Петото евангелие

12.

И аз спя неспокойно. Сънувам Уго.

Известно време след нощта, която двамата прекарахме във Ватиканската библиотека, работихме толкова активно заедно, че погрешно приех познанството ни за приятелство. На сутринта след приключението ни в подземието на библиотеката отидохме заедно да обясним откритието на вуйчо Лучио. Би трябвало да говорим с кардинала директор на библиотеката, но Негово високопреосвещенство за нищо на света нямаше да позволи на Уго да си довърши работата, камо ли да допусне ръкописът да остане в ръцете му. Всички служители миряни трябва да подпишат деветдесет и пет морални изисквания за назначението си, а библиотекарите педантично държат на условията, свързани с папската собственост. Според Лучио обаче ставаше дума за доходоносна изложба, затова можехме да разчитаме на него да предпази кокошката, която снася златни яйца. Но не бях предвидил какво още ще предприеме.

Не бяха направени никакви публични изявления относно „Диатесарон“, защото Уго много разпалено агитираше да бъде така. Ала четирийсет и осем часа след срещата ни с Лучио в един римски вестник се появи следното заглавие: ПЕТО ЕВАНГЕЛИЕ, ОТКРИТО ВЪВ ВАТИКАНСКАТА БИБЛИОТЕКА. Следващия петък три ежедневника подеха темата. През уикенда откритието ни се появи на първа страница на „Ла Република“. И тогава започнаха да звънят от телевизиите.

Свещениците подценяват жаждата на миряните за евтини сензации, свързани с живота на Исус. Повечето от нас реагират с досада на откриването на нови и нови евангелия. Като че ли във всяка израелска пещера има по едно и за повечето се оказва, че са написани векове след раждането на Христа от малки християнски еретически секти или пък са фалшификати, търсещи популярност. „Диатесарон“ обаче е нещо различно. Тук имаше сензация, зад която Църквата би могла да застане. Признат и прочут текст, един изключително древен ръкопис, запазен благодарение на обичта към книгите, която папите демонстрират от векове. Лучио беше предвидил, че всеки жител на нашата държава би желал да разкаже подобна история. Затова се погрижи единственият ѝ разказвач да бъде Уго.

Някой от покоите на Йоан Павел би трябвало да е подпечатал решението на Лучио да повери „Диатесарон“ на Уго, защото цялата организация вбеси кардинала, отговарящ за библиотеката. Уго скри ръкописа под ключ в лабораторията по реставриране, където под негово ръководство екип от консерватори се зае с отстраняването на загадъчните петна. Така никой не можеше да види книгата, заинтригувала всички. Служители от библиотеката неофициално се оплакваха на репортери, че книгата може би изобщо не съществува и че всичко е измама. Реакцията на Уго беше да публикува снимка на ръкописа. Специалисти бързо проучиха стила на писане и заявиха, че ръкописът е автентичен. Главните европейски вестници препечатаха снимката и въпросите станаха още по-настойчиви.

Вниманието уплаши Уго. Той знаеше, че „Диатесарон“ може да се окаже ключът към доказване на автентичността на плащаницата — един от основните експонати на изложбата му. Но сега текстът заплашваше да се превърне в централният експонат. Плащаницата беше чакала шестнайсет години своята реабилитация, а сега имаше опасност да бъде засенчена от второразредните участници. На Уго му се искаше да си беше мълчал относно „Диатесарон“, както си беше мълчал за останалите експонати в изложбата, затова реши да поправи грешката. Отсега нататък щеше да създава пречки. Щеше да потуши пламъка. Тогава този подход сигурно му се е сторил разумен, но беше забравил, че нищо не разпалва религиозното безумство по-силно от мълчанието на Ватикана.

Докато обикаляхме из римските улици през лятото, двамата с Петрос чувахме хората да обсъждат „Диатесарон“. Имаше ли Ватиканът право да крие информация? Не принадлежеше ли на всички християнското наследство? Пък и какво толкова трябваше да остане скрито? Левите таблоиди се възползваха от възможността да лансират обичайните теории за заговори под формата на предположения за тайната на „Диатесарон“. Исус бил женен. Бил гей. Бил жена. Цитирано беше твърдението на професор от светски университет, че в „Диатесарон“ не пише Исус да е виждан отново след смъртта си. Впоследствие професорът поясни, че говорел за Евангелието от Марко, не за „Диатесарон“, защото ранните ръкописи на това евангелие наистина не съдържат такива сведения. Шумотевицата се засилваше ден след ден. Накрая група от петдесет изследователи на Библията написаха отворено писмо до Йоан Павел с призив ръкописът да бъде изследван. И така се стигна до момента, когато, след като беше раздал картите, вуйчо Лучио изигра коза си. В отговор на обществения натиск той оповести, че „Диатесарон“ ще бъде изложен пред публика за пръв път на изложбата на Уго. На другия ден продажбите на билетите се увеличиха четворно.

