Петото евангелие

42.

Но̀вак кани началника на жандармерията да седне и му обяснява какво съм казал. След това ми нарежда да продължа.

Не знам откъде да започна. В присъствието на Фалконе трябва да внимавам за всяка подробност.

— Брат ми вероятно е излязъл от вилата, за да потърси мен и Ногара. Видял ни е до колата на Ногара.

4:50 ч. на записа от охранителната камера. Симон минава оттам.

— Къде беше паркирана колата? — пита Фалконе.

Изпитва ме.

— На малкия паркинг, южно от вилата — отговарям, — точно до портата.

— Но защо? — пита архиепископ Но̀вак, подразнен от прекъсването.

Лъжите ми се удават все по-лесно.

— Единствената ми мисъл беше за татко — казвам. — Той така и не се възстанови след унижението си пред православните. Не можех да допусна същото да се случи на Симон.

Фалконе отново ме прекъсва:

— Откъде знаехте, че има оръжие?

Надявах се да претупаме тази част от историята. Симон вероятно е имал ключове от веригата на кутията, но не и ключ за колата. Вероятно е знаел и комбинацията, но се е наложило да разбие прозореца с юмрук. Тук има нещо, което дори сега не проумявам.

— Ногара се бе върнал при колата, за да вземе бележките за речта си. Докато ги вадеше от жабката, видях кутията под седалката му. Стори ми се, че не е затворена докрай. Не знам защо го направих. Просто, като я видях, нещо в мен се преобърна.

Йоан Павел е зяпнал. Диша през устата. Отвратен съм от себе си. Но Фалконе няма милост:

— Значи сте взели пистолета от отворената кола?

— Не. Уго заключи вратата и се отдалечи. Спорехме. Не го интересуваше какво ще стане, когато православните разберат. Мислеше, че изложбата му е съсипана. Аз… аз му казах, че няма да му позволя да го направи. Заплаших го. И тогава се върнах до колата за пистолета.

Архиепископ Но̀вак кимва. Явно вижда логиката: космите ми, намерени в колата на Уго.

Но Фалконе не се разсейва. Човешкият конфликт няма значение. За него важен е единствено пистолетът.

— Знаели сте комбинацията за кутията!

— Не. Както ви казах, тя не беше съвсем затворена.

— Но как сте махнали веригата?

— Не съм. Не и докато по-късно не се наложи да я скрия. Тогава използвах ключовете на Ногара.

Фалконе се навъсва.

— Взели сте ги от трупа му?

Не издържам погледа му. Само кимвам.

— Продължете — подканя ме Но̀вак.

— Настигнах Уго, докато се връщаше през градината. Исках само да го сплаша. Обаче той не се обърна да ме погледне, затова се наложи да се приближа. Видя пистолета. Вдигна ръце да се предпази. Ръката му се удари в оръжието и то гръмна.

Наблюдавам Фалконе, уверен, че той ще си припомни заключението от аутопсията за барутния нагар по ръцете на Уго. Един-единствен изстрел от упор.

— Къде беше брат ви, докато се случваше всичко това? — пита той.

— Симон дотича от вилата, след като бе чул изстрела. Коленичи и се опита да съживи доктор Ногара, но вече беше твърде късно.

Не си измислям последната подробност. Убеден съм, че това е обяснението за калта по расото на Симон.

— Не знаех какво да правя — продължавам. — Умолявах го да ми помогне.

Архиепископ Но̀вак вдига поглед от страниците пред себе си.

— Ваше преосвещенство, брат ми е готов на всичко заради мен — казвам.

Внезапно Йоан Павел се накланя настрани, намръщен, сякаш съм му нанесъл удар с последните си думи. Но̀вак става, за да му помогне.

Фалконе не откъсва очи от мен и пита тихо, едва чуто:

— Какво точно направи брат ви за вас?

Не знае, че от този момент нататък историята ми е почти непоклатима.

— Изхвърли портфейла и часовника, докато аз се отървавах от оръжието.

