени са дебели дванайсет метра при ъглите и се издигат по-нависоко от скалите в Дувър. И пъкълът не би ги сгрял.

В този час всички други врати са заключени. Когато се стъмни, служителите на базиликата проверяват всяко стълбище, всяко кътче. Под тази странична врата обаче се вижда ивица бледа светлина. Майкъл сигурно познава някой пазач, който му е задължен.

Влизам вътре и се понасям в прохладния въздух като песъчинка на дъното на морето. Туристите, които идват тук денем, виждат мраморния под и високия до небето купол, но в тази сграда има повече скривалища, отколкото подозират дори мнозина свещеници. Има стълбища, скрити от поглед, които водят към параклиси в самите колони, където свещениците могат да се подготвят и да се молят далече от погледа на миряните. Има сакристии, където прислужници помагат на свещениците да се облекат за богослужение. Високо горе, сгушени зад прожекторите, има недостижими балкони, които дори служителите в базиликата няма как да почистят, освен ако не се спуснат с въжета от металните куки, завинтени в стените. И всичко е свързано с мрежа от проходи в стените. Между вътрешната и външната облицовка на базиликата има тунели, по които човек може да я обиколи цялата, без никой да го види. Затова и никой свещеник не идва тук на поверителна среща.

Майкъл го знае. И може би точно на това разчита. Базиликата е последното място, където някой ще дойде да търси двама свещеници, които се срещат тайно нощем.

Излизам от прохода под гробницата на един от предишните папи и се озовавам на основния етаж. Навсякъде край мен се стеле блещукащ мрак. Зад ъгъла долита метално дрънчене, като при отключване на врата.

— Алекс? — чувам го да пита. — Ти ли си?

Тръгвам по посока на звука към северния напречен кораб. Когато Микеланджело проектирал „Свети Петър“, той предвиждал сградата да е под формата на гръцки кръст — четири рамена с еднаква дължина. Но после добавили неф и гръцкият кръст станал латински, с обърната на изток дълга страна. Сега стоя върху дясното рамо, единствената част от основния етаж, която е оградена и недостъпна за туристи. За повечето източни католици това място е непознато. Покрай стените има кабинки, в които идват да се изповядват поклонниците. Изповедалните са построени като тройни саркофази — отделението на свещеника е по средата, а от двете му страни има по една отворена кабинка. Източните католици обаче се изповядват на открито. Само заради годините, които съм прекарал в тази базилика, разпознавам звука от отключването на тежката дървена врата на отделението на свещеника.

— Майкъл — прошепвам, — аз съм.

Вратата се отваря. За пръв път от години пред очите ми е Майкъл Блек от плът и кръв.

Той изчезна преди шестнайсет години. Веднага след заключението на радиовъглеродния анализ татко се върнал в хотелската си стая в Торино, в която били отседнали заедно, и открил, че Майкъл го няма. Не го видял и във влака за Рим, нито в службата следващия понеделник. Баща ми се опита да го открие, но не след дълго самият той започна да потъва в депресията, която щеше да го изпрати в гроба. Издирването постепенно беше прекратено. И повече не видяхме Майкъл.

Едва по-късно научихме какво се е случило. След пресконференцията православен репортер застанал срещу Майкъл и го обвинил, че е въвлякъл наивните православни свещеници в нашето католическо унижение. Майкъл дръпнал касетофона от ръцете му и го заудрял с него. Репортерът се озовал в болница. Майкъл успял да избегне наказанието само защото торинската полиция не искала да подложи на преследване католически свещеник, защитил реликвата на града им. Сключили споразумение и Майкъл бил изпратен на лечение. Надали някой навремето е бил дотолкова наивен да смята, че след няколко месеца, прекарани в планинска клиника, той може да се излекува от сериозно заболяване. Но пък може би не са мислели, че става дума за нещо сериозно. Все още.

Майкъл винаги е бил буен. Езикът му беше груб. Но италианците разбираха, че той е американец каубой. Истинските проблеми започнаха, след като се върна от планината. Тогава го привлече Секретариатът.

Има места по света, където се налага Църквата да се бори за живота си. Свещеници биват хвърляни в затвора. Отвличани. Дори убивани на улицата. За такива места Секретариатът привлича хора с нужните качества. Американският архиепископ преди вуйчо Лучио в Двореца на губернатора беше висок почти колкото Симон и два пъти по-як. По време на папска визита в Манила, когато някакъв мъж с байонет атакувал Светия отец, американецът сграбчил нападателя и го метнал във въздуха. Майкъл беше два пъти по-дребен от този архиепископ, но в нечии очи беше замесен от същото тесто.

