Петото евангелие

22.

Диего се съгласява да наглежда Петрос, а аз незабавно тръгвам към казармата на швейцарската гвардия. Но с Лео едва не се сблъскваме на стълбите на палацото на Лучио.

— Ела, имам нещо за теб — казва той. — Последвай ме. Вече е късен следобед. Гневната жега на римското лято обгаря расото ми. Не проумявам как Лео е дотичал с пълна униформа, с барета в ръка и три килограма ленти, привързани към тялото му с каишки и върви. Но въпреки това ме подканя да побързам.

— Сменят се постовете — обяснява. — Трябва да пристигнем преди него.

— Преди кого? — питам.

— Просто побързай.

Прекосяваме половината държава и най-накрая се озоваваме почти пред портата на „Света Ана“ — граничния пункт, през който от Рим влизат служители и жители като мен. Тук е източният край на папския дворец — тромавата кула на Банката на Ватикана, която в този час хвърля издължена сянка. Спираме точно преди да стигнем до нея.

Срещу крепостната стена се намира толкова уединено крило на двореца, че дори местните жители не го виждат. Там живее Йоан Павел. Всяко превозно средство, което се опитва да стигне до неговите покои, трябва да мине през охранявана порта на около двеста метра западно от тук, покрай тунелите и постовете, да прекоси охранявания вътрешен двор на Секретариата и да влезе в частен двор срещу мястото, където стоим сега двамата с Лео — двор зад заключена дървена порта. Не знам какво следва нататък, тъй като никога не съм влизал тук. Но преди сто години част от Ватикана близо до двореца била окупирана от вражески войници, затова се наложило папа Пий X да пробие тунел в зида на този вътрешен двор до мястото, където сега стоим с Лео.

Днес този тунел е най-слабото място в сигурността на папата. В него е поставена желязна порта, където денонощно има пост на швейцарската гвардия. Сигурно идваме да се срещнем с някой от тези гвардейци.

— Насам — махва ми Лео към тунела.

Вътре е тъмно и хладно. Надничам нагоре по стълбите. Върху решетката на металната порта се очертават силуетите на четирима мъже. Лео протяга ръка, за да ме спре. Чакаме в тъмното.

Над нас се разменят две двойки гвардейци. Когато сменените постови слизат, Лео казва:

— Да поговорим за минутка, ефрейтор Егер?

Двамата гвардейци застиват на място.

— За какво? — пита първият остро.

— Това е отец Андреу — пояснява Лео.

Светва фенерче. Лъчът му плъзва по лицето ми. Мъжът, който сигурно е ефрейтор Егер, се обръща към Лео и казва:

— Не, не е.

За кратко мярвам лицето му на отразената от фенерчето светлина. И разпознавам името. Разбирам защо ме е довел Лео.

— Вие мислите за брат ми Симон — пояснявам. — Аз съм Алекс Андреу.

Продължително колебание.

— Симон ви е брат, така ли?

Преди шест години, когато един гвардеец се самоуби в казармите със служебното си оръжие, Симон доброволно предложи да консултира всеки друг гвардеец, когото смятат за застрашен. Командващият офицер посочи Егер. Брат ми работи с него повече от година и според Лео Симон е единственият човек в тази държава — освен Йоан Павел, — когото Егер би защитил.

— Снощи — подема Лео — жандармерист от поста до железопътното депо видял отец Андреу да влиза в кола пред Двореца на губернатора. Твърди, че колата потеглила към базиликата. Не завила надясно към портата, затова според него е поела наляво към Пиаца дел Форно.

Това трябва да е колата, откарала Симон под домашен арест.

— Капитан Лустенбергер ми каза — продължава Лео, — че ти си бил на първата порта снощи. Така ли е?

Егер кимва.

— Значи, ако колата е дошла през Пиаца дел Форно, а ти си бил на първата порта, трябва да е минала покрай теб.

Егер се обръща към мен.

— Не ви познавам. И не съм виждал отец Симон в никаква кола.

