Петото евангелие

10.

Увеличавам темпото, но стъпките също се забързват. Не мога да тичам по-бързо, понесъл момченцето си на ръце. Усещам как Петрос се е вкопчил в шията ми и е притиснал лице към ямката под брадичката ми.

От сумрака изниква нечий силует. Висок почти колкото Симон. Облечен е цивилно.

— Кой сте вие? — питам и отстъпвам назад.

В тъмното очите на мъжа са като късчета сребро.

— Отче, какво търсите тук? — пита той дрезгаво. Лицето му ми е напълно непознато.

— Защо ни следите? — питам настойчиво.

— Така ми е наредено.

Правя още една крачка назад. Само три метра, и ще излезем на публично място.

Мъжът разперва ръце и ги притиска в стените на стълбището.

— Отец Андреу? — пита той.

Телцето на Петрос се стяга в ръцете ми. Не отговарям.

После мъжът вади нещо от джоба си. Започвам да отстъпвам. И тогава виждам какво ми показва: две метални лаврови клонки около жълто-бялото знаме на Ватикана. Значка.

— Аз съм охраната ви.

— Откога вървите след нас? — питам.

— Откакто тръгнахте от хотела.

— Защо не сте с униформа?

— По нареждане на Негово високопреосвещенство.

Чудя се дали Лучио не е постъпил така заради Петрос. За да не го плаши излишно.

— Как се казвате?

— Агент Мартели.

— Агент Мартели, следващия път, когато ни следите, бъдете с униформа.

Той скърца със зъби.

— Добре, отче.

— Вие ли ще ни пазите и нощем?

— Някой друг ще застъпи на смяна.

— Кой?

— Не му знам името.

— Кажете и на него да е с униформа.

— Добре, отче.

Чака, като че ли да чуе отговора на първия си въпрос — какво търсим с Петрос в апартамента на Уго. Но в този град свещениците не отговарят пред полицаите. Двамата с Петрос се обръщаме и се запътваме надолу към светлината.

Стаята ни в „Санта Марта“ е на четвъртия етаж. Петрос за пръв път отсяда в хотел и пита:

— Къде е другото?

Няма кухня, няма дневна, няма играчки. Момчетата в блока ни са му разказвали, че хотелите са същински рай. Само че този няма как да бъде рай. Няма дори телевизор.

Над тясното желязно легло виси семпъл кръст. Безлично белите стени се оглеждат в паркета, излъскан като обувките на свещеник от Секретариата. Освен радиатора под прозореца в стаята има нощно шкафче и закачалка за дрехи, създадена сякаш по-скоро за костюмите на католически свещеник, отколкото за някакво традиционно облекло. Прозорецът обаче гледа към малкия вътрешен двор на тази сграда със странна форма и под нас има саксии и едно дърво в сандъче с причудливи остри клонки, напомнящи високи зелени коледни звезди. Във въздуха ухае на лавандула.

— Кой беше този мъж? — пита Петрос и скоква върху леглото все още с обувки, за да изпробва единствената възглавница.

— Полицай — отговарям. — Ще се погрижи да сме в безопасност.

Няма смисъл да избягвам обяснението. Ще имаме придружител непрекъснато.

— Тук няма страшно, нали? — пита Петрос, ровейки в нощното шкафче.

— Полицейският участък е в съседната сграда. Агент Мартели е на пост в коридора. Освен това тук всички полагат специални грижи за гостите си. Нищо не ни застрашава.

Петрос намръщено поглежда Библията в най-горното чекмедже — Вулгата, превода от четвърти век, който за римокатолиците е каноничният. На латински е и би трябвало да е за хора от всички държави, както е и този хотел. Но Петрос въздиша. Знае, че евангелистите са писали на гръцки, първия всеобщ език. Приносът на нашия народ винаги се подценява.

— Ще се обадя на Лео и ще го помоля да ни донесе нещо за ядене — казвам. Тук ще ни е по-добре, отколкото в трапезарията на хотела, пък и имам нужда от компания. — Ти какво искаш?

— Пица „Маргарита“ от Иво — отговаря Петрос.

— Не бива да го разкарваме.

— Тогава каквото и да е — вдига рамене Петрос.

Оставям го да разлиства Библията, която не може да прочете, и отивам до малкото бюро в съседното помещение. Обаждам се на Лео и се поободрявам. След това звъня на Симон.

— Алекс? — обажда се брат ми.

Изстрелвам въпроса си без заобикалки:

— Какво се е случило с Майкъл Блек?

— Моля?

— Намерих снимката му в кабинета на Уго. Жив ли е?