Изглежда, кардинал Боя беше съзрял друг потенциал у Майкъл. Всеки път когато Йоан Павел протегнеше маслинова клонка на православието, Боя изпращаше някой свой Квазимодо да се погрижи да обезсмисли жеста. Няколко злостни забележки, може би едно-две сбивания, и години дипломатически усилия биваха изличавани за броени часове. Симон обвиняваше Майкъл, че е станал любимият Квазимодо на Боя в Турция. Аз обаче обвинявах хората, които бяха привлекли Майкъл, че са прилъгали един избухлив млад свещеник и са го убедили точно когато е бил най-уязвим, че е имал право да се нахвърли на православния репортер. Че би могъл да изгради кариера чрез такива сблъсъци. Свещениците се подчиняват на институциите, те са като глина в ръцете на Църквата. Само необикновено силен човек би могъл да се отърси от влиянието на Секретариата. Човек като Симон. А мъжът пред мен не е такъв.

Майкъл ми се вижда по-нисък, отколкото си го спомням. Диша шумно, почти се задъхва. Напълнял е след хилядите коктейли и официални вечери. Изглежда по-грубоват, отколкото навремето. Не се е бръснал от дни. Причината е очевидна. Надали е лесно да прокараш бръснач по белезите на лицето му. Единият минава като шев под лявото му око. Носът му също не е наред — все още е леко крив. Майкъл протяга ръка за американско здрависване вместо италианска прегръдка. Първите му думи към мен след повече от десетилетие са:

— Мамка му, Алекс. Никой не ми каза, че си останал източен католик. Мислех, че си минал на другата страна като Симон.

Но долавям вина в тона му. Неговото присъствие тук подсказва, че съжалява за неприятностите, които ми е причинил.

— Срещна ли се с монсеньор Минято? — питам.

— Адвокати! — подмята Майкъл презрително. — Да, срещнах се.

— И?

— Утре ще ме призове като свидетел.

Утре. Минято не си губи времето.

— Казах му, че не възнамерявам да лъжа — продължава Майкъл. — Не вярвам в тези глупости. Обединяване на църквите… Поклони пред брадите. Ако ме попитат, точно това ще заявя.

— Ти ми каза по телефона, че преди да те пребият, онези хора са те разпитвали за проучването на Уго.

Майкъл кимва.

— Какво за него?

Вперва поглед в кокалчетата на пръстите си.

— Мислеха, че е открил нещо. Нещо, което ще влоши отношенията с православните. Мислеха също, че Симон е наредил на Уго да го скрие. Затова искаха да разберат какво е то.

До гуша ми е дошло от тайни.

— Четвъртият кръстоносен поход — казвам аз. — Откраднали сме плащаницата от православните през хиляда двеста и четвърта година.

— Не, не ставаше дума за това.

Смаян съм.

— Сигурен съм, Майкъл.

Той е римокатолик. Макар да е работил с баща ми много време, сигурно няма да проумее какво е значението на 1204 година за Изтока.

Но Майкъл клати глава.

— Беше нещо, което Ногара е открил в „Диатесарон“.

— Невъзможно. Аз работих с Уго цял месец над текста.

Той подсвирва.

— Значи си късметлия.

— Късметлия ли?

— Че кардинал Боя още не те е открил. Оказва се, че всъщност е трябвало да търсят теб.

Може би се чувства предаден от Боя. Нападнат от собствения си господар. Питам се как ли е станало това.

— Защо си бил на онова летище? На Симон ли помагаше?

Той настръхва.

— Вече ти казах, не мога да обсъждам случилото се.

Отмятам глава назад. Бях забравил. Поредната клетва.

— Предупредих и адвоката. Няма да отговарям на въпроси за това в съда.

— Престъпи клетвата. Кажи истината на съдиите.

— С адвоката се договорихме и няма отново да дъвча този въпрос с теб — сопва се гневно той.

— Тогава защо си тук?

— Защото така ми е наредено.

Пронизва ме студена тръпка.

— Какви ги говориш?

— Кардинал Боя ме повика днес. Знае, че съм в града.

— Как е възможно?

— Адвокатът ти е написал името ми в някакъв документ.

— Заплаши ли те Боя?

— Не, само ми напомни нещо. И след това ме попита как може да се добере до теб.

Пулсът ми се учестява.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърди, че днес си му крещял под прозорците.

— Опитвах се…

— … да му привлечеш вниманието ли? Е, получило се е.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Негово високопреосвещенство иска да се срещне с теб.

Озъртам се напрегнато.

— Сега ли?

Майкъл изсумтява.

— Утре сутрин преди началото на процеса. В седем и половина в неговите покои.

— Защо?

— Не знам, но за твое добро се надявам да мине по-добре от моята среща на летището.