— Чия идея беше да създадете впечатление за грабеж?

— Моя. Едва впоследствие проумях какво е хрумнало на брат ми.

Фалконе изчаква удобен момент да атакува, но не намира такъв.

— Последното нещо, което ми каза, беше да се кача в колата си. Да се спусна по склона и да изчакам всички присъстващи на срещата да си тръгнат. След това да се обадя на приятеля си Гуидо и да му кажа, че току-що пристигам от Рим. Симон ми обясни, че трябва да се върне на срещата, но след това ще се видим в градината.

— Няма доказателства, че брат ви се е върнал на срещата — отбелязва Фалконе. Не подозира, че това е кулминацията на историята ми.

— Излъгал ме е — заявявам. — Изобщо не е възнамерявал да се връща.

Фалконе изглежда озадачен.

Но архиепископ Но̀вак явно разбира. Той разсъждава като свещеник. Вероятно най-сетне проумява, че има причина за мълчанието на брат ми. Аз.

Печалните му славянски очи ме гледат изпитателно — нито с погнуса, нито със състрадание. Показват само, че никоя трагедия не може да го учуди. Ръцете му подреждат документите върху писалището.

Фалконе обаче не е доволен.

— Какво направихте с пистолета? — настоява да узнае той.

Аз, като змията, ликувам победоносно. Бръквам под расото си и изваждам пластмасовата кутия на пистолета. Доказателството, което заглушава всяко съмнение.

Фалконе вперва очи в него и забелязвам как погледът му постепенно се променя. Парченцата най-сетне се подреждат. Единственият факт, който го интересува, най-сетне е налице.

— Брат ви е предпазвал вас? — пита той без намек за чувства.

Но преди да успея да отговаря, Фалконе изненадващо извръща глава. Застава нащрек, сякаш е забелязал нещо с периферното си зрение. И тогава аз също го забелязвам.

Светият отец е помръднал. Дясната му ръка — незасегнатата — е вдигната във въздуха и дава знак на архиепископ Но̀вак.

Негово преосвещенство се привежда към ухото на Йоан Павел. От старческото тяло се разнася глас. Дрезгав, немощен глас, твърде пресипнал, за да го чуя.

Но̀вак ме поглежда. Изражението му се е променило. Прошепва нещо на Йоан Павел, но не разбирам полски. Накрая папата кимва. Застивам на стола си.

Фалконе внимателно наблюдава как Но̀вак хваща ръчките на инвалидния стол. И той поема напред. Заобикаля писалището. Минава покрай Фалконе. Идва към мен. Очите му са приковани в лицето ми. Хипнотичен средиземноморски цвят, океанскосиньо. В тях има живец. Нищичко не му е убегнало.

Тялото ми се напряга. Гръбнакът ми се извива. Той прозира през мен. За него съм безлик свещеник, един от хилядите, и той разпознава лъжата със същата категоричност, с която долавя чрез костите си предстояща промяна на времето. Болката на лицето му ми подсказва, че я усеща. На сантиметри от мен дава знак на архиепископ Но̀вак да спре.

Не знам какво друго да направя. Ставам от стола и се навеждам. Обикновено целуваш пръстена на папата или се навеждаш още по-ниско, да целунеш обувката му. Бих станал невидим, ако можех. На всичко съм готов.

Но̀вак се пресяга надолу и докосва гърба ми.

— Негово светейшество иска да говори с вас.

Ръката на Йоан Павел помръдва. Той се пресяга и полага тежката си длан на бузата ми. Върху брадата ми.

Усещам го как се тресе. Ритмично, неспирно. Треперещата длан обаче предава чиста, наситена топлина. С един-единствен жест той ми показва, че е видял достатъчно. И смята да оповести решението си. Отваря уста и дрезгаво казва нещо. Не различавам думите. Поглеждам към архиепископ Но̀вак.

Но Йоан Павел се напряга и извисява глас:

— Йоанис — казва той и притиска длан към брадата ми.