Уго не беше на себе си. Убеждавах го, че няма нищо срамно в това едно ново евангелие да застане на пиедестала до плащаницата — в крайна сметка и двете бяха древни реликви, и двете отвеждаха назад във времето, до Йерусалим през първи век. Но се увлякох във въодушевлението си по „Диатесарон“. Уго се подразни. Изръмжа, че това не е ново евангелие и че аз явно не схващам дълга на изложбата не само да реабилитира плащаницата, но и да покаже на света къде ѝ е мястото в йерархията на християнските свещени документи.

— Евангелията не са написани от Исус — сряза ме той. — Те не са свидетелства на Христос за самия него. Само плащаницата има тази чест. Затова, ако всяка църква на Земята притежава копие от евангелията, тогава всяка църква би трябвало да притежава и изображение на плащаницата, което да се почита повече от евангелията. Учудваш ме, отец Алекс. Оскърбление към Бог е да допускаш второразредно евангелие — човешко дело — да се почита наравно с дар от нашия Христос.

Разбрах, че е като парализиран от тази идея. Че е ужасен от себе си, задето е допуснал това предателство към плащаницата. Едва тогава проумях бащинското му покровителствено отношение към нея. И макар да не се чувствах по същия начин, можех да разбера силата на тази емоция. За жалост, тя разкри едно качество на Уго, което дотогава не бях забелязал. В неговите очи моето въодушевление във връзка с „Диатесарон“ ме превръщаше в предател. Затова един ден той се приближи до мен в столовата и ме сграбчи за расото.

— Ако не ми беше извил ръцете да разкажем на вуйчо ти за ръкописа — изръмжа той, — всичко това нямаше да се случи.

— Правилно постъпихме — уверих го аз.

Но той ми обърна гръб и заяви:

— Мисля, че не можем повече да работим заедно. Ще намеря някой друг да ми разяснява евангелията.

Натъкнах се на тях случайно — учител и ученик, приведени над Библията в една уединена читалня до залата за ръкописи. Новият преподавател на Уго беше грохнал свещеник на име Попа, който говореше с акцент и носеше източно расо. Не го познавах. Попа е румънско име, а в Рим има петдесет хиляди румънци. Просто допуснах, че е източен католик. Но се оказа, че греша. Беше православен. И познавач на евангелията, което променяше всичко.

— Моля ви, отче — чух Уго да казва, — трябва да стигнем до погребението. До плащаницата. Знам, че тези ранни моменти са важни, но аз се интересувам от нея.

— Не разбирате ли, че двете са свързани? — отговори Попа. — Раждането на Исус е предвестник на възраждането му, на неговото Възкресение. Богослужението и Отците на Църквата са единодушни, че…

— С цялото ми уважение, отче — каза Уго, — нямам нужда нито от богослужението, нито от Отците на Църквата. Само от голите факти какво се е случило през трийсет и трета година.

У Попа имаше нещо загадъчно и симпатично. Когато се усмихнеше, меката му бяла брада изглеждаше приветлива. Ала нито той, нито Уго разбираха какво стои помежду им.

— Помни, синко — каза Попа, — не Библията е създала Църквата, а Църквата е създала Библията. Литургията е по-стара от евангелията. А сега, моля те, да започнем отначало. За да разберем гроба, трябва да разберем яслите.

Не се сдържах и казах:

— Уго, Исус не е роден в ясли. Фактологично погледнато.

Изведнъж приветливостта на отец Попа понамаля.

— Дори не знаем в кой град е роден — продължих. — Фактологично погледнато.

— Отче, това не е вярно — възрази Попа. — Евангелията са единодушни, че е роден във Витлеем.

— Покажете ми две евангелия, които го твърдят, и аз ще ви покажа две, които не го твърдят.

Попа се намръщи. Не каза нищо повече, просто изчака да си свърша работата и да си тръгна.

Успях обаче да привлека вниманието на Уго.