— Да, разбира се.

— Какво са му направили?

— Не биваше да ходиш там, Алекс. Трябва да си на сигурно място.

— На гърба на снимката е написано предупреждение. Защо някой ще изпраща предупреждение на Уго?

— Не знам.

— Не ти ли е споменавал за това?

— Не.

— Симон, според мен снощи не са го обрали. Мисля, че всичко е свързано. Нападението над Майкъл, убийството на Уго, нахлуването в нашия апартамент. Защо не си ми казал, че Майкъл е бил пребит?

Този път мълчанието му е по-дълго.

— Снощи в столовата, когато ти показах онзи имейл от Уго, ти каза „няма нищо“.

— Защото няма нищо.

— Уго е имал неприятности, Симон. Беше уплашен.

Брат ми се поколебава.

— Не съм ти казал за Майкъл, защото съм положил клетва да не го обсъждам. А случилото се в апартамента… Снощи не спрях да мисля, но не го проумявам. Затова, моля те, стой настрана. Не искам да се замесваш в нищо.

Напрежението зад очите ми се засилва. Ръката ми подръпва брадата.

— Знаел си, че той е имал неприятности, нали?

— Престани, Алекс.

Едва се сдържам да не кресна, но вместо това затварям. Клетва. Не бил казал нищо заради някаква клетва.

Гневно набирам номера на нунциатурата в Турция. Скъп разговор, но ще бъда кратък. Когато монахинята в централата вдига, моля да ме свърже с Майкъл Блек.

— Той е в отпуск — отговаря тя.

— Обаждам се от Ватикана по важен въпрос. Бихте ли ми дали номера на мобилния му телефон?

Тя ми го дава без капка колебание.

Преди да му звънна, се опитвам да проясня мислите си. Не съм говорил с Майкъл повече от десет години и сме заровили много томахавки. Той изостави баща ми след поражението с радиовъглеродното датиране на плащаницата. Освен това докладва, че Симон отсъства от работа, без да си е взел отпуск. Но навремето го познавах по-добре от всеки друг свещеник с изключение на баща ми. Тогава му имах доверие повече, отколкото на когото и да било. Ето за този Майкъл се опитвам да мисля, докато набирам.

— Пронто — разнася се глас отсреща.

— Майкъл ли е?

— Кой се обажда?

— Алекс Андреу.

Мълчанието е много дълго и се опасявам, че няма да последва нищо.

— Майкъл, трябва да поговоря за нещо с теб. Без да ни чуват, ако е възможно. Къде си?

— Не е твоя работа.

Гласът е почти какъвто го помня. Сух, рязък, нетърпелив. Но равният американски акцент, който навремето беше много явен, е позагладен от десетгодишното практикуване на чуждия език, поради което по-лесно долавям отбранителната нотка в думите му. Усещам как се опитва да отгатне причината за обаждането ми. Обяснявам му за снимката, но той не реагира.

— Моля те, трябва да разбера кой те е нападнал.

— Не е твоя работа.

Накрая му казвам, че един човек е убит.

— За какво говориш?

Неочаквано трудно ми е да говоря за Уго. Опитвам се да съм кратък — да обясня, че е куратор във Ватикана, че е работил над предстояща изложба, — но Майкъл явно е усетил по гласа ми колко съм разстроен. Чака.

— Той ми беше приятел — признавам.

Майкъл омеква само за миг.

— Който и да го е направил, надявам се да го заловят. — После отново става рязък. — Но няма да обсъждам случилото се с мен. Попитай някой друг.

Не съм сигурен дали думите му съдържат намек.

— Вече питах брат си — обяснявам му. — Симон е положил клетва да не го обсъжда.

Майкъл изсумтява подигравателно. Явно помежду ни още тлее вражда. Или това е остатък от нещо по-старо, от начина, по който той заряза нещата след смъртта на баща ми.

— Моля те — казвам, — не ме интересува какво се е случило преди…

Той повишава тон:

— Не те интересува ли? Очната ми ямка е смазана. Правиха ми пластична операция на носа.

— Имам предвид случилото се между теб и Симон. И баща ми. Искам само да разбера кой направи това.

— Вие, хора, сте направо невероятни! Все едно говоря с баща ти! Гърците все се правите на жертви. Всъщност той съсипа кариерата ми.

Вие, хора. Гърците. Опитвам се да сдържа гнева в гласа си.

— Моля те, просто ми кажи какво се случи.

Той диша тежко в слушалката.

— Не мога, и аз съм положил клетва.

Нещо в мен се прекършва.