— Ей — тупа го по гърдите Лео, — казвам ти, че е бил в онзи автомобил. Видя ли го или не? Трябва да е станало към… — Вади листче от джоба си и го осветява с фенерчето си. — Към осем вечерта.

— Имаше една кола към осем или… седем — казва Егер.

Лео ме поглежда.

— Добре, къде спря?

Знам какво си мисли Лео, затова го изричам:

— Към стария затвор ли отиваше?

Когато Ватиканът станал самостоятелна държава, папата построил затвор с три килии във вътрешния двор. От време на време държали в него по някой крадец или нацистки военнопленник, но напоследък го използват като склад. Ако човек издирва Симон, никога не би го потърсил там.

— Може би трябва просто да погледнеш справката — казва Егер.

— Погледнах я, Егер — скръцва Лео със зъби — И понеже не си записал никакво превозно средство да е минавало през портата, те питаме дали колата спря във вътрешния двор до затвора.

— Ефрейтор — намесвам се, — Симон ти помогна. Моля те, помогни му и ти.

Опитвам се да срещна очите на Егер, вперил поглед в черните кули. Симон все избира заблудените овце.

— Колата не спря във вътрешния двор — тихо отговаря Егер. — Мина през портата.

— Влезе в двореца? — избухва гневно Лео. — Тогава защо, по дяволите, не е записано в справката?

Главата на Егер бавно се завърта.

— Защото направих каквото ми казаха.

Лео сграбчва Егер за униформата, но аз го дръпвам назад и прошепвам:

— Това означава, че ще е записано в другите справки, нали?

Лео не откъсва поглед от Егер.

— Не. Проверих всички справки, в нито една не пише за колата. Е, какво се опитваш да ни кажеш, ефрейтор?

Обаче аз го прочитам в очите на Егер — магията е развалена. Той няма да ни помогне повече.

— Лео, вярвам му — прошепвам.

Лео стисва с ръка челюстта на Егер и казва:

— Обясни ми как е възможно кола да мине през три поста и нито веднъж да не бъде записана.

В този момент се обажда партньорът на Егер:

— Прекаляваш, ефрейтор Келер.

Разхлабва хватката на Лео и дръпва партньора си. Лео им препречва пътя, като блокира отвора на тунела, но аз усещам, че няма да получим повече информация. Вероятно сме стигнали до нещо по-голямо от Егер.

— Пусни ги — прошепвам на Лео. — Даде ми необходимото. Оттук нататък аз поемам нещата.

След като оставям Лео на поста му до площад „Свети Петър“, започвам да криволича по една пътека, която знам още от дете. Между площада и ватиканското селище има ивица ничия земя, където от векове се издигат и разрушават стени заради променящите се граници между частно и обществено. В рядко посещавания мрак зад колонадата на Бернини има тесни пролуки там, където се засрещат зидовете. Шмугвам се обратно в нашето селище и се запътвам към едно забравено място.

От много години работата на вуйчо Лучио е тихомълком да разрушава исторически забележителности между нашите стени. Държавата ни с население петстотин човека приютява хиляда и петстотин приходящи служители и десет хиляди туристи дневно, затова печалният факт е, че се нуждаем от места за паркиране повече, отколкото от древни руини. Първото място, което получи такова отношение, беше вътрешният двор на „Белведере“ На мястото, където през Ренесанса папите организирали турнири и кориди, сегашните служители в двореца паркират своите фиати и веспи. След това дойде ред на римски храм във вътрешността на най-старата ни църква, който Лучио превърна в подземен паркинг с двеста и петдесет места. Неотдавна разкопахме вила от втори век, за да намерим място за още осемстотин автомобила и сто туристически автобуса. Когато хората видяха камиони за смет да напускат нашата територия, натоварени с натрошени древни мозайки, надигнаха вой. Но прадядото на всички паркинги е този, към който съм се запътил сега. През 50-те години ивица земя между Ватиканските музеи и моята жилищна сграда била разкопана, за да се построи паркинг за автомобилите на папата. Съвсем плитко в изкопа работниците открили трупа на секретаря на римски император с неговата писалка и мастилница. Гробът му се превърнал в автопарк, където се разположил сервизът на папските автомобили. Мястото прилича на бомбоубежище, тъмно и ниско, със засадени на покрива дървета. Единственият вход се отключва за по няколко секунди, когато влиза или излиза кола. Слънцето не е залязло, но улицата е толкова ниско долу, че всичко гъне в сянка. Под вратата се процежда моторно масло и паважът лъщи като хромиран на електрическата светлина.