Взирам се в него застинал. И се питам дали съм чул правилно. Обаче Но̀вак ме предупреждава с поглед да не казвам нито дума. Не може да прекъсваш Светия отец.

— Йоанис Андреу… — казва Йоан Павел.

Объркан е. От мрака на съзнанието си той ме поглежда и вижда човека, когото помни отпреди повече от петнайсет години. След това намира сили да се доизкаже.

— … беше баща ти.

Дъхът спира в дробовете ми. Забивам нокти в дланите си в опит да скрия обзелите ме чувства.

— Ти си свещеникът със сина — изрича едва разбираемо.

— Да — отговарям, борейки се със стегнатото си гърло.

Йоан Павел поглежда към архиепископ Но̀вак и го моли да довърши мисълта му. Напрежението е твърде голямо.

— Негово светейшество понякога ви вижда с учениците ви — казва Но̀вак, — докато го разхождат с колата в градината.

Терзая се. Разяждаща болка.

Йоан Павел вдига ръка и прави знак към себе си.

— Аз — казва. След това махва във въздуха към Но̀вак. — И той.

Но̀вак превежда:

— Негово светейшество също е бил учител в семинарията. Той беше моят преподавател по теология.

Мъчително е да го гледам в очите, да не отмествам поглед. Йоан Павел отново прави знак с ръка към гърдите си.

— И аз имах брат — казва с хриплив шепот.

Най-сетне затварям очи. Знам за брат му. Едмунд.

По-голям от него с четиринайсет години. Млад лекар от Полша. Починал от треска, с която се заразил от пациент в болницата.

Гласът на Светия отец прелива от прочувственост.

— Бяхме готови на всичко… един за друг.

Има само две причини да ми го каже. Едната е, че вярва на показанията ми. Другата е, че знае причината да лъжа. Отворя ли очи, ще узная отговора, така че за начало няма да поглеждам. За миг обаче нямам сили да го направя. После мълчанието изцежда силата ми. Поглеждам.

Инвалидният стол се отдалечава. Архиепископ Но̀вак го бута към вратата. Негово преосвещенство ми прави знак да го последвам в библиотеката. Последното, което виждам, преди да тръгна към него, е изражението на Фалконе. Не мога да го разчета. Възрастният полицай не изрича нито дума. Но опипва кутията на пистолета и набира номер по мобилния си.

— Обвиненията са свалени — оповестява архиепископ Но̀вак пред групичката в библиотеката. — Чухме самопризнания.

Всички край масата са шокирани. Наблюдавам как постепенно ги обзема недоумение.

Симон обаче става. Всички погледи се насочват към него. Същински Мойсей е със своя исполински ръст. Черният му силует привлича електричеството във въздуха като гръмоотвод. Но̀вак млъква, стъписан от неговата твърдост. В настъпилото кратко затишие брат ми казва:

— Той лъже.

Минято и Лучио се обръщат към него, за да възразят. Прокурорът наблюдава невярващо всичко.

— Той лъже — повтаря — и аз мога да го докажа. Попитайте го какво е направил с пистолета.

— Донесе ни кутията с пистолета — обяснява архиепископ Но̀вак.

Симон примигва. И представа няма какви лъжи съм изплел. Остава му обаче последна надежда. Обръща се към мен и казва:

— Тогава я отвори.

Но̀вак, изглежда, се кани да прекъсне Симон, но Йоан Павел вдига ръка. Всички в стаята гледат и чакат.

— Не знам комбинацията — повтарям на Но̀вак. — Уго не ми я каза.

Симон ме поглежда отвисоко. И в погледа му се чете сърцераздирателна обич. Огромно удивление. Сякаш би трябвало да знам, че няма как да успея в това начинание, но той е трогнат и разтърсен, че изобщо съм опитал.

Гласът му се разнася бавно и съкрушено:

— Свети отче, няма да намерите пистолета в тази кутия. Зарових го в една от лехите в градината, където зарових и портфейла на Уго, часовника му и ключа от хотелската му стая. Мога да покажа мястото на полицията.

