Петото евангелие

43.

— Симон… — викам го.

Той не отговаря. Гледа към кутията с присвити очи.

Архиепископ Но̀вак примижава срещу мен, опитвайки се да свърже признанието ми с демонстрацията на Фалконе.

Обаче аз знам. Най-сетне проумявам. И облекчението ми е толкова огромно, че отначало не изпитвам смазващата печал заради начина, по който Уго действително е намерил смъртта си.

— Единственият човек, който е знаел комбинацията, е Ногара — продължава Фалконе. — Той е отворил кутията.

Симон не обелва нито дума. Решен е да мълчи докрай.

— Но не е трябвало да счупи прозореца, за да влезе в собствената си кола, нали? — продължава Фалконе. — Така че, какво се случи, отче?

Обажда се Минято, почти шепнешком:

— Видеозаписът от охранителната камера.

Двете минути между появата на Уго и появата на Симон. Това беше може би първото нещо, което Симон ми каза, когато пристигнах в Кастел Гандолфо.

Повика ме. Знаех, че е загазил. И отидох възможно най-бързо.

— Но защо строшихте прозореца на колата му? — повтаря Фалконе.

Това обяснява последователността на звуковете, които Минято чу на видеозаписа. Изстрел. И после звън на счупено стъкло.

Симон продължава да мълчи. Но вече не е нужно.

— Защото кутията на пистолета е била в колата — обаждам се.

— Само че Ногара вече е отворил кутията — възразява прокурорът. — Била е празна.

Не е била празна. Симон не би заключил кутия, която после не може да отвори. Тя трябва да е била заключена, преди той да се добере до нея.

— Уго е прибрал там ръкописа — обяснявам.

През онази нощ валеше проливно. Искал е да предпази „Диатесарон“. Приглушено питам брат си:

— Ти откъде разбра?

Симон не би взел кутията, ако не е знаел какво има вътре. А е нямало как да знае, ако Уго не му е казал.

Брат ми продължава да мълчи. Аз обаче отново се замислям за онези две минути, които го делят от Уго.

— Стигна ли до него, преди да умре? — питам.

Симон вдига ръка да замълча. После палецът и показалецът на ръката му се доближават, почти се допират. Почти. И той вперва поглед към мен, бездънен поглед, през тази тясна пролука.

Безмълвен съм. Само ако онези гигантски крачки в базиликата бяха малко по-дълги. Малко по-бързи. Вече си представям Симон, само петнайсетгодишен, стои на тесния балкон в „Свети Петър“ и протяга ръце, за да попречи на непознатия да скочи. Питам се колко близо е бил този път. Какви са били последните думи между него и приятеля му.

Само че от устните на брат ми все още не се отронва и едничка обяснителна дума. Стаята е притихнала. Накрая архиепископ Но̀вак се обажда съвсем тихо. В ръцете си държи бележките на Уго за речта му.

— Защо скрихте това от нас? — пита той. — И двамата.

Поглеждам Симон. Не му се иска да насочи очи към Но̀вак, но не може да продължава с неуважително отместения си встрани поглед. Мускулите на шията му се напрягат. Ноздрите му се разширяват.

— Защо го скрихте? — повтаря архиепископ Но̀вак.

Дори сега Симон не издава нито звук. Обажда се обаче един по-немощен глас. Задавено изрича въпрос и стаята съвсем замира.

— Защо този… клетник… е отнел живота си? — пита Йоан Павел.

Най-големият грях на Юда е самоубийството му. До немного отдавна самоубийците нямаха право на църковно погребение. Не им даваха място в гробището. Ала Симон не е скрил истината заради позора на самоубийството. Йоан Павел стоварва длан и простенва:

— Отговорете ми!

Най-сетне Симон губи сили. Мантията на мълчанието се свлича.

— Ваше светейшество — казва той, — Уго нямаше представа колко важна е за вас тази изложба, докато не видя патриарсите в Кастел Гандолфо.

Йоан Павел се намръщва.

— Не сте му казали предварително, че ще говори пред православните патриарси, така ли? — пита Но̀вак.

Симон не отговаря. Отказва да обвини друг човек.

Йоан Павел обаче дрезгаво пояснява:

— Направили сте каквото ви помолих.

Брат ми отказва по какъвто и да е начин да свърже случилото се със Светия отец. Вместо това казва:

— Помолих Уго да не казва на никого какво е открил за плащаницата. Умолявах го. Но той настояваше да каже истината. Дойде в Кастел Гандолфо, за да оповести пред православните свещеници какво е установил. Но видя кой е сред публиката. Дотогава не подозираше каква възможност ще отвори неговата изложба. Не можеше да понесе да ви излъже за плащаницата, но нямаше да си прости, ако унищожи мечтата ви за обединение с православието. — Лицето на брат ми е мъчително разкривено. Той пада на колене. — Свети отче, толкова съжалявам. Моля ви, простете ми.

Представям си как Уго сам е пристигнал в Кастел Гандолфо с бележките си и с ръкописа, готов за най-храброто дело на живота си. Да се откаже от плащаницата, която му беше скъпа като собствена рожба. Да я пожертва в името на истината. Смелият ми приятел. Безстрашен до самия край. Дори в това страховито и ужасно последно действие.

— Защо не ми казахте това? — промърморва Йоан Павел на брат ми.

Симон се мъчи да се овладее и накрая казва:

— Защото, ако знаехте, никога нямаше да предложите плащаницата на православните. А ако нямахме какво да им предложим, нямаше да има никаква надежда за обединение. Уго беше готов да умре в името на тази тайна. Неговият избор беше и мой.

Гледал съм хиляди снимки на Йоан Павел. Той е един от най-често снималите хора в историята. Ала никога не съм го виждал такъв. Бръчките на лицето му се разкривяват измъчено. Здраво стисва очи и главата му клюмва назад. Архиепископ Но̀вак се навежда и му прошепва загрижено няколко думи на полски.

Симон стои неподвижно. По лицето му не помръдва нито едно мускулче.

Но̀вак бърза да оповести:

— Ще се съберем отново, когато Светият отец реши.

Той изкарва Йоан Павел в съседния кабинет и затваря вратата. След секунда тя отново се отваря. Монсеньор Миетек, вторият секретар, влиза забързано и казва пребледнял:

— Ще изпратя всички до долу със служебния асансьор.

Повеждат ни като стадо. Докато чакаме в коридора, Миетек не отделя пръст от копчето, а щом кабината пристига, ни вкарва вътре и докосва копчето. Едва в последния миг поставя длан върху ръката на Симон и казва:

— Вие не, Ваше преосвещенство, вие останете.

Става толкова бързо, че едва мярвам Симон, докато вратите се затварят помежду ни. Вперил е поглед в мен. В никой друг, в нищо друго. Далече зад него обаче се отваря врата. На прага застава архиепископ Но̀вак и забожда очи в брат ми, който вижда единствено мен.