Петото евангелие

Пролог

Синът ми е твърде малък, за да разбира що е прошка. Отраснал е в Рим, затова е останал с впечатлението, че прошката се получава лесно: непознати се редят пред изповедалните на базиликата „Свети Петър“ и чакат своя ред, а червените лампички отгоре светват и угасват, когато свещеникът приключи с един грешник и е готов за следващия. Синът ми си представя, че съвестта не се замърсява колкото къщите или съдовете, след като прочистването ѝ отнема много по-кратко време. Затова, когато остави водата във ваната да тече твърде дълго, разхвърли играчките си по пода или се прибере от училище с изкаляни панталони, Петрос моли за прошка. Сипе извинения, както папата сипе благословии. Две години делят сина ми от първата му изповед. И с пълно основание.

Никое дете не разбира какво е грях. Какво е вина. Изкупление. Свещеникът е способен да прости на някой непознат толкова бързо, че едно малко момче дори не може да си представи колко трудно ще му бъде някой ден да прощава на враговете си. Или на онези, които обича. Изобщо няма понятие, че понякога добрите хора просто не могат да си простят. И най-ужасните грешки са простими, но не могат да бъдат поправени. Надявам се синът ми да стои далече от такива грехове, много по-далече от мен и брат ми.

Роден съм за свещеник. Вуйчо ми е свещеник, по-големият ми брат Симон е свещеник и се надявам един ден Петрос също да стане свещеник. Откакто се помня, живея във Ватикана. Петрос също никога не е живял другаде.

В очите на света има два Ватикана. Единият е най-прекрасното място на Земята — храм на изкуството и музей на вярата. Другият е най-голямото мъжко сборище на католицизма, страна на стари свещеници, които размахват укорително пръст. Изглежда невъзможно едно момче да отрасне на което и да е от двете места. Но в нашата държава винаги е имало много деца. Всички имат деца: папските градинари, папските работници, папските швейцарски гвардейци. Като бях малък, Йоан Павел беше привърженик на политиката на заплащане, което да покрива разходите за живот, затова за всяко ново гърло в семейството се полагаше увеличение. Играехме на криеница в градините му, футбол с момчетата, помощници при богослуженията, пинбол над сакристията в базиликата. Придружавахме майките си в супермаркета и в универсалния магазин на Ватикана, а бащите си — на бензиностанцията и в Банката на Ватикана. Държавата ни не е много по-голяма от игрище за голф, но ние правехме всичко, което правят повечето деца. Двамата със Симон бяхме щастливи. Нормални. Не по-различни от другите момчета във Ватикана във всяко друго отношение, освен в едно. Нашият баща беше свещеник.

Татко беше гръко-католик, а не римокатолик, което ще рече, че имаше дълга брада и различно расо, отслужваше литургия, а не меса и бе имал право да се ожени преди ръкополагането си за свещеник. Обичаше да казва, че ние, източните католици, сме пратеници на Бог, посредници, които ще подпомогнат обединението на католици и православни. В действителност усещането да си източен католик понякога наподобява на това да си бежанец на границата между две враждуващи суперсили. Татко се стараеше да прикрива бремето, което носеше вследствие на този факт. По света има над един милиард римокатолици, а източните католици като нас са едва няколко милиона, затова той беше единственият женен свещеник в държава, управлявана от мъже, дали обет за безбрачие. Цели трийсет години другите свещеници във Ватикана го гледаха отвисоко, докато той работеше над купища документи и им ги изпращаше нагоре по йерархията. Издигна се чак в самия край на кариерата си, но беше издигане, съпътствано от ангелски криле и арфи.

Майка ми почина скоро след него. Според лекарите — от рак. Но те не разбираха. Родителите ми се бяха запознали през шейсетте и в онзи кратък миг всичко им изглеждало възможно. Двамата танцуваха в апартамента ни. Бяха оцелели след тежък период в немилост и продължаваха пламенно да се молят заедно. Роднините на майка ми бяха римокатолици и повече от век бяха изпращали свещеници нагоре по стълбицата на Ватикана, затова лишили дъщеря си от наследство, когато се омъжила за грък с рунтава брада. След смъртта на татко тя ми каза, че се чувства странно да има ръце, а вече да няма кой да ги държи. Със Симон я погребахме до него, зад църквата на Ватиканската енория. Не помня почти нищо от онова време. Само, че дни наред бягах от училище, седях в гробището, обгърнал коленете си с ръце, и плачех. После отнякъде се появяваше Симон и ме отвеждаше у дома.

Бяхме още непълнолетни, затова ни повериха на грижите на вуйчо ни, кардинал и президент на гувернатурата на Ватикана. Най-подходящото описание на вуйчо Лучио е, че той имаше сърце на невръстно момче, което държеше в буркан редом до зъбните си протези. В качеството си на президент на гувернатурата на Ватикана Лучио беше отдал най-хубавите години от живота си на старанието да балансира държавния ни бюджет и да не допуска служителите във Ватикана да сформират профсъюз. По икономически съображения беше противник на идеята многодетните семейства да бъдат възнаграждавани, така че, дори да разполагаше с време да отглежда осиротелите синове на сестра си, най-вероятно не би се възползвал от надбавките. Така или иначе, той не се противопостави, когато двамата със Симон решихме сами да се грижим за себе си и се върнахме в апартамента на родителите си.

Бях твърде малък да работя, затова Симон прекъсна следването си за една година и си намери работа. И двамата не умеехме да готвим, да шием или да поправяме тоалетната, но Симон се научи. Той ме събуждаше за училище и ми даваше пари за обяд. Той ми осигуряваше дрехи и топла храна. Задълженията си като помощник при богослуженията научих изцяло от него. През най-трудните нощи в своя живот всяко момче католик заспива с въпроса дали изобщо си е заслужавало Господ да създава от кал твари като нас. Ала в моя живот, в моя мрак, Бог изпрати Симон. Не се борихме заедно за оцеляване през детството си. Бореше се той, а мен ме пренесе на гръб. Нито за миг не ме е напускало усещането, че дългът ми към него е огромен, неизплатим. Може единствено да бъде опростен. Затова бях готов на всичко за Симон.

На всичко.