— С какво да ви помогна, отче? — пита мъжът, който ми отваря, когато почуквам.

Облечен е с униформата на ватикански шофьор: черни панталони, бяла риза, черна вратовръзка.

— Търся Нарди — отговарям.

Той потрива тила си, като че ли идвам в много натоварено време. Като че ли прелатите, които се обаждат, за да бъдат возени с тези коли, не се приготвят за сън сега, когато късният следобед се превръща във вечер. Нощната смяна тук, изглежда, съществува само заради зловещите спешни случаи, свързани с напредналата възраст на висшия клир.

— Съжалявам, отче — отговаря той, — бихте ли дошли по-късно?

— Важно е. Моля ви, помолете го да се покаже.

Човекът хвърля поглед през рамо. Дали пък няма посетител. Понякога приятелките на шофьорите ги посещават по време на нощните смени.

— Почакайте. Ей сега ще поверя дали е тук.

Минава малко време. Вратата отново се отваря и Джани Нарди излиза.

— Ал?

За последен път съм виждал Джани преди повече от година. Старият ми приятел е понапълнял. Ризата му е смачкана, а косата му е прекалено дълга. Целуваме се по бузите и прегръдката ни е по-продължителна, отколкото би трябвало, след като сме се поотчуждили.

— По какъв повод? — казва той и се озърта, сякаш очаква да види цяла кавалкада.

— Може ли да поговорим някъде на четири очи? — питам.

— Разбира се. Последвай ме.

И понеже Джани не пита повече за причината, вече съм сигурен, че е научил за Симон. Качваме се на оградената с дървета тераса върху гаража.

— Съжалявам, Ал — подема той, преди да съм казал и дума. — Трябваше да се обадя. Как сте с Петрос?

— Добре. Ти как научи?

— Шегуваш ли се? Жандармерията не ни оставя на мира. — Посочва с пръст надолу. — И в момента трима са в паркинга ми и разпитват.

Значи затова не са ме пуснали вътре.

— За какво разпитват?

— За някаква алфа, която изтеглили на буксир от Кастел Гандолфо. На техния наказателен паркинг е.

Уго караше алфа ромео.

— Джани, нуждая се от помощта ти — признавам му.

Като деца бяхме първи приятели. Едно лято дочухме слух, че по време на строителството на паркинга работниците открили долу цял некропол, тунел след тунел с древноримски гробове. Следователно ние живеехме върху гробище, над труповете на езичници, заклели се навремето, че християните никога няма да ги изместят. С Джани искахме да се уверим със собствените си очи.

Не беше трудно да се спуснем в тунелите. Една нощ обаче се залутахме в истински лабиринт от каменни проходи, докато не се озовахме до нова желязна порта. Портата водеше до служебен коридор, който пък водеше до паркинг, където се намираше папската лимузина.

В Италия получаваш шофьорска книжка на осемнайсет години. Ние бяхме на тринайсет. А ключовете за луксозните автомобили висяха на едно табло на стената. Една година по-рано баща ми научи Симон да кара нашия стар фиат 500. Същото лято аз се научих сам на бронирания мерцедес 500, снабден с папски трон вместо със задна седалка.

Веднага ми се прииска да поканим с нас момичета. Джани не позволи. Аз исках да се скрия в багажника на някоя кола и да се повозя тайно с Йоан Павел. Джани не позволи. Не се лакоми, каза той, когато пожелах да покарам лимузина в парка. Все искаш твърде много. Тогава за пръв път разбрах какъв е Джани всъщност. Години по-късно борбата с алчността щеше да се превърне за него в религия. След като завършихме гимназия, аз постъпих в колеж, но Джани заяви, че ще стане сърфист. Замина за Санта Маринела, както слепите заминават за Лурд. Година след това баща му му намери работа като чистач в базиликата. „Свети Петър“ има огромна площ, а чистачите трябва да излъскат всеки сантиметър. Затова, когато на Джани му омръзна да стърже дъвка от стените и да полира мраморните подове с машината, той здравата се замисли какво иска всъщност от живота. И стана шофьор в автослужбата.

Ако се замисли кога животът му се е струвал наистина необятен, едва ли ще се сети за нещо, което да се мери с онова наше лято на паркинга. И откакто Джани направи този избор, щом го зърна, винаги се питам дали някой от нас, момчетата от Ватикана — с изключение на Симон — изобщо се е осмелявал да опознае света извън тези стени.

— Поставиха Симон под домашен арест — казвам му — Швейцарската гвардия видяла колата му да влиза в дворцовия комплекс. Трябва да разбера къде е отишла тази кола.

Гвардейците може и да не знаят, но шофьорът на колата би могъл да ми каже.

— Ал, заповядано ни е да не го обсъждаме — отговаря ми Джани.

Тъкмо от това се страхувах. Егер ни каза същото — бяха им заповядали да си затварят устата.

— Можеш ли да ми кажеш изобщо нещо? — питам.

Джани снижава глас:

— Тук е много особено след убийството на онзи човек. Нищо не бива да обсъждаме. — Усмихва се с някогашната си палава усмивка. — Така че всичко си остава между нас.

Кимвам.

— Снощи се обадиха да отидем да вземем някого. Не знам откъде дойде поръчката, но диспечерът ни изпрати моя приятел Марио да я изпълни. Марио отишъл до палацото на вуйчо ти, за да вземе Симон.

— Къде го е оставил?

— При асансьора.

— Кой асансьор?

— Асансьора — повтаря той и с върха на обувката си чертае голям квадрат в прахта. — Дворът на Секретариата.

Кимвам, а той добавя по-малък квадрат, точно до първия.

— Дворецът на Николай Пети.

Това е крайното крило на папския дворец, което гледа към площад „Свети Петър“.

Начертава линия, която свързва двата квадрата.

— Между тях има проход в приземния етаж. В прохода има тайна врата, която води до частен асансьор. Марио е оставил Симон там. Сега разбираш ли?

Разбирам. Това обяснява всичко. Питам се как така Симон изобщо е допуснал да бъде отведен там под домашен арест. Дали е имал някаква представа къде ще го затворят?

— Какво има? — пита Джани.

Дворецът на Николай V е четириетажен. Приземният етаж, като в много ренесансови дворци, е предназначен за прислугата и за конете. Горните два етажа са на Светия отец, който няма причина да прикрива следите си, ако иска Симон да бъде поставен под домашен арест. Остава само етажът, където е частната резиденция на държавния секретар.

— Джани — промърморвам и хващам главата си с ръце, — отвели са го в покоите на кардинал Боя.

Това е огромно препятствие. Там никой няма да може да се добере до Симон. Дори Лучио. Когато Симон се съгласи на домашен арест, вероятно е допускал, че заповедта идва от кабинета на правния викарий, не от собствения му началник.

— Ами след това? — питам. — Марио карал ли е Симон другаде?

Джани бавно клати глава.

— Ал, доколкото знам, оттогава нито един шофьор не е виждал Симон. И да е ходил другаде, отишъл е пеша.

В това крило на двореца гъмжи от гвардейци Ако Симон е бил отведен другаде, Лео щеше да научи.

— Не разбирам — казва Джани сякаш на себе си. — Защо ще го водят там?

Уверявам го, че и аз не знам. Но си представям един отговор. Домашният арест би бил идеалният претекст да се попречи на Симон да се върне в музеите и да премахне уличаващата част от изложбата на Уго: 1204 година.