— Имам петгодишен син, който не може да спи в собственото си легло, защото ти си положил клетва, така ли?

Клетвите, най-добрият приятел на всеки бюрократ. Как един епископ с чиновнически манталитет прикрива грешките си? Като принуди подчинените си свещеници да се закълнат пред него.

— Знаеш ли какво? Забрави — казвам на Майкъл. — Приятен отпуск.

Тъкмо се каня да затворя, когато той крясва:

— Задник такъв, моят нунций ме въртя на шиш, задето не мога да отговоря на въпросите му. Не ми го пробутвай и ти. Ако искаш да разбереш какво се е случило, попитай Светия отец.

— Светия отец ли? — запъвам се.

— Точно така. Той нареди.

Това ме изненадва. Значи затова Симон не иска да ми каже. Има клетви и клетви.

Започва да ме гложди неприятно чувство. Йоан Павел няма причина да прикрива такова нещо.

— Майкъл, аз…

Преди да смогна да продължа, връзката прекъсва.

След секунда се чува почукване. Лео е на вратата, понесъл кошница с храна.

— Кой е тоя бастун? — промърморва той на влизане и кимва по посока на агент Мартели, който стои на няма и метър от вратата.

— Охраната, осигурена от вуйчо.

На Лео му иде да изтърси нещо пренебрежително — между швейцарската гвардия и ватиканската жандармерия отдавна тлее вражда, — но успява да задържи езика си зад зъбите. Изважда керамичен съд от кошницата и оповестява:

— От жена ми.

Мислех, че ще ни вземе нещо отдолу, но София ни е сготвила.

— Държи ли се малкият? — пита той.

— Уплашен е.

— Още ли? А уж децата бързо се възстановявали.

Бащинството ще му поднесе още много изненади.

Влизам в спалнята на Петрос с храната, но установявам, че е заспал. Затварям дървените капаци на прозорците и вътре става почти тъмно. Есенният следобед е топъл, но въпреки това го завивам с кувертюрата.

— Хайде да поговорим — казва Лео и ми подава чиния с храна.

Но тъкмо сядаме, и мобилният ми звънва. Отсреща се разнася пресипнал глас:

— Ало, Алекс? Пак е Майкъл. Мислих над думите ти. — Звучи по-различно. По-напрегнато. — Не знаех, че имаш дете — продължава той. — Заслужаваш да чуеш някои неща.

— Тогава ми ги кажи.

— Отиди на уличния автомат до гарата. Предпочитам да си извън Ватикана.

— Не се безпокой, това е мобилният ми телефон.

В нашата държава се е загнездил страхът, че линиите се подслушват. Някои служители на Секретариата изобщо не говорят по телефона, освен колкото да си уговорят среща очи в очи.

— Нямам доверие на твоята представа за безопасност — отговаря Майкъл. — Отиди на уличния телефон на Виа дела Стационе Ватикана. Близо до билборда край сервиза е. Ще ти звънна там след двайсет минути.

Мястото, което ми описва, е точно зад хотела ни. Мога да бъда там след пет минути. Обръщам се към Лео и го питам само с устни: „Ще постоиш ли с Петрос няколко минути?“. Той кимва и аз отговарям:

— Добре, ще чакам.

Сервизът е дупка с графити по стените и метални решетки на кръглите прозорчета. На билборда жена с гърди като дини рекламира някакви телефонни услуги. Контейнерът за смет от отсрещната страна на улица зее срещу нея с полуотворения си капак. От тук виждам задната фасада на хотела ни над стените на Ватикана, а над нея — купола на „Свети Петър“. Погледът ми обаче привличат релсите в далечината.

Със Симон обичахме да гледаме товарните влакове, които пристигат и заминават от гарата на Ватикана. Вместо вагони с въглища и зърно те докарваха делови костюми за магазините ни или мрамор за строителните проекти на Лучио, или ваксини за мисионерите в далечните страни. Когато бях на дванайсет, Гуидо Канали се опита да открадне кутия с ръчни часовници от един вагон и накрая събори върху себе си два комина касетки. На касетките пишеше ЗА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО, поради което останалите момчета отказваха да ги докоснат, дори и за да освободят затиснатия под тях Гуидо. Само Симон ги отмести, по четирийсет килограма всяка. Червени портокали — ето какво се разпиля по перона на гарата. Бяха изпратени на Йоан Павел от някакъв манастир в Сицилия. Тези портокали едва не убиха Гуидо.