— Отче Алекс, обясни, моля те — каза той.

Оставих купчината си с книги върху масата му.

— Исус е отраснал в Назарет, не във Витлеем. И четирите евангелия са единодушни за това.

— Въпросът е къде е роден — възрази Попа, — не къде е отраснал.

Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи.

— В две от евангелията изобщо не се споменава къде е роден. Другите две разказват различни истории за раждането му. Сами си правете изводите.

Уго изглеждаше толкова изненадан, колкото и повечето студенти в семинарията на първото си занятие по евангелия.

— Значи казвате, че тези истории са измислица?

— Казвам да ги прочетете внимателно.

— Чел съм ги.

— Тогава в кое от тях пише, че Исус е роден в ясли?

— В Лука.

— А в кое пише, че Исус е бил посетен от трима влъхви?

— В Матей.

— Тогава защо Лука не споменава влъхвите, а Матей не споменава яслите?

Уго сви рамене.

— Защото и двамата се опитват да обяснят, че има вероятност Исус да е роден във Витлеем, макар да е отраснал в Назарет. И предлагат съвсем различни обяснения. Матей разказва как злият цар Ирод искал да убие младенеца Исус, но когато влъхвите не му разкрили къде е, Ирод убил всички бебета в областта. Затова Мария и Йосиф избягали и се озовали в Назарет. От друга страна, Лука твърди, че семейството на Исус е създадено в Назарет. Римският император обаче разпоредил да се проведе голямо преброяване на населението и по някаква причина всеки трябвало да се върне в града на предците си, за да бъде преброен. Мария и Йосиф се върнали във Витлеем, защото семейството на Йосиф било от там, и затова Исус се родил в ясли — защото в странноприемницата нямало място. Разказите са съвсем различни. И тъй като не съществуват свидетелства, че Ирод наистина е убил бебетата, нито че Октавиан Август наистина е оповестил това преброяване, много е вероятно нито една от двете истории да не се е случила.

Попа ме гледаше с тъга в погледа. Каза, сякаш Уго изобщо не е в стаята:

— Наистина ли вярваш в това, отче? Че евангелията се разминават? Че ни лъжат?

— Евангелията не са единодушни. Но това не означава, че лъжат. — Отново взех купчинката си книги. — Уго, ще дойда по-късно, когато…

Но още преди той да ме прекъсне, и тримата знаехме, че въпросът е решен. Повечето православни свещеници се придържат към традиционния прочит на евангелията: новите отговори са малко, преди всичко е вярата в старите. Някога католиците споделяха това разбиране, докато не осъзнахме силата на библейската наука.

— Чакай, отче Алекс — каза Уго. — Остани за малко. Моля те.

Не беше нужно да казва нищо повече. Двамата с Попа знаехме кой път е избрал.

Сякаш Уго никога не беше отправял онези обвинения в столовата. Отначало уроците ни бяха много общи. И той като повечето миряни имаше съвсем повърхностни познания относно начина, по който трябва да бъдат четени евангелията, и недостатъчно самочувствие да ги приложи. Затова започнахме отначало.

За мен обаче за разлика от отец Попа това означаваше непоклатими факти. Най-старите непроменени факти. Книгите.

Преди „Диатесарон“ и преди алогите са съществували нашите четири Евангелия, носещи имената на хора, за които се е смятало, че са техни автори. Матей и Йоан са били ученици на Исус, едни от най-близките му последователи. Според преданията Марко написал своето евангелие под диктовката на главния апостол, Петър. А Лука ни разказва, че е събирал сведения от хора, които са виждали Исус с очите си. Това означава, че нашите евангелия, ако наистина са били написани от тези четиримата, рисуват картина на живота на Исус, основана почти изцяло на разкази на очевидци.

Само че не е толкова просто. Три от четирите евангелия са толкова сходни, че приличат не толкова на самостоятелни разкази, колкото на копия едно на друго. Евангелията на Марко, Матей и Лука не само предават думите на Исус почти по еднакъв начин, но и превеждат тези думи почти тъждествено от арамейския на Исус на евангелски гръцки. Сбитите им описания на много второстепенни образи дословно се дублират, а понякога и трите евангелия прекъсват разказа на едно и също място в едно и също изречение, за да предложат едни и същи напътствия и вмятания:

Нищо чудно, че Тациан, авторът на „Диатесарон“, иска да комбинира евангелията в един текст. В много откъси те вече са единен текст. Но защо? Четирийсет процента от Евангелието от Марко се появяват при Матей — същите думи в същия ред, — което показва, че очевидец като Матей е заимствал голяма част от свидетелствата си от друг източник. Защо?

