Петото евангелие

37.

И изведнъж навсякъде край нас гъмжи от гвардейци — намират православните свещеници сред зрителите и ги отвеждат напред. Епископите не показват никаква изненада, никакво смущение, сякаш знаят причината да бъдат тук.

Входът се задръства — стотина души, облечени в раса или смокинги, се опитват да нахълтат и да надникнат вътре, още стотина са се заковали неподвижно на прага. Гвардейците отвеждат нас, останалите, към червените тапицирани столове в параклиса, обърнати към стълбите, където до олтара седи Йоан Павел. Въздухът вече е твърде топъл и задушен. Навсякъде край мен кардинали и сановници се мъчат да проумеят какво се случва. Известни жени си веят с листове, проточили елегантни шии.

Пред нас обаче Йоан Павел не помръдва. Смаян съм колко е грохнал, колко измъчен изглежда. Непроницаемото му лице е постоянно намръщено. Дългогодишната болест е разкривила и изтерзала тялото му, торсът му е широк и плосък, а белите криле на наметалото му висят от раменете му като покривка за маса, постлана върху дънер. Седи прегърбен в този изработен специално за него стол, с който помощниците му вече го носят навсякъде. Направен е така, че папата да не падне от него. Зад стола се чува тихо механично бръмчене. Моторче. Всички погледи са вперени в този трон, всички се питат какво ли ще направи папата. Ала всъщност се раздвижва нещо зад Светия отец — стъклена рамка, качена върху стоманени релси зад олтара. Вдига се бавно пред стената на олтара, докато не надвисва на около шест метра от главата на Йоан Павел и почти закрива колосалното произведение на Микеланджело „Страшният съд“.

Тълпата ахва, когато вижда какво има в рамката. Католиците в залата започват да коленичат — някои на дясното си коляно, някой на лявото, несигурни какъв точно е протоколът в този безпрецедентен случай. Православните гости се кланят — руснаците и другите славяни се кръстят, преди да се поклонят, гърците и арабите се покланят, преди да се прекръстят. Но православните епископи правят нещо съвсем различно. Всички едновременно, сякаш са се подготвяли за този миг, се просват на пода в знак на почит към най-върховното изображение на Бог.

Във въздуха има такова напрежение, че всеки звук се процежда нагоре към мрака навън като пушека на конклава. На стената зад плащаницата Исус на Микеланджело е вдигнал ръка във въздуха, сякаш заповядва на времето да спре. На тавана проблясва искра в ивицата празнота между протегнатите пръсти на Господ и на Адам. Цялото мироздание, загърнато в нощта навън, сякаш притиска ухо до параклиса, за да слуша.

Отчаяно копнея Симон да беше тук. Иска ми се да можеше да види онова, което предстои да видя аз. Лучио заложи всичко на тази вечер, сякаш беше единствената надежда на Симон. И сега тази надежда жужи навсякъде край мен. Значи не е била напразна.

Прозвучава нечий глас. Архиепископ Но̀вак, застанал близо до предната част на параклиса, говори от името на нашия клет ням папа.

— Тази вечер — оповестява той — се запознахме със забележителни текстове, които документират историята на Светата плащаница. И се връщаме както винаги към един текст над всички останали. Светата плащаница бележи дълбока прилика с евангелските разкази за мъките и смъртта на Исус. Светият отец неведнъж е заявявал, че християнството трябва да диша със своите два дроба — Изтока и Запада, православието и католицизма, — и ето Христос лежи пред очите ни, пронизан от копие между ребрата. Раната от копието е дело на римски войник, сякаш като предвестник на католическите рицари, които един ден ще откраднат тази плащаница от Константинопол.

Четвъртият кръстоносен поход е позорно петно за Християнската църква. Светият отец поднесе извиненията си и изрази несекващия срам на католиците заради участието им в него. Ала тази вечер той ме помоли да прочета на глас пред всички присъстващи — особено пред неговите събратя патриарси и на първия сред тях, Негово всесветейшество вселенския патриарх Вартоломей — ново и специално послание.

Смаян се изправям на пръсти и се мъча да видя хората, към които се обръща той. Думите са почти невероятни.

Неговите събратя патриарси…

Първия сред тях, Негово всесветейшество…

Знаех, че Симон е поканил румънския патриарх. Но много по-високо от него в древната йерархия на патриарсите се намира Негово всесветейшество, вселенският патриарх на Константинопол. Не съм подозирал, че Симон е способен на такова нещо.