Питам се дали този Симон сега не е жив единствено в моето съзнание. Дали обучението му в Секретариата не е прекратило съществуването му. Клетвата е нещо много обвързващо за всеки католик и църковните закони предвиждат наказания за нарушаването ѝ. Но дори Майкъл Блек прояви храбростта да направи изключение.

Майкъл Блек е Юда за нашето семейство — поне в очите на Симон. Преди шестнайсет години Майкъл и баща ми заминаха заедно за Торино за оповестяването на радиовъглеродното датиране на плащаницата. Татко се върна съсипан. Когато почина осем седмици след това, Майкъл беше напуснал работата си и беше написал на семейството ми писмо, в което се казваше, че нашата идея за обединение на църквите е смехотворна. Очевидно православните очаквали от нас единствено да наливаме вода в мелницата на отколешни вражди, нови основания да ни обвиняват за всичко. Майкъл настояваше да узнае защо баща ми толкова държи на обединението с триста милиона православни, които гледат на източните католици — повечето от нас малцинства в православните страни — като на еретици и ренегати. Малко след това Майкъл си намери нова служба при втория човек във Ватикана — кардинал Боя.

Боя тъкмо започваше да извива протегнатата към православието ръка на Йоан Павел и Майкъл се вместваше в плановете му като видя свещеник, наричан Квазимодо — човека, когото изпращат да плаши хората, да предизвиква отвратителни недоразумения и да съсипва часовниковия механизъм на дипломацията. Квазимодо е отдушник на недоволството на една бюрокрация, в която никой няма право на открито неподчинение към папата. Майкъл крещеше на православните свещеници и ги оскърбяваше публично. Превърна сензационните интервюта в изкуство. За Симон това беше най-сериозното предателство. Брат ми така и не прие, че вярата може да предизвиква ожесточени промени в сърцето и че човек, който обръща гръб на нещо, често се разкайва, като става неговата противоположност. Махни се от мене, Сатана.

Майкъл, когото помня, е различен. В света на консервативните свещеници с расо той беше млад американец с риза с къси ръкави и евтина якичка. Носеше дигитален часовник и кецове „Найк“ в свещеническо черно. Две години преди фиаското с радиовъглеродното датиране той заведе двама ни със Симон на Испанските стълби за откриването на първия „Макдоналдс“ в Рим. Скандализираше италианците, като пиеше кока-кола на закуска. Преди да се запозная с Майкъл, не проумявах възможността да си успешно различен. Да бъдеш блажено и напълно неасимилиран от средата. Натъжава ме мисълта, че Секретариатът превърна този лекомислен и безхарактерен човек в нещо по-лошо от обикновен бюрократ. В дъното на бащината ми печал винаги съм долавял една безответна вяра, че някой ден светът ще поддаде и ще е възможен среден път. Така и не разбрах защо Майкъл се промени, но подозирам, че баща ми е виновен, тъй като го зарази с прекалено много оптимизъм. Един грък има зад гърба си двайсет и пет века болезнена история, която не позволява на мечтите му да се развихрят неконтролируемо, ала няма нищо по-опасно от това да вдъхнеш надежда на един американец.

Телефонът започва да звъни. Обръщам се и грабвам слушалката. Едва тогава забелязвам, че на съседния ъгъл стои мъж и ме наблюдава. Правя крачка назад, но мъжът вдига ръка във въздуха.

Агент Мартели Дори не съм забелязал, че ме е последвал от „Санта Марта“. Майкъл има право — представата ми за безопасност не е достатъчно безопасна. Вдигам слушалката.

— Майкъл?

— Сам ли си?

Поколебавам се, но казвам „да“.

— Преди да го направим, искам да сме наясно — заявява Майкъл. — Ако кажеш на някого, че сме разговаряли, онези хора пак ще ме намерят.

Замислям се за снимката от апартамента на Уго.

— Разбирам. Искам само синът ми да е в безопасност.

Той снижава глас и изпуска дълга въздишка в слушалката.

— Трудно ми е да повярвам, че имаш дете. Беше на седем, когато започнах да работя с баща ти.

Не със, а за, поправям го мислено. Има обаче нещо трогателно в начина, по който го казва. Когато татко го доведе у дома за пръв път, за да го запознае с нас, Майкъл ми донесе подарък — Библия, на която с релефни букви пишеше името ми. Беше се объркал, че гръцките католици получават първо причастие на седем като римските.

— На баща си ли си го кръстил? — пита той.

— Не, на Симон.

И дотук с топлотата. Разговорът поема в друга посока.

— Е, на въпроса — продължава той. — Исках да ти кажа, че съм се срещал с онзи куратор. Онзи, когото са убили.

Сепвам се.

— С Уго?