Библейската наука дава изненадващ отговор: не е заимствал, защото евангелието, приписвано на Матей, всъщност не е написано от него. Нито едно от нашите четири евангелия не е написано от очевидец.

Учените са събрали най-старите запазени ръкописи и са установили, че в повечето древни текстове авторството на четирите евангелия не се приписва на Матей, Марко, Лука и Йоан. Те са анонимни. Имената на четиримата автори се появяват едва в по-късните копия, сякаш добавени по догадки. Прецизното сравнение на текстовете показва как са били написани в действителност. Едно от тях — което наричаме Евангелие от Марко — е сурово и необработено и представя Исус като личност, която понякога се гневи, понякога изпълнява магически заклинания и собственото му семейство го смята за безумец. В две от по-старите евангелия — които приписваме на Матей и на Лука — тези злепоставящи подробности изчезват. Освен това текстовете отстраняват дребните граматически и лексикални грешки на Марко. Матей и Лука заемат дословно цели абзаци от него и същевременно последователно поправят недостатъците му. Което силно навежда на заключението, че разказите на Матей и Лука не са независими. Те са редактирани версии на Марко.

На свой ред, Евангелието от Марко е смесица от отделни истории, които, изглежда, са от по-стари и фрагментарни източници. Затова повечето учени смятат — и повечето католически свещеници го учат в семинарията, — че нашите четири евангелия не са мемоари на хората, чиито имена носят. Те са съставени десетилетия след духовната служба на Исус от по-стари документи, съхранили устните предания за Христос. Само на най-древното и най-дълбоко ниво на историческия разказ би било възможно да намерим действителните спомени на учениците.

Това означава, че евангелията наистина се простират назад в миналото до живота на Исус, но не пряко и не без допълнения и съкращения. Вникването в този процес на преработка е от огромно значение за всеки, който търси чисто историческите събития от живота на Исус. Това се дължи на факта, че промените често са теологични или духовни — те отразяват по-скоро вярата на християните в Спасителя, отколкото действителното им знание за човека Исус. Например евангелията от Лука и Матей се разминават в подробностите за раждането на Исус и има основания да се смята, че нито едно от двете не отразява фактите. Но авторите на двете евангелия — които и да са те в действителност — са убедени, че Исус е бил Спасителят, затова Той би трябвало да се е родил във Витлеем, както е предсказано в Стария завет.

Способността за отделяне на теологията от фактите е от огромно значение, особено в последното и най-необикновено евангелие — онова, което щеше да се превърне в център на работата на Уго над „Диатесарон“: Евангелието от Йоан.

— Значи алогите оспорват Евангелието от Йоан — каза Уго, подръпвайки оредяващата си коса.

— Да. Само него.

— Опитали са се да го изхвърлят от „Диатесарон“.

— Точно така.

— Защо?

Обясних му, че Евангелието от Йоан е написано последно — шейсет години след Разпятието — и е два пъти по-дълго от това на Марко. То се опитва да отговори на нови въпроси относно младата християнска религия и междувременно коренно променя образа на Исус. Изчезва скромният дърводелски син, който лекува болните и прогонва злите демони на обладаните, който говори с простички притчи, насочени към обикновените хора, ала не разкрива много за собствената си личност. Вместо това Йоан създава нов образ на Исус — на философ с възвишен ум, който не извършва екзорсизъм, не се изразява с притчи и неспирно говори за себе си и за своята мисия.

Учените днес са единодушни, че другите три евангелия се осланят на действителни спомени за исторически събития, записани на ранен етап и редактирани с времето. Четвъртото евангелие обаче е различно.

Йоан рисува портрет по-скоро на Бог, отколкото на човек, премахва факти и ги замества със символи. Евангелието му дори съдържа насоки, които да подскажат на читателя какво прави то: Йоан пише, че хлябът, който ядем, не е истински хляб, че Исус е истинският хляб. Че светлината, която виждаме, не е истинска светлина, че Исус е истинската светлина. При Йоан думата истински почти винаги означава невидимото царство на вечността. С други думи, четвъртото евангелие е по-скоро теологично, отколкото историческо. А за много читатели теологията с шокираща. След като човек прочете трите евангелия, вкоренени по-стабилно в историята, става опасно лесно да прочете четвъртото и да не успее да проумее, че фактите са преобразени в символи.