— Други странни обаждания? — питам.

Джани се подсмихва.

— С колко време разполагаш? — Снижава глас. — Когато убиха онзи човек… ми се обадиха в пет сутринта. Искаха да поема нова смяна — от обяд до осем вечерта. Казах им, че имам час при лекар в два. Мамка му, последната ми смяна беше приключила само пет часа преди това. Наредиха ми да отменя посещението при лекаря. Да не повярваш на очите си — когато пристигнах, всички бяха тук. Всеки шофьор беше получил същото обаждане.

— Защо?

— Диспечерът ни каза само, че някой в двореца имал нужда колите да правят чести кратки курсове. Според графика трябваше да правим кратки пътувания до някакво събитие в градините. Обаче неочаквано промениха мястото. Двама от по-младите колеги останаха, за да поемат редовните поръчки, а останалите отидохме да прибираме хора от Кастел Гандолфо съвсем неофициално.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не ни записа допълнителните часове, не попълвахме пътни листове. Искаха на хартия да изглежда като най-обикновен ден.

Небето се извисява главоломно високо. Разказът му ми напомня на онова, което ефрейтор Егер каза за справките на швейцарската гвардия — коли излизат и влизат, без нито един документ да ги отразява. Въпросителните се увеличават.

— Става все по-странно — отбелязва Джани — Предупредиха ни, че нямаме право да излизаме от колите, освен за да отворим вратата на пътника си. Не бивало да се обръщаме към никого по име. Трябвало да ги возим четирийсет и пет минути във всяка посока, без да обелим нито дума.

— Защо?

— Защото тези хора явно не говореха италиански, не познаваха Рим и не обичаха да бъбрят празни приказки.

— Кои бяха те?

Той подръпва въображаемата си брада и ме посочва.

— Свещеници. Като теб.

Пулсът ми се ускорява. Православните свещеници, които Симон е поканил на изложбата.

— Колко души бяха?

— Не знам. Двайсет? Трийсет?

Вторачвам се в него. Баща ми покани девет православни свещеници в Торино за оповестяването на резултата от радиовъглеродния анализ. Дойдоха четирима.

— Можеш ли да ми опишеш точно как бяха облечени? Носеха ли кръстове?

Подробностите може да подскажат откъде са пристигнали. Гърците и славяните си поделят родословното дърво на православието. Славянските свещеници носят кръстове на шията си, но гръцките нямат това право.

— Моят човек със сигурност носеше кръст — казва Джани.

Следователно е бил свещеник от славянската традиция, включваща Сърбия и Румъния.

— На шапката си — добавя Дани.

— Сигурен ли си?

Джани разтваря леко палец и показалец.

— Съвсем мъничък. Колкото нокът.

Това означава виден славянски епископ. Или дори митрополит, втория най-висок сан при православните. По-високопоставени от тях са само патриарсите, някогашните побратими на папата.

— Някои от тях имаха ли верижки на шията? — питам. — С миниатюрни изображения?

Джани кимва.

— Все едно вътре има амулет с Мадоната? Ами да, един от моите пътници носеше такъв.

Значи е бил прав за малките кръстове. Тези медальони са друг отличителен белег на православните епископи. Опитвам се да прикрия смайването си. Огромен успех е, че някой епископ е приел поканата на Симон. Не мога да повярвам, че брат ми е успял да го постигне.

Но същевременно, колкото по-успешна е неговата дипломация, толкова по-опустошително прави тя откритието на Уго за 1204 година. Започвам да си представям как обвинението е формулирало тезата си.

— Върни се малко назад — моля аз Джани. — Каза, че са пренасочили срещата към Кастел Гандолфо. Първоначално къде трябваше да бъде?

— В градините.

— Къде по-точно?

Ако не греша, всичко започва да се подрежда.

— В Казина — отговаря той.

Именно. В писмото на Уго се споменава среща в Казина. Явно е същото събитие, на което Уго е трябвало да произнесе основната реч относно откритието. Мястото може и да е променено в последната минута, но събирането е планирано много отдавна.

— Всички ли, които откарахте в Кастел Гандолфо, бяха свещеници?

Джани кимва.

Значи календарът на Диего отразява истината: това събитие няма нищо общо със заседанията на Папската академия на науките. Което все още не обяснява промяната на мястото.

— Казина не побира ли двайсет-трийсет човека? — питам.

— Със сигурност побира толкова.

Значи причината не е броят на присъстващите. Пък и защо в една страна, пълна с представителни заседателни зали, ще избираш ново място, отдалечено на четирийсет-петдесет минути път? Единственото предимство на Кастел Гандолфо беше уединеността.

— Защо са ви наредили да не попълвате пътни листове? — питам. — Целта е била някой да не научи за случващото се ли?

Тази предпазна мярка ми се струва доста крайна. Почти никой не знае за съществуването на тези данни, камо ли пък да има властта да ги измъкне, за да открие мястото на провеждане на срещата.

Джани махва с ръка над главата си. Отговорът е над неговото място в йерархията. Обаче хронологията ме гризе. Докато се опитвам да подредя датите в съзнанието си, осъзнавам, че Майкъл е бил нападнат почти по същото време, когато Уго е написал онова писмо. А всичко впоследствие — тайното пренасяне на плащаницата, скришната промяна на мястото на срещата, пълното мълчание на Симон, преди да бъде обвинен в убийството на Уго — може да се окаже реакция на нападението над Майкъл. Случилото се с него вероятно е предупреждение, че новината за протегнатата ръка на Симон се разчува. И в този смисъл не мога да не си спомня думите на Минято, че телефонът на Симон се подслушва. Ако имаше изтичане на информация, питам се дали е започнала там: от твърде откритото обсъждане между Уго и Симон на срещата в Казина.

Мълчанието ми като че ли изнервя Джани. Той лапва ментов бонбон и пита:

— Е, ще му се размине ли на Симон?

Хваща ме неподготвен.

— Разбира се. Знаеш, че не е убил никого.

Той кимва.

— За нищо на света. Казах на другите шофьори, че ако можеше, той би застанал на пътя на онзи куршум.

Думите му ми носят облекчение. Поне някой в тази страна си спомня истинския Симон. И двамата гледахме как брат ми се бие на онази арена, така че Джани знае на какво е способен той, но също така знае къде поставя границата.

— Разкажи ми за алфата, която са докарали от Кастел Гандолфо — опитвам се да отклоня разговора от Симон.

— Явно там се е случило нещо. Полицаите разпитваха механиците за проблем с шофьорското място.

Минято не би одобрил онова, което се каня да кажа, но въпреки това го казвам.

— Можеш ли да слезеш и да погледнеш? Каквото и да откриеш, ще ни е от полза.

— Алфата не е тук. В друг гараж е.

Дори колата на Уго е скрита. Вече имам усещането, че Кастел Гандолфо е черна кутия. Би било невъзможно да опровергая обвиненията срещу Симон, без да разбера какво се е случило на онзи хълм.

— Ще поразпитам — сам предлага Джани. — Сигурен съм, че някой от другите шофьори е ходил в онзи гараж, откакто откараха там алфата.

Аз обаче не мога да гледам нещата през чужди очи.

— Джани — казвам, — трябва да те помоля за още по-голяма услуга. Трябва лично да видя колата.

Той ме поглежда така, все едно се шегувам.

— Моля те — настоявам.

— Може да ме уволнят заради това.

— Знам.

Чакам го да поиска нещо в замяна. Услуга. Обещание. Пропуск за изложбата от вуйчо Лучио.

Но не съм го преценил правилно. Изсипва последното си ментово бонбонче в дланта си и се вторачва в него.

— По дяволите! — възкликва. — Симон може да изгуби свещеническия си сан, пък аз се притеснявам за скапаната си работа. — Хвърля бонбончето в тъмното, после става и пъхва ризата си в панталона. — Остани тук. Като видиш, че потеглям, слез долу.