Петото евангелие

26.

Докато отивам да прибера Петрос, поглеждам към папския дворец в далечината и се питам на какво съм станал свидетел току-що. Кардинал Боя се опитва да принуди Симон да говори. Но̀вак се опитва да запази изложбата в тайна. Дворецът е подложен на кръстосан огън. Ако Йоан Павел подкрепя изложбата, ако подкрепя Симон, това изобщо не би трябвало да се случва. Той има властта да преустанови процеса, има властта да застави кардинал Боя да се подчини. Но когато един папа се приближава към смъртта, той нерядко установява, че старите приятели са вълци в свещеническо одеяние. Архиепископ Но̀вак е принуден да играе ролята на илюзионист, да внушава, че папата е силен, за да прикрие вакуума във властта. Но илюзията е нещо мимолетно.

Най-силно ме озадачават изчезването на „Диатесарон“ и сегашното му местонахождение. Защо Уго ще го вади от музея? За да отвлече вниманието на православните в Кастел Гандолфо от новината за 1204 година? Или за да им докаже нещо? Когато за последен път работихме заедно над „Диатесарон“, той излезе с теория, която би могла да запълни последната празнина в проучването му. Ако беше вярна, тя щеше да докаже, че плащаницата е била донесена в Едеса лично от ученик на Исус. И щеше да открие доказателството в самата Библия.

През последните седмици от съвместната ни работа Уго се беше вманиачил в изучаването на евангелията. Докато четях в леглото, след като Петрос беше заспал, мобилният ми често звънеше: Уго, за да ме попита дали Исус наистина е превръщал водата във вино или дали само в Евангелието от Йоан пише, че го е правил. Почукване на вратата по време на закуска: Уго, който се чуди дали Исус наистина е възкресил Лазар от мъртвите, защото само Йоан пише за това. Съобщение, оставено за мен в училището: Уго, който се мъчи да проумее защо Йоан е пропуснал двайсет от чудодейните лечителски деяния на Исус и всички седем случая, когато е прогонил зли духове.

За да си осигуря малко отдих, дадох на Уго онези листове за проповеди, на които той по-късно бе написал писмото до Симон. Измислих му упражнение, което да прави сам: глава по глава започна да записва съответни редове от евангелията, да ги сравнява дума по дума и да задрасква частите, които са добавени или променени от авторите на евангелията. Това радваше Уго, който вярваше, че така се приближава повече до историческите факти от живота на Исус. И макар да ми беше тъжно да го гледам как всеки ден идва с ново тесте листове, на които е зачертал цели фрази и редове от евангелията, особено от това на Йоан, той овладяваше текстовете все по-задълбочено, а грешките му ставаха толкова редки, че реших да го оставя да продължи, докато стигне до края.

А междувременно реставраторите на ръкописи ме осведомиха, че Уго понякога нощува в лабораторията. Неприятно им беше, че постоянно иска да държи „Диатесарон“ под око, като че ли им няма доверие. Притесненията им затвърдиха убедеността ми в действителните намерения на Уго. Цялата ни съвместна работа сякаш беше подготовка за четенето на „Диатесарон“ — всичките му надежди във връзка с това евангелие бяха много основателни.

Авторът на „Диатесарон“, Тациан, бил член на християнската секта на енкратитите. Те били въздържатели и вегетарианци, които поставили и брака извън закона. Тъй като едно от първите чудеса, извършени от Исус, било да превърне водата във вино на една сватба, човек се изкушава да попита колко добре са познавали евангелията. Тациан обаче ги е познавал добре.

Предизвикателство е да обединиш в едно евангелие текстовете на Матей, Марко, Лука и Йоан. Но Тациан прави задачата си още по-трудна. Целта му е да създаде окончателна версия за живота на Исус, да опровергае езичниците, които твърдят, че християнските свещени книги си противоречат. Един век по-рано Евангелието от Марко е редактирано в евангелията от Матей и Лука. А Тациан се заема със задачата да редактира всички евангелия. Един Бог, една истина, едно евангелие. За всеки, който се опитва да докаже, че плащаницата е в Едеса, неговите поправки са истинско злато.

Сливайки евангелията, той оставя диря от сведения за себе си и за света, в който живее. Например в Евангелието от Матей пише, че Исус бил кръстен от човек на име Йоан Кръстител, който се хранел само с „акриди и див мед“. Но като енкратиг, Тациан е вегетарианец и акридите (скакалци) за него са вид месо. Затова в „Диатесарон“ Йоан Кръстител се храни с мляко и мед.

По сходен начин една-единствена дума е достатъчна да докаже, че Тациан е виждал плащаницата или че тя е била в Едеса. Намекът може да е очевиден, а може и да е почти незабележим. Ако някъде в „Диатесарон“ Тациан описва физическите черти на Христос, това може да се окаже следата, на която се надяваме. Четирите евангелия никъде не споменават как е изглеждал Исус, затова едно описание в „Диатесарон“ би означавало, че Тациан е виждал негово изображение, което смята за автентично. Ето как всяка страница на „Диатесарон“ се натоварва със смисъл. С Уго се вкопчвахме в онова, което реставраторите всекидневно възстановяваха изпод петната.

Процесът беше бавен. Убеждавах Уго да не допуска те да махнат подвързията на „Диатесарон“, макар че това щеше да им позволи да работят по-бързо. Най-старата Библия на папата, Кодекс Ватиканус, в момента представляваше купчина отделни листове под стъкло, защото някой беше допуснал реставраторите да разглобят книгата по този начин. Но целостта на „Диатесарон“ все още беше непокътната и те можеха да възстановяват само по две страници едновