Петото евангелие

20.

Завеждам Петрос в парка да си поиграе, докато аз се опитвам да асимилирам новините. Чудя се дали Минято осъзнава важността на откритието на Уго — до каква степен то може да навреди на взаимоотношенията ни с Православната църква. Припомням си първия разговор, който проведохме със Симон и Лучио след смъртта на Уго, и за нищо на света не мога да проумея поведението на брат ми. Той настояваше изложбата да не се променя. „Диатесарон“ да не замества плащаницата като главен експонат. Но изложба, организирана около „Диатесарон“, щеше да реши всичките му проблеми. Щеше да прикрие истината за 1204 г. и да даде възможност той да помъкне цяла орда православни свещеници през залите, без да оскърби никого. Дори след като Лучио упълномощи Симон да довърши подреждането на изложбата, той не е премахнал последната зала. Трябваше само да премести няколко витрини и да боядиса стените. Би могъл да заличи целия финал.

Гледам как Петрос се катери на едно дърво. Сяда на извивката на голям клон и се обляга. Забелязва, че го наблюдавам, усмихва се и ми маха. Питам се какво ли е вдъхновило Минято да ми каже, че приличам на вуйчо си. Дали фактът, че съм склонен да помоля Петрос да разпознае човека, който го беше уплашил толкова.

Връщаме се по обиколен път до палацото на Лучио, като се отбиваме в подготвителното училище, за да може Петрос да си поиграе с момчетата, останали тук през ваканционната седмица между летния и есенния срок. Започват импровизиран футболен мач на пръстта пред общежитието, а аз оставям бележка на отец Витари, директора на подготвителното училище, в която му обяснявам, че семейни дела може да ми попречат да ходя на работа. Поддържам добри отношения с момчетата, затова администрацията вероятно няма да възрази.

Връщам се и едно от децата пристъпва напред. Изглежда, ме е чакало.

— Отче, искаме да ви питаме нещо.

Учителите му казват Джорджо Фукльото. Къдравата черна коса виси покрай ушите му на мокри гроздове. Роднина е на епископ от Ватикана, затова се мисли за нещо повече от съучениците си.

— Да?

Другите момчета са се напрегнали. Някои са заболи поглед в обувките си. Едно от тях смушква Джорджо с лакът, но той не му обръща внимание.

— Вярно ли е, отче Андреу? — пита Джорджо. — Това за брат ви?

Стисвам зъби. Внезапно кожата ми настръхва.

— Откъде го чу?

Джорджо махва към цялата група ученици.

— Всички го чуха. Интересува ни дали е вярно.

Петрос се озърта и се чуди какво е това мълчание.

Трябва да овладея положението, преди да стане неудържимо. Моля ги с поглед да не казват нищо повече. Държат в ръце сърцето на Петрос.

Най-голямото момче, добросърдечен грубиян на име Шипио, се привежда напред и сянката му пада върху Джорджо. Другите момчета се споглеждат и, изглежда, се разбират да мълчат. Но очите им са любопитни. Джорджо не лъже. Те искат да разберат.

Сключил съм споразумение с учениците си. Преподавам им трудни истини за свещените текстове, без да ги разкрасявам и да ги правя лесни за преглъщане. Честността е нашата разменна монета. Ала те са още деца. Не мога да обсъждам Симон с тях.

— Съжалявам, но не можем да говорим за това.

Но въпреки това те чакат. Аз съм свещеникът, с когото разговарят за видеоигри и момичета. За по-голямата сестра на едно момче, която едва не загинала в автомобилна катастрофа тази пролет, и за по-малкия братовчед на друго, който страдал от вроден недъг. След като им е позволено да питат дали Исус наистина е ходел по вода и дали папата наистина е непогрешим, със сигурност може да питат и това.

— Много е лично — казвам. — Не е уместно.

— Значи сигурно е истина — изсумтява Джорджо.

Давам си сметка, че сме се оказали на кръстопът. Тези момчета са пристигнали от цяла Италия, за да живеят между стените на Ватикана и да помагат при богослужението в папската базилика.

Но в съзнанието им може би най-силно ще се запечата онова, което ще им кажа сега, в прахта пред това общежитие.

— Седни — нареждам на Джорджо, но той се колебае. — Моля те.

Момчето сяда на земята.

— Всички седнете.

Мислите ми препускат напред, очертават рамка в съзнанието ми. Формата на онова, което ще кажа. Знам какво е посланието. Копнея да го изрека. Въпросът е как.

— Един човек е изправен пред съда — започвам. — Обвинен е в нещо ужасно. Има свидетели, които твърдят, че го е извършил, но човекът не обелва нито дума. Отказва да предприеме каквото и да било в своя защита. Затова най-близките му приятели губят вяра. Изоставят го. — Давам им време да осмислят думите ми — Историята е позната на всички ви. Това е историята за Исус пред съда.

Няколко момчета кимват.

— Невинен ли е бил изправеният пред онзи съд? — питам.

— Да — отговарят момчетата до едно.

— Е, каквото и да ми говорят за брат ми, аз знам истината. И нищо не може да промени убеждението ми, каквито и доказателства да твърдят, че имат хората.

Не мога да им дам по-искрен отговор от този. Винаги ще вярвам в невинността на Симон. Но имам задължение към тези момчета. Не е достатъчно да им кажа в какво вярвам аз.

— Затова обаче ли ви изпращат родителите ви в подготвителното училище? — питам. — За да научите какво мисля аз? Или за да се научите да мислите самостоятелно? Ако ще вярвате в онова, което ви говорят другите, не постъпвайте в семинарията. Никому не са нужни такива свещеници. Вие сами трябва да преценявате. Хората лъжат. Хората са на различно мнение. Хората допускат грешки. За да откриете истината, трябва да знаете как да я търсите.

Развълнуваните ми думи и разголените ми чувства приковават вниманието им. Вече ме слушат много внимателно. Знам в каква посока трябва да поема. От дни се върти в главата ми, но едва сега ми се изяснява.

— Много отдавна нашата Църква е имала пето евангелие. „Диатесарон“ Името е гръцко и означава, че е съставено от четири, защото точно така било написано то. Авторът сплел разказите на четирите евангелия в едно. И поради това „Диатесарон“ има една голяма слабост. Знаете ли каква?

Усещам Уго до себе си. Двамата заедно разглеждаме страниците на древния ръкопис.

— Слабостта му е, че четирите евангелия невинаги са на едно мнение. Матей разказва, че Исус извършил десет велики дела. Десет последователни чудеса. Но според Марко Исус не е направил тези неща едно след друго, а на различни места и по различно време. Така че на кое евангелие да вярваме?

Никой не дръзва да вдигне ръка.

— Искам да се замислите. Искам сами да си отговорите на този въпрос. Но аз ще ви помогна малко. Кажете ми един прочут юдейски предводител, направил десет чудеса едно след друго.

Едно момче отпред — Бруно, който някой ден ще стане прекрасен свещеник — промърморва:

— Мойсей и десетте напасти.

— Правилно. И така, какво общо има между Мойсей и Исус? Защо Евангелието от Матей променя последователността на фактите, така че Исус да ни заприлича на Мойсей?

Няма доброволци. Още не го усещат, но инерцията расте.

— И си спомнете, че едно от десетте чудеса на Исус било да успокои морска буря. И че учениците му го попитали: „Какъв е Тоя, та и ветровете, и морето Му се покоряват?“. Напомня ли ви това на нещо, което е сторил Мойсей?

— Разделянето на Червено море — обажда се Джорджо, за да не остане по-назад от Бруно.

— Така, вече напредваме. Вече направихме крачка отвъд разказа на Матей. Ще ви подскажа още нещо. Матей пише също, че когато Исус бил още бебе, цар Ирод се опитал да го убие, като изтребил всички младенци във Витлеем. Чували ли сте другаде подобна история? Разказ за избиването на всички юдейски бебета?

Връзката започва да се оформя в съзнанието им. И когато им просветва, намират смелост да ме погледнат в очите.

— Фараонът го е направил — казва едно ново момче. — В историята за Мойсей.

Кимвам.

— Да повторим, Матей разказва така, че животът на Исус да прилича на този на Мойсей. Има ли друго евангелие, което да приема разказа на Матей за тези събития? Не. Обаче Матей иска да ни научи на нещо. Помислете си кой е Мойсей: изтъкнат юдейски предводител, който е видял Господ с очите си на планината Синай и после донесъл Десетте Божи заповеди. Човекът, който ни е дал основните закони.

След тези думи се отприщва река. Две-три момчета скачат на крака едновременно.

— Мойсей е донесъл стария закон, а Исус е донесъл новия закон — казва едното.

— Това е едно от най-интересните неща, на които ни учи Матей: че Исус е новият Мойсей и дори е по-велик от него. Когато Исус проповядва Новия завет, къде се случва това? Къде Исус казва: „Блажени кротките“, „Блажени милостивите“, „Блажени миротворците“? Къде казва: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни и другата“, „Обичайте враговете си“, „Не да наруша закона съм дошъл, а да изпълня“? Всичко това се случва в една и съща проповед, известна като Проповедта на планината, защото Матей разказва, че Исус я е изрекъл на планината. На същото място, където Господ дал на Мойсей скрижалите на завета. Нито едно друго евангелие не повтаря разказа на Матей. Според Лука Исус е изнесъл тази проповед в равнина. Обаче Матей има своите причини. Всяко евангелие се опира на своите основания. И така се връщаме там, откъдето тръгнахме. Какво бихте направили вие, ако бяхте автори на „Диатесарон“? Ако трябваше да съчетаете всичките четири евангелия в общо повествование, коя евангелска версия на историята щяхте да изберете? Щяхте ли да твърдите, че Исус наистина е извършил десетте чудеса едно след друго? Или по различно време на различно място? Къде щяхте да напишете, че е изнесъл онази проповед — в планината или в равнината?

Очите им искрят от тези нови идеи. За един кратък миг съм се превърнал в чародей. Нека обаче да проверим дали е така.

— Затова „Диатесарон“ се проваля — продължавам, — защото, когато сплетем четирите евангелия в едно, създаваме нещо различно. Губим истината, съществуваща самостоятелно във всеки евангелски разказ. С други думи, очевидците имат свои представи. Свои мотиви. Пък и не всичко, което чувате или четете, е факт. Църквата също има какво да каже по въпроса. Можете ли да се досетите какво според църковните закони трябва да направи един съдия, когато свидетелите се разминават в показанията си? Според вас трябва ли да обедини показанията им в едно?

Покорени от логиката ми, момчетата единодушно клатят глава, без да се замислят.

— Не, разбира се — казвам. — Това очевидно би било грешка. Затова какво изисква каноничното право от съдията? Да прецени всяко сведение само по себе си и с помощта на добрата си преценка да реши къде е истината. Не бива да приемате всичко за чиста монета. — Старая се да не хвърлям гневни погледи към Джорджо. — И никога не бива да вярвате на слухове, които предполагат най-лошото за един почтен човек. Защото, както ни учат евангелията, може да осъдим невинен човек.

Придружавам това изречение с многозначителен поглед. Някои от по-малките момчета може и да не разбират за какво говоря, но по-големите знаят. Едни добиват смирен вид. Други кимат, като че ли приемат довода ми. Но ето че Петрос най-неочаквано избухва в сълзи.

Джорджо седи до него и инстинктът ми подсказва първо, че е казал нещо, което да разстрои сина ми.

Петрос се втурва разреван към мен, аз го вдигам на ръце и го питам:

— Какво ти каза той? Какво има?

Но точно когато се каня да се обърна към Джорджо, забелязвам нещо в далечината. Самотна фигура на алеята. Неподвижна, почти скрита зад една статуя в градината. Тя ни наблюдава.

Замръзвам. Докато поемам Петрос в обятията си, я виждам как закрива уста с ръце.

Проследила ни е до тук. Не е успяла да се сдържи. Имала е нужда да зърне сина си.

— Достатъчно, момчета — казвам със слаб глас. — Моля ви, сега си вървете по стаите.

Някои от тях се обръщат да погледнат какво е при влякло вниманието ми, но Бруно ги повежда и те се изнизват към общежитието.

Опитвам се да разбера какво е направила Мона. С какво е разплакала Петрос. Недоумявам как така е нарушила уговорката ни.

Очите на Петрос са ококорени и изцъклени. Прошепва ми нещо в ухото. Отначало не схващам.

— Какво има? — питам. — Какво не е наред?

Той диша учестено. Думите му звучат накъсано.

— Джорджо каза, че Симон е в затвора.

Вдигам поглед. Джорджо вече се е изпарил.

— Не е вярно — увещавам го. Притискам го към себе си, сякаш за да изцедя отровата. — Джорджо не знае какви ги говори.

Но Петрос проплаква в ухото ми:

— Джорджо каза, че Симон е убиец.

— Той лъже, Петрос. Знаеш, че това не е истина.

Мона се приближава, когато момчетата се пръсват.

Лицето ѝ е измъчено. Вижда, че Петрос плаче. Отпъждам я с ръка, но тя вече е спряла. Разбира.

— Не обръщай внимание на Джорджо — прошепвам на Петрос. — Той просто се опитва да те разстрои.

— Искам да видя Симон.

Потърквам челото си в рамото му.

— Не може.

— Защо?

— Помниш ли какво каза той, преди да тръгне? И ти какво му обеща?

Петрос кимва, но е нещастен.

Дори докато го държа в обятията си, си представям как момчетата разпространяват новината. Колко ли души в страната са я научили?

Мона е на трийсетина метра и все още ни наблюдава. Би трябвало да съм ѝ ядосан. Няма работа тук, заедно взехме решението. Разбирам обаче неустоимия порив, който я е довел. За миг погледите ни се срещат над рамото на Петрос. Тя кръжи около върха на хълма като видение. След това вдига ръка във въздуха, за да ми покаже, че си тръгва.

Пускам Петрос на земята и му предлагам да го заведа да изпие една портокалова фанта. По-безопасно е да излезем извън очертанията на града, отколкото да останем тук, където всеки срещнат може да знае за Симон.

Но Петрос отговаря:

— В палацото на вуйчо има портокалова фанта. Искам да се върнем там.

На неговата възраст това беше най-страшното място за мен.

— Сигурен ли си? Не искаш ли да отидем някъде другаде?

Той клати глава.

— Искам да играя карти с Диего.

Обвива бедрата ми с ръце и ги стисва.

— Добре. Тогава ще отидем там.

Петрос измъква футболната си топка изпод храста, за да я отнесе у дома. И той като всички момчета е написал името си по цялата топка от страх да не я изгуби. Няма представа колко съм объркан. Как всичко, което ми е познато от толкова отдавна, се е преобърнало с главата надолу. Мона е толкова близо, а Симон е толкова далече.

— Да тръгваме — подканям го и посочвам палацото на Лучио на върха на хълма. — Хайде да се надбягваме до там.