— Дойде да се види с брат ти в нунциатурата. Разговарял съм с него само един-два пъти, но хората, които ми счупиха носа, мислеха, че го познавам. Заплашиха ме. Искаха да разберат над какво работи.

— Това е… невъзможно.

Настръхнало мълчание. Явно той погрешно тълкува отговора ми като проява на скептицизъм.

— Какво ти казаха? — питам го.

— Че работел над изложба за Светата плащаница. Вярно ли е?

— Да.

Майкъл се умълчава. Може би е изненадан да научи, че плащаницата действително е възкресена след толкова много години. Или пък като всеки, който е чел вестници това лято, си е представял, че изложбата на Уго е посветена на „Диатесарон“.

— Какво ти казаха за изложбата? — питам го.

— Че Ногара крие нещо, което е открил, и че искат да разберат какво.

— Нищо не криеше. Ти какво им отговори?

— Да попитат брат ти. Че ако някой знае, ще е той.

— Казал си им за Симон?

— С Ногара бяха неразделни.

— Майкъл, аз работех с Уго. Симон нищо не знае. Какви бяха хората, които ти причиниха това?

— Свещеници.

— Свещеници ли?

Не ми е хрумвало сериозно, че духовник е способен на такова нещо.

— Римокатолици, без бради — уточнява той. — Сигурен съм, че това щеше да е следващият ти въпрос. Сигурно са ме проследили от нунциатурата.

Всичко ми се изплъзва между пръстите. Мотивът, който се мъчех да сглобя. Логиката на случилото се в Кастел Гандолфо. Дори в Рим почти никой не знаеше какво планира Уго. Не разбирам как е възможно тази история да е започнала сред свещеници на повече от хиляда и петстотин километра разстояние.

— Заловиха ли някого? — питам.

— Секретариатът започна някакво разследване, но не стигнаха доникъде.

Допусках, че взломът и убийството са дело на един и същ извършител, ако изобщо бяха свързани. Но сега вече се чудя дали двама или повече човека не действат съгласувано. Фактите намекват за такава възможност, защото времето между нападенията е съвсем кратко.

— Как са разбрали къде да те намерят? — питам го.

Майкъл се колебае.

— Сигурно както са разбрали къде да намерят теб. Като са заплашвали някого, докато не им е подсказал къде да търсят.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че знаеш — отговаря ми той по-сухо.

— Казал си им къде живея?

— Алекс, виж…

— Можеха да убият сина ми!

— Мен щяха да убият! — крясва Майкъл.

— Значи си допуснал да намерят Симон? Дори си им казал къде да го търсят?

— Друг път. Вече знаеха за брат ти. Докопаха се до Ногара тъкмо заради неговите пътувания през уикендите.

Гади ми се. Логиката на разговора ми става по-ясна. Има причина Майкъл да ми звънне отново, след като затвори. Чувства се виновен. Той беше съобщил за отсъствията на Симон от работа. Той беше създал документалната следа, която всеки би могъл да проследи.

— Не намесвай Симон — казвам, опитвайки се да запазя спокойствие. Татко винаги твърдеше, че Майкъл е склонен към емоционални изблици. — Той просто помагаше на Уго.

На него явно изобщо не му хрумва, че може и сам да си е навлякъл тази беля на главата. Издавайки Симон, е станал изходен пункт за всеки, който се опитва да намери Уго.

— Помагал на Ногара ли? — изревава Майкъл. — Това ли ти каза Симон, че прави? — Изсмива се подигравателно. — Адски го бива тоя човек. Чака го светло бъдеще. Алекс, брат ти те лъже. Лъже всички. Върти си свои игрички, поканил е някои от източните си приятели в Италия на изложбата за плащаницата.

Шокиран съм.

— Не е вярно. Защо говориш така, за бога?

— Виж — дрезгаво казва Майкъл и се прокашля, — казах повече, отколкото исках. Поговори с брат си. Накарай го да ти отговори на някои въпроси.

Прекалено разстроен съм, за да отвърна.

— И пази сина си — добавя Майкъл. — Имам чувството, че тези хора няма да се откажат, докато не получат каквото искат.

— Добре, благодаря — казвам му. — Благодаря, че се обади.

— Дааа. Е, имаш номера ми, нали?

— Имам го.

— Ако Симон ти каже нещо, прати ми един ред. И на мен ми се полагат някои отговори. Нищо не казвам.

— И знаеш ли… Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Явно наистина е убеден, че на Симон не може да му се има доверие.

— Майкъл, ще се оправим.

— Да, и аз така се надявам — отговаря той.