Петото евангелие

19.

Кабинетът на Минято се намира на другия бряг на река Тибър, на Виа ди Монсерато номер 149. Минаваме покрай десетина църкви, покрай една семинария и няколко ренесансови сгради с табелки, оповестяващи някогашни обиталища на светци. Апартаментите все още са собственост на Църквата и са отдадени с нисък наем на папски служители, така че дори по римските разбирания кварталът на Минято на практика е продължение на Ватикана.

Подранили сме, но не знам къде другаде да отидем. С Петрос сядаме на стълбите на една църква и аз звъня на мобилния на Симон, но той не вдига. Ако телефонът му е включен, тази нощ батерията и бездруго ще се изтощи. Ако е изключен, Симон вече е направил избора си. Пълно мълчание.

— Искам да се приберем у дома — казва Петрос.

У дома. Какъв ти дом? Вземам го в скута си и казвам:

— Съжалявам, Петрос.

Той кимва.

— Ще ни бъде трудно — обяснявам, — но ще се справим.

Откритието на Уго вероятно е част от делото срещу Симон Всеки православен свещеник, когото е поканил на експозицията, би бил възмутен и стъписан, така че едва ли някой е подложен на по-голямо унижение от брат ми. Залите на недовършената изложба подсказват, че Уго е бил убит, за да не се разчуе тайната. Заплахите към мен и Майкъл са само отзвук от това.

Кажи ни какво криеше Ногара.

Обзема ме странно чувство. Мисля си за Мона. Болката от загубата на съпругата ми се добавя към ужаса, че мога да изгубя и брат си.

— Монсеньор Минято може да ни помогне — казвам. — Да отидем да го намерим.

Петрос излиза с насрещно предложение:

— Не може ли вместо това да се видим със Симон?

— Може би утре, момчето ми

Долавям сянка на разочарование у него. Но само сянка. Животът е научил това момче да плете защитни мрежи под своите надежди.

Когато стигаме до номер 149, Петрос натиска копчето и Минято ни отваря — пуска ни да се качим на последния етаж.

— Подранили сте, отче — започва той, но после забелязва Петрос зад мен, заеква съвсем лекичко и продължава: — Но… моля, заповядайте… влизайте и двамата.

Кабинетът му се оказва стая в малкия му апартамент. Каноничното право не носи пари и хората в неговото положение често работят и като преподаватели в папските университети или като редактори в църковните издания, водейки достойно съществуване като членове на свещеническата средна класа.

Кабинетът му е оскъдно обзаведен, но красив. Персийският килим, макар и поизносен, е запазил донякъде предишната си изисканост. Духа на помещението носят най-вече рафтовете с правна литература и бюрото — маса от красив дървесен материал с крака в стил рококо, която вероятно е истинска антика. Върху бюрото е поставена задължителната снимка на Минято с Йоан Павел. И двамата — много по-млади.

— Има ли друга стая, в която Петрос да си поиграе, докато ние разговаряме? — питам.

Бузите на Минято пламват.

— Разбира се — отговаря той.

Когато повежда Петрос по коридора, си давам сметка в какво неловко положение го поставям. Кухнята не е достатъчно голяма, за да има вътре маса и стол, а единствената друга стая е спалнята. Мебелирана е оскъдно — разпятие над леглото и малък телевизор на тясна масичка с едно-единствено място.

— Може ли да гледа телевизия? — пита Минято.

— Колко канала имате? — интересува се невинно Петрос.

Монсеньорът му подава дистанционното и отговаря:

— Само колкото се хващат с антена.

Когато оставаме насаме в кабинета му, казвам:

— Монсеньор, тъкмо идвам от музея. Трябва да ви кажа нещо за изложбата на Уго.

Обяснявам му всичко — за недовършената експозиция и откритието, което ще обърне с главата надолу въпроса за притежателя на плащаницата.

— Не бях прав — казвам му. — Секретариатът едва ли се опитва да спре изложбата. Ако изобщо има тяхна намеса, по-скоро биха се постарали тя да се осъществи.

Минято мрачно отбелязва:

— Негово високопреосвещенство — има предвид Лучио — ме осведоми, че отношенията ни с православните са нещо като фикс идея за брат ви.

— Но Уго би направил всичко за брат ми. Достатъчно беше Симон само да го помоли.

Сега, след като го казвам, се питам дали се е случило точно това. Уго се беше опитал да се свърже с мен във връзка с откритието си. Но не се беше обърнал най-напред към Симон. И ако брат ми го е помолил да запази мълчание, вероятно на това се дължаха залите, останали неподредени, и внезапният интерес на Секретариата към причината той да промени намерението си.

Минято пише дълга бележка, после я пъхва в някаква папка.

— Ще се наложи да се върнем към това по-късно — казва той. — Преди това трябва да ви задам няколко важни въпроса. Първо, не знам нищо за местонахождението на брат ви. А вие?