Но̀вак разгръща внушителен документ, който изглежда подпечатан с червен восък. И чете:

— Скъпи братя и сестри, както знаете Светата плащаница е почитана в католическите църкви от много векове. Ала допреди две десетилетия тя беше собственост на италианското кралско семейство. Едва след смъртта на бившия крал, в началото на моя понтификат, Светата плащаница беше дарена на Светия престол. Не отбелязвам този факт, за да омаловажа съучастието на Католическата църква в греховете от хиляда двеста и четвърта година. Споменавам го заради една конкретна подробност от завещанието на крал Умберто. Този документ не дарява плащаницата на Епископската епархия на Торино или на Католическата църква, а я дарява лично на човека на папския престол. С други думи, негово величество дари Светата плащаница на мен.

В качеството си на папа аз имам пълна, върховна и всеобхватна власт над всички части на нашата Църква, затова моите събратя католици надали виждат нужда от разграничението, което току-що изтъкнах. Ала едно от различията, които ни разделят от нашите скъпи православни гости, е, че тяхната Църква не признава властта на папата над неговите събратя епископи. Затова нека бъде ясно, че заявявайки онова, което предстои да заявя, аз не налагам волята си над другите епископи и не ги задължавам да се подчинят на онова, което изисквам.

Изложбата тази вечер доказва, че реликвата, известна на запад като Торинската плащаница, всъщност е открадната от римските кръстоносци. Затова тази вечер, в годината на осемстотната годишнина от това престъпление, аз признавам кражбата и с настоящото връщам Светата плащаница на нейния законен собственик — Православната църква.

В параклиса настава гробно мълчание. Седнал на втората редица столове, кардинал Боя се размърдва на мястото си. Изправя се обаче друг кардинал. Очите на християнския свят се вперват в Полето, архиепископ на Торино.

Полето безмълвно се обръща към православните свещеници. Вдига ръце във въздуха. И започва да ръкопляска.

Всички гледат невярващо. Но аз разбирам какво прави той. Изправям се и също започвам да аплодирам. Примера ми следва един турски епископ. И накрая вълната се отприщва. Миряните започват да ръкопляскат. Архиепископите също. Звукът отеква сред стените. Йоан Павел вдига трепереща ръка, за да запуши ухото си.

— Моля ви — вдига ръце архиепископ Но̀вак, за да накара присъстващите да стихнат. — Светият отец ме помоли да ви прочета едно последно послание.

Този път гласът му е прочувствен.

— Скъпи мои събратя патриарси, моля да ми простите, че не мога да стана, за да ви поздравя, и че не мога да изрека тези думи със свой глас. Както ви е известно, наближава краят на моя понтификат. Светата плащаница ни насърчава да размишляваме над своята тленност и аз смирено приемам дара на Бог, който ми позволи да бъда папа двайсет и шест години, след като самият той си е позволил да бъде духовник само три. Ала примерът на Христос ми напомня колко много може да бъде постигнато за кратко време. Това доказват и нашите предтечи, надигнали се заедно срещу иконоборството. Същото се надявам да направим и ние тази вечер.

Тъй като вече не съм в състояние да пътувам, това ще бъде последната ми среща с вас. Ето защо се възползвам от шанса да изразя една надежда. Никога през всичките двайсет и шест години не ми е било позволено да застана редом с всички вас. Затова ви моля — бихте ли пристъпили братски напред и бихте ли застанали редом с мен?

Архиепископ Но̀вак престава да чете и вдига поглед. Всички миряни в параклиса гледат с очакване. Никой не може да откаже на папа. Никой не може да откаже на този папа.

Но по лицата на духовенството виждам различно изражение. Цял живот браним този човек, подкрепяме го, докато той носи бремето на поста си. Твърде смело е да се опиташ да заличиш хиляда години омраза с един-единствен жест, твърде смело дори за Йоан Павел. Никой от нас не би понесъл да стане свидетел на провала му.

Ала се случва. Нито един патриарх не отива да застане до него. Единственият, който изобщо се надига на крака в знак на уважение, е Негово всесветейшество Вартоломей.

Сякаш удар се стоварва върху Йоан Павел. Когато вижда, че никой не помръдва, здравата му ръка се вкопчва в стола. Тялото му се накланя напред и всеки миг ще падне. Изневиделица изникват двама помощници. Обхващат го с ръце, шепнат му в ухото, опитват се да го накарат да се облегне назад, но Йоан Павел ги избутва. Двамата търсят с поглед помощ от архиепископ Но̀вак, но той ги отпраща.

Сега горе са само те двамата — Но̀вак и Йоан Павел. Споглеждат се, обсъждайки нещо невидимо, говорят на езика на своите четирийсет години заедно. Може би Но̀вак го моли да запази достойнството си, но ако е така, Йоан Павел не му обръща внимание. Отново започва да се избутва от стола в напразен опит да се надигне. И като предан син архиепископ Но̀вак му помага.

Вече повече от година Йоан Павел не е правил крачка сам. Говори се, че дори не може да се държи на краката си. Но сега поглежда към събраните отсреща патриарси на Православната църква, като че ли ще слезе сам по стъпалата на мраморното стълбище, ако се наложи.

И аз внезапно проумявам какво прави. Какъв проблем се опитва да разреши. В древни времена само един човек е имал правото да седи на златен стол — императорът. Колкото и причини да имат православните да не се качат при него на онази платформа, най-очевидната е, че никой православен няма да окаже почит на папа, седнал на трон. Дори и ако тронът е просто позлатена инвалидна количка.

Със здравата си ръка Йоан Павел се вкопчва в мантията на Но̀вак, за да запази равновесие. Напряга всяко свое мускулче, което все още се подчинява на мозъка му. И макар че заедно са на сто и петдесет години, тези двама мъже някак си успяват да слязат невредими по стълбите и да застанат пред стола на Вселенския патриарх.

Вартоломей е видимо притеснен. Пристъпва напред, за да подкрепи Йоан Павел, но той вече прегъва колене и свива крака под тялото си. С помощта на архиепископ Но̀вак успява с мъка да коленичи.

Негово всесветейшество се пресяга и хваща Йоан Павел за ръцете в опит да го изправи.

— Моля ви, Свети отче — чувам го да казва изненадано, — недейте.

Обаче Йоан Павел стисва дясната ръка на патриарха, свежда глава и доближава устни да я целуне. И тогава се случва чудо.

Отляво на Вартоломей са останалите патриарси от древната тетрархия: Игнатий на Антиохия, Теодор на Александрия, Ириней на Йерусалим. Всички са с бели бради и черни одежди. Всички имат сурови нетрепващи лица като светците по иконите. Ала освен това са по-млади от Йоан Павел. И когато го виждат коленичил пред тях — него, най-възрастния патриарх на най-почетния престол, — не знаят как да постъпят.

Отляво на Вартоломей, от другата страна на пътеката, са патриарсите от по-младите православни столици: българският патриарх Максим, грузинският Илия, сръбският Павле. Алексий Московски е изпратил втория в йерархията. Обаче далече от Вартоломей, в края на реда седи човекът, който ще промени всичко. Румънският патриарх Теоктист.

Той е почти деветдесетгодишен. Пет години по-възрастен от Йоан Павел. Неотдавна стана първият православен патриарх от едно хилядолетие насам, поканил папата да посети страната му — покана, която Йоан Павел с радост прие. Сега Теоктист е готов да направи още по-голям жест.

Възрастният патриарх се изправя от стола на двата си треперещи крака. И застава до Йоан Павел.

Очите на Светия отец го проследяват. Когато Теоктист протяга ръка, за да му помогне, подобното на маска лице на Йоан Павел се сбръчква. От очите му бликват сълзи.

Сега иде ред на най-белобрадите: Максим и Павле, стари като света. Те се надигат от местата си, сякаш залогът е нещо извън протокола и извън историята. Принципът на християнската обич. Уважението към Престола на свети Петър. Те също се изправят. Между тях седи Илия от Грузия, едва седемдесетгодишен, почти младеж. В знак на почит към по-възрастните той също става.

Оттам нататък е въпрос на инерция. Един по един отляво на Вартоломей се надигат останалите патриарси. Присъстващите в параклиса скандират. На всеки изправил се епископ черното море реагира с гръмко одобрение.

Но̀вак безмълвно се отдръпва назад. Става почти невидим, скрива се зад ниските стълби като признание, че мъжете в предната част на този параклис принадлежат на един свят, който ние, останалите — дори архиепископ Но̀вак, — не населяваме. Изваждам кръста си под яката и го стисвам, искам да изпратя този миг на родителите си на небето. Да го изпратя и на Симон в килията му.

Патриарсите се скупчват наедно и свеждат глави. В хилядолетната история на разделението на нашата вяра няма прецедент на онова, което се случва сега.

Откъм групата им се надига глас. Не мога да разбера чий. Но гласът подема напев. Не на италиански, не на латински, а на гръцки. Един подир друг патриарсите се присъединяват. Заедно произнасят Символа на вярата, добил официален статут седемнайсет века по-рано, по време на първия събор на всички християнски патриарси.

Вярваме в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

Тръпки ме побиват. Случва се пред очите ми, в моя живот. А брат ми не е тук, за да го види.

Ала някой друг е тук: един войник от швейцарската гвардия е напуснал поста си до вратата, за да ме намери сред хората. Лео не казва нито дума, само полага длан върху рамото ми. Знае какво означава за мен този миг.

След края на Символа на вярата настава развълнувано мълчание. Публиката чака, пита се какво предстои да се случи. Скупчилите се патриарси се споглеждат въпросително. Дори тези възрастни хора — почти толкова стари, че съвкупната им възраст сигурно ще ни отведе назад във времето чак до Четвъртия кръстоносен поход — не знаят отговора. Но те безмълвно преговарят за нещо. Не какво да направят сега, а кой да го направи. Кой водач да говори от името на всички тях.

Няма спор кой да бъде. Православните също го знаят. Свети Петър е бил водач на апостолите, затова най-висшата чест се пада на наследника на свети Петър. Папата. Всички чакат Йоан Павел да заговори.

Той обаче не е довел тези хора тук, за да ги тъпче. Вместо това се обръща към Вселенския патриарх и му прошепва нещо в ухото.

Бледите очи на патриарха грейват. Той се усмихва. На свой ред се обръща към Йоан Павел и прошепва нещо в знак на съгласие. И тогава патриархът казва на всички присъстващи в параклиса:

— Нека почетем този миг с мълчалива молитва.

Веднага щом изрича тези думи, отново усещам дланта на Лео върху ръката си. Този път по-настойчиво. Изчаквал е момента да ми каже нещо. Бързо тръгвам след него към изхода.

— Арестувахме отец Блек — казва Лео. — Настоява да говори с теб.

Следвам го като насън. Усещам как се движа, но сърцето ми остава там, в параклиса. Хиляда години — обединяваме се отново след хиляда години. Тази вечер на небето ще има парадно шествие с конфети. Старите папи ще вдигнат ръка за благослов. Светците ще се усмихват. Ангелите ще пърхат с криле. Отсега нататък, когато хората говорят за изрисувания от Микеланджело параклис, ще си спомнят как тук Йоан Павел отново въздигна нашата Църква.

Дори ако Минято е прав — дори ако процесът на Симон още не е приключил, — тази вечер брат ми участваше в писането на историята.

Майкъл е под ключ в казармата.

— Защо иска да говори с мен? — питам.

— Твърди, че е свързано със Симон. — Лео протяга предупредително ръка. — Алекс, нещо не е наред с този човек. По-рано тази седмица го арестувахме, защото налиташе на бой заради талон за глоба. Внимавай.

Талон за глоба. Сигурно същият, който намерих в хотела до книгите, откраднати от апартамента ми.

Лео ме повежда по влажен коридор. Към края му спираме.

— Искаш ли да остана? — пита.

Трябва да се справя сам. Той отключва вратата, побутва я леко и я отваря.

Килията е с размерите на килер. Майкъл седи на гол матрак. Оставам на разстояние.

— Е — казва той, без да вдига поглед, — да поднеса ли поздравление?

Не отговарям.

— Това е вредно за нашата Църква — продължава той. — Ще видиш. Обединението е грешка.

— Ти ли го уби, Майкъл?

Той изсумтява. Иде ми да го сграбча за расото и да го разтърся. Симон беше прав за него от самото начало.

— С кого си отседнал в онази хотелска стая? — питам го.

Той подминава въпроса.

— Знаеш ли, Ногара ми каза, че и ти си го зарязал, както го е изоставил Симон. Вие с брат ти сте съвсем еднакви. Планове до възбог и лоялност само един към друг.

Обръщам се с намерение да си тръгна.

— Вие не му вдигахте телефона, затова той потърси мен — изстрелва Майкъл. — С него бях в стаята.

Бутилката грапа „Джулия“ в кошчето. Обажданията до апартамента ми от хотела. Човекът, който беше спал на пода онази вечер в стаята на Майкъл, е бил Уго.

Майкъл вади цигара от кутията си, но си дава сметка, че няма запалка. Скъсва цигарата и я захвърля в другия край на килията.

— По дяволите!

Студена тръпка плъзва по гръбнака ми Значи Майкъл не е имал съучастник. Направил е всичко сам.

— Защо нахлу в апартамента ми? — питам го.

— Знаеш защо.

— Но Симон беше в Кастел Гандолфо. Трябва да си го видял там.

— Със сигурност не, по дяволите.

Изневиделица всичко се изяснява. Изглежда толкова ясно. Причината, поради която Симон не обели нито дума за случилото се. Причината Майкъл да потърси Симон веднага щом се е върнал от Кастел Гандолфо.

— Брат ми те е видял там, нали?

— Не съм бил в Кастел Гандолфо.

— Бил си в колата на Уго. Опитвал си да се добереш до пистолета му.

— Не разбирам какви ги говориш.

— Намерих парченце от хотелския ти ключодържател в колата му. Отчупило се е, докато си се мъчел да отвориш кутията с пистолета.

— Сигурно е бил на Ногара. Аз изобщо не съм ходил там.

— Дошъл си в апартамента ми, защото си разбрал, че Симон те е видял.

Майкъл скача на крака и крясва:

— Каквото и да ти е наговорил, лъже!

Притиска слепоочията си с пръсти. Отстъпвам назад.

Лео незабавно влиза в килията. Майкъл се отдръпва и застава в ъгъла с лице към стената. Отново и отново прокарва пръсти през косата си.

— Позволил си на Уго да остане в стаята ти, за да го проследиш до Кастел Гандолфо — казвам.

Мълчание.

— Какво смяташе да направиш? — питам го.

Той се обръща и изкрещява:

— Да не мислиш, че съм планирал да го убия? Гори в ада, Алекс!

Лео прави крачка към него, но аз му давам знак да не приближава.

— Защо Симон те прикрива? Защото е било нещастен случай?

Лицето на Майкъл става мораво. Сграбчва металната рамка на леглото. Обръща се към Лео и казва задавено:

— Никого не съм убил. Неговият брат уби Ногара. Аз дори не бях там.

— Приключихме — отсича Лео и отваря вратата.

Майкъл вдига ръка.

— Дай ми още една минута с него. Насаме.

Лео клати глава. Но аз го моля да почака отвън.

Майкъл остава в ъгъла, притиснал гръб към стената.

Очите му обхождат килията предмет по предмет, докато се старае да се съвземе. И това е най-добрият помощник, който баща ми бе успял да си намери. Сигурно душевното му разстройство е било очевидно за всеки възрастен. Колко ли отчаян е бил баща ми, след като това е било най-удачното му решение. Може би Симон е бил достатъчно голям, за да забелязва такива неща, но аз съм бил още момче.

— Знаеш ли в какво щели да ме обвинят? — пита с разтреперан от напора на чувствата глас.

— Какви ги говориш?

— За случилото се тази вечер. Щели да ме обвинят в нападение над Светия отец. — Очите му се насълзяват. Опитва се да звучи гневно, но не може да прикрие, че е уплашен. — Знаеш ли каква ще е присъдата ми по такова обвинение?

Знам. Най-сетне справедливост. Наказанието за нападение над папата е отнемане на свещеническия сан и незабавно отлъчване от Църквата.

— Бях справедлив към Симон в показанията си — казва Майкъл. — Моля те само вуйчо ти да каже добра дума за мен.

Изрича го много настойчиво и се чудя какво ли си мисли, освен че вече не може да разчита на кардинал Боя за помощ.

— Обясни ми нещо — казвам аз.

Той кимва, защото погрешка смята жеста ми за първа стъпка, за начало на преговори.

— Как отвори кутията с пистолета на Уго? Той ли ти каза комбинацията?

Майкъл се засмива нервно.

— Този ненормалник беше толкова параноичен, че имаше три ключалки на вратата на апартамента си. Смяташ ли, че би ми казал комбинацията?

Боже! Той го е направил. Всичко. Когато с Петрос отидохме в апартамента на Уго, намерихме на пода строшено стъкло. Майкъл не е могъл да отключи ключалките, затова се е покатерил през прозореца.

— Лео — почуквам аз на вратата, — приключихме. Излизам.

Майкъл се взира неразбиращо в мен.

— Е, ще ми помогнеш ли?

Имали са право преди шестнайсет години, когато са го изпратили на лечение в онази клиника в планината. Знаели са точно каква помощ му е нужна. Лео отваря вратата и ме изчаква да изляза.

— Моли се, Майкъл, моли се за прошка. А след това трябва да си признаеш.