По тази причина Йоан открай време е черната овца сред евангелистите. Само един християнски учен преди Тациан се е опитал да създаде евангелска хармония като „Диатесарон“, но изобщо не е използвал текста на Йоан. Нито една група обаче не е възразила срещу Йоан по-категорично от алогите.

— И ти твърдиш — каза Уго, — че за нашите цели алогите са имали право. Ако се интересувам единствено от историята, от фактите, трябва просто да изключа Йоан.

— Зависи. Има правила.

— Отче Алекс, аз съм добър католик. Не искам да изрежа част от Библията с ножица. Но в другите три евангелия пише, че Исус е погребан с плащаница. Не може и двете неща да са верни. Значи изключваме Йоан?

Той сякаш дори не искаше да види думите, които неговият екип от консерватори откриваха под петната в „Диатесарон“. Трябваше да усетя под какъв натиск е поставен, колко неотложна чувства задачата си.

— Или пък — каза той, — да вземем друг пример: Йоан пише, че Исус е помазан със смес от смирна и алой. Според другите евангелия не са използвани благовония, защото Исус е погребан съвсем набързо.

— Защо това има значение?

— Защото химическите изследвания, които опровергават радиовъглеродното датиране, също не откриват следи от смирна и алой по плащаницата.

Не че той грешеше. Просто се движеше твърде бързо. Веруюто на всеки изучаващ Библията е смирението. Предпазливостта. Търпението. Преди шейсет години папата позволил на малък екип да копае под базиликата, за да търси костите на свети Петър. Днес учителите по евангелия са онези хора, на които е поверено да копаят под основите на Църквата, на които е разрешено да търсят там, където е най-опасно. Нужна е огромна предпазливост, всичко друго е безразсъдно.

— Уго, ако съм създал у теб впечатлението, че използваме тези средства с лекота, значи съм сбъркал.

Той положи ръка върху рамото ми, сякаш за да ме утеши.

— Отче, не разбираш ли? Това е хубаво. Много хубаво. Всеки, изучавал плащаницата, допуска, че четирите евангелия са фактологични. Светът прави същата грешка като „Диатесарон“, без дори да го съзнава: ние сплитаме в едно четирите евангелия, макар че това на Йоан не почива на исторически факти. Вероятно има десетки отклонения дори само в неговия разказ за погребението — Исус е положен в гроба от различен човек, по различен начин, в различен ден. Ти промени бъдещето на плащаницата, отче Алекс. Ти откри шперца.

Инстинктът обаче ми подсказваше друго. Подсказваше ми, че средството, което му дадох в ръцете, не е шперц, а по-скоро стенобойна машина. Преподавал съм евангелията на стотици ученици на всякаква възраст, но никога не съм попадал на някой толкова безстрашен по отношение на истината. Уго изпитваше героичен, почти войнствен подтик да заеме страна. Да разбие и най-съкровените убеждения, ако са погрешни. Несъмнено това го накара така разпалено да защитава плащаницата — яростта му срещу несправедливостта на грешката.

Тревожех се за него. Понякога се питах дали по-скоро не би си създал враг, отколкото да угоди на приятел, ако на везните е дори миниатюрна трохичка фактологична истина. Беше безмилостен дори към самия себе си. Веднъж ми призна, че му е много трудно да се откаже от евангелските истории, за които още от малък е вярвал, че отговарят на историческата истина; някаква детска част от сърцето му се късала при мисълта, че яслите и влъхвите съществувал по-скоро в инсценировката на Рождеството, отколкото в онази вълшебна нощ преди две хиляди години. Но завърши с горда усмивка: „Ако хората стоят зад това, значи и аз стоя“. И държеше да започваме всичките си уроци с думите: „Време е да изоставим детинщините“. Беше склонен да се откаже от яслите и от влъхвите, ако така щеше да върне плащаницата на света.

Дълбоко в същината на нашата религия лежи убедеността, че загубата и жертвата са проява на благородство. Да се откажеш от нещо любимо е най-висшето доказателство за християнския дълг. Винаги съм се възхищавал на това качество на Уго. Но не можех да се отърся от усещането, че под храбростта му се крие силен порив към самобичуване, и точно това важно прозрение ми помогна да разбера защо толкова бързо се е сближил с брат ми.