— И аз. Но съм помолил един човек да поразпита. С колко време разполагаме?

— Ако беше обикновен процес, щяхме да имаме седмици, месеци. Но сега всичко се развива смайващо бързо. Надявам се, че разполагаме поне с една седмица. — За мое учудване той се усмихва. — Тъй като имаме развитие от снощи.

Млъква, за да се пресегне към купчина документи, а аз се вкопчвам в думите му. Копнея за добра новина, но се тревожа, че случилото се предишния ден вече ме опровергава.

Минято ми подава отворен плик.

— Досието на брат ви от Секретариата е споменато в обвинителния акт, но така и не съм получил копие от него с веществените доказателства, затова помолих да ми бъде изпратено. Преди един час това пристигна по куриер. — Махва към плика. — Погледнете. Като застъпник имате право да надникнете.

Вътре има един-единствен лист.

Обръщам листа, търсейки още нещо.

— Не разбирам.

— Досието го няма.

— Как е възможно?

— Просто някой не иска то да бъде видяно.

Залепям с длан листа върху бюрото му.

— Как да изградим защита, без да сме видели доказателствата?

Минято предупредително вдига пръст.

— Ако досието е изчезнало, и съдията не може да го види.

— Но ако то може да помогне на Симон?

Минято търкулва по устните си стара писалка.

— И аз се запитах същото, но преди двайсетина минути ми се обади секретарят на Трибунала. Оказва се, че досието на брат ви не е единственото изчезнало доказателство.

Очите му искрят, докато побутва към мен копие от обвинителния акт. Средният му пръст е притиснат към един ред от списъка с доказателствата.

— Шегувате се — възкликвам.

С широк жест на другата си ръка Минято казва:

— И видеото от охранителните камери го няма.

Забождам очи в напечатаните думи. Започва да ми се вие свят.

— Не мога да ви опиша колко ме притесняваше този видеоматериал — продължава монсеньорът. — Всяка подробност, противоречаща на показанията на брат ви, би била съкрушителна.

— Но къде е?

— Търсят го, разбира се. Изчезнал е по пътя между Кастел Гандолфо и тук.

Той извива вежди, сякаш в очакване на реакцията ми

— Това е добра новина, нали? — питам колебливо.

Минято се засмива тихо.

— О, да, бих казал. — После усмивката му избледнява. Погледът му става пронизващ. — Отче, бих желал да ви предложа нещо. И ви моля да бъдете откровен с мен.

— Разбира се.

— Мисля, че брат ви има приятел някъде нависоко. Закриля го човек с достъп до веществените доказателства.

— Кой?

— Вие ми кажете. Много е важно да знам кои са приятелите ни.

— Нямам представа кой би могъл да направи такова нещо.

Минято подръпва ухото си и ме гледа в очакване.

— Смятате, че го е направил вуйчо ми ли?

— Така ли е?

Оставам безмълвен.

— Служителите в Кастел Гандолфо не са ли му подчинени? — настойчиво пита Минято.

— Може би. Но той не би могъл да уреди изчезването на досие от Секретариата. Пък и видяхте снощи в какво състояние беше.

Минято свива рамене, сякаш за да каже, че вуйчо ми е умен мъж.

— Храна за размисъл.

Поглеждам към обвинителния акт. След като видеозаписът е изчезнал и служебното досие на Симон го няма, уликите срещу него драстично намаляват. Две трети от тях са се изпарили.

— Все още ли има основания за процес? — питам.

Минято става по-мрачен.

— За жалост, не всички събития от снощи насам са положителни. Вероятно помните, че обвинителният акт споменава съобщение на гласовата поща, оставено в нунциатурата от господин Ногара. Все още не съм прослушал това съобщение, но прокурорът го смята за важна улика срещу брат ви.

— Защо вие още не сте го чули?

— Защото помолих съда за криминологична експертиза, която да потвърди, че съобщението е оставено от Ногара.

— Какво означава това?

— Означава, че се опитвам да спечеля още няколко дни за подготовка. Съобщението вероятно наистина е оставено от Ногара, но…

— Ако е оставено от Уго, няма от какво да се притесняваме. Той и Симон бяха близки приятели.

Минято се смръщва.

— Отче, има нещо нередно в придобиването на тази улика, което ме кара да бъда донякъде предпазлив.

— Какво?

Той плъзва палци по вътрешния ръб на бюрото си. За секунда откъсва поглед от моя.

— Ногара е оставил съобщението на телефона в спалнята на брат ви в посолството. По някакъв начин е направен запис на това съобщение. Изглежда, някой е подслушвал телефона му.

Усещам как целият пламвам.