Замръзвам. Преди да успея да отвърна, в стаята влиза Фалконе. Носи кутията. Отворена.

— Ваше светейшество — промърморва загрижено той.

Докато Фалконе показва съдържанието на кутията на Йоан Павел, усещам погледа на Минято върху себе си. Ала не мога да откъсна очи от кутията.

Симон има право. Там, където би трябвало да е пистолетът, се намира само онова прокълнато, прогнило нещо. Безсмъртно. Ненакърнимо. Коженият ремък вече не пристяга ръкописа. Шевовете, които свързват кориците и правят „Диатесарон“ почти непромокаем, са разрязани. Ако беше паднал в дъждовна локва онзи нощ в Кастел Гандолфо, както някога в Нил, сигурно е щял целият да подгизне. Но кутията за пистолета го е предпазила безупречно. Между страниците е пъхнат бял лист, на който разпознавам почерка на Уго. Бележките му за речта пред православните свещеници.

Архиепископ Но̀вак внимателно изважда ръкописа. Но Йоан Павел вдига здравата си ръка и посочва листа. Но̀вак му го подава. За миг стаята притихва, докато папата чете.

Маската на лицето му се разпада парченце по парченце. Раздира го терзание. Но̀вак бавно издърпва листа от ръцете му. Но вместо да го прочете, се обръща към мен и пита:

— Какво означава това?

— Брат ми не знаеше, че книгата е вътре — намесва се Симон. — Самопризнанието му е лъжливо.

Фалконе вади носна кърпа от задния си джоб. Разтваря я на дланта си и внимателно взема кутията за пистолета от ръцете на Светия отец.

Отчаяно търся думите, мъча се да скалъпя някакво обяснение, което да промени всичко това. Което да смекчи вината на Симон. Но докато брат ми се взира в кутията, изражението му е толкова ужасено, че мислите ми се разпокъсват. Свива се под студения изпитателен поглед на Фалконе. А мен дори не може да ме погледне.

Шефът на полицията затваря кутията, но я оставя пред очите на Симон. Гледката е мъчителна за брат ми и Фалконе го знае.

— Вземете я, отче — подава му я той.

Симон се отдръпва.

В погледа на началника на полицията няма и следа от човечност.

— Вземете я — повтаря той.

— Не.

— Отворете я сам.

— Няма да докосна отново това нещо.

— Тогава ми кажете комбинацията.

— Едно-шестнайсет-осемнайсет — сковано отговаря Симон.

Фалконе набира цифрите. Преди да дръпне ключалката, отново поглежда към Симон. Помежду им става нещо, което не разбирам.

— Брат ви, ви изненада, нали? — пита Фалконе.

Лицето на Симон остава безизразно, когато казва:

— Нямате представа какви ги говорите.

Пръстите на Фалконе дръпват капака на кутията. Но тя остава заключена.

Симон е като парализиран. Поглежда ме, като че ли с Фалконе сме се наговорили.

Възрастният полицейски началник обръща кутията и я разглежда от всички страни. После за пръв път се извръща от Симон и поглежда към Йоан Павел.

— Ваше светейшество, една от причините швейцарските гвардейци да препоръчват тази кутия е, че комбинацията е зададена от производителя. И не може да се променя. — Вдига листче в ръката си. — Току-що се обадих в завода. Комбинацията не е едно-шестнайсет-осемнайсет.

Поглежда листчето и завърта колелцата на числата едно по едно. Ключалката щраква и се отваря. Оставам без дъх.

— Отче — обръща се Фалконе към Симон, — прочетох го в очите ви.

— Какво прочетохте, инспекторе? — промърморва архиепископ Но̀вак. — Какво означава това?

Фалконе забожда поглед в кутията на пистолета, сякаш го е измамила. И отговаря мрачно:

— По дясната ръка на доктор Ногара имаше барутен нагар. — Изпъва пръст покрай ръба на кутията и изобразява пистолет с ръката си. — По ръката, с която е стрелял.

Тонът му казва всичко. От изражението на Симон отсъждам, че е вярно.