— Монсеньор…

— Доколкото разбирам — продължава бързо Минято, — това вероятно задълбочава усещането, че брат ви е набелязан, но ви моля да не правите прибързани заключения. Не претендирам, че ми е известно как действа Секретариатът, но е възможно подобни записи да са нещо рутинно. И двамата знаем, че на практика свещениците от Секретариата рядко говорят по обикновени телефонни линии и надали очакват зачитане на личното пространство. Няма причина да се тревожим за това, докато не получим повече информация.

— Монсеньор, трябва да накарате съдиите да отхвърлят гласовото съобщение като улика. Сигурно има някакво правило, недопускащо откраднати доказателства.

— Може и да не е било откраднато. Телефоните на Секретариата са собственост на нунциатурата, както най-вероятно и телефонният секретар, на който е оставено съобщението. Независимо от това обаче съдиите вече се произнесоха по въпроса. Те ще приемат съобщението като доказателство.

Изумен съм.

— Защо?

— Моля ви, не забравяйте, че това не е светски съд. В нашата съдебна система най-високата ценност не е защитата на правата на обвиняемия, а търсенето на истината. Всяка информация с доказателствена стойност, дори да е придобита незаконно, ще бъде разгледана от Трибунала.

— В такъв случай — кипвам аз — какво още могат да причинят на Симон? Каквото пожелаят? Наистина ли смятате, че всичко това е нормално?

— Нито един процес за убийство в каноничен съд не е нормален.

— Кой е направил записа?

— Уверявам ви, че се опитвам да науча.

Майкъл ми каза, че преди да го пребият, до летището го проследили свещеници от нунциатурата. Твърде много нишки водят обратно към Секретариата.

— Моля ви — привежда се напред Минято, — оставете това на мен. Засега има само още едно нещо, което трябва да обсъдим. Както ви споменах снощи, защитата може да предложи лица, които да свидетелстват под клетва, макар че Трибуналът не е задължен да изслуша показанията им. И тъй като свещеническият сан на брат ви е изложен на опасност, се надявам да убедим съдиите да допуснат хора, които да свидетелстват в негова полза. Ще ви бъда много признателен, ако ми изготвите списък. Колкото по-внушителен, толкова по-добре.

— Майкъл Блек — изстрелвам тутакси.

— Кой? — размахва писалката си той.

— Отец Майкъл Блек.

— Съветвам ви тези свидетели да бъдат поне епископи.

— Той не е свидетел в полза на брат ми. Бил е заплашен от същите хора. Пребили са го.

Изваждам снимката от портфейла си и му я давам.

Минято внимателно я разглежда.

— Къде е този човек сега? Трябва да говоря с него.

— Работи в същата нунциатура като Симон, но в момента се е покрил.

— Как да се свържа с него?

Имам мобилния му номер, но ако Минято го потърси директно, Майкъл ще реши, че съм го предал.

— Нека първо аз да поговоря с него.

Казал е на нападателите си къде е резервният ми ключ. Дължи ми нещо повече от обаждане по уличен телефон.

— Ако Блек ще дава показания, трябва да се върне в Рим възможно най-скоро.

— Ще го уредя.

Той кимва и съгласието му въздейства успокоително на нервите ми. Нараняванията на Майкъл, изглежда, са постопили враждебността към моите тревоги. Преглеждаме кратък списък на свидетели в полза на брат ми, вероятно изпратен на Минято от Диего, но аз продължавам да мисля за Майкъл. Неговите показания може да накарат жандармерията да преразгледа теорията си за проникването с взлом. А в този случай съдът вероятно ще се нуждае само от още едно доказателство.

— Монсеньор — казвам, — трябва да ви кажа още нещо. Според мен Петрос е видял човека, нахлул в апартамента ни.

Изражението му се променя. Доброто му настроение се стопява без остатък.

— Говорили сте с него за това?

Долавям съвсем лек намек, почти предупреждение, задето Петрос изведнъж си е спомнил нещо толкова удобно.

— Не съм му казал нито дума. Помолихте ме да поговоря с домашната ни помощница и така разбрах.

Минято се смръщва.

— Синът ви е малко дете. Не бива да стоварваме върху него подобна тежест. — Опитва се да се усмихне добронамерено. — Засега градим защитата си доста добре, но съм ви признателен, че го споменахте.

Изведнъж ми става неловко. Минято размества документите си.

— Е, продължавайте да търсите брат си. Обадете ми се, ако чуете нещо.

Това ме изненадва. Той вече е излязъл зад бюрото си, за да ме изпрати.

— Добре, монсеньор. Благодаря ви.

Усещам, че Минято ме наблюдава, докато отивам да взема Петрос. Преценява ме. И после, на прага, ми казва нещо, което никой друг не ми е казвал:

— Вуйчо ви беше най-умният човек в семинарията. И вие много ми напомняте на него.

— Така ли?

Той притиска ръката ми между дланите си.

— Но ви моля да ме чуете. Отсега нататък и двамата трябва да оставите тази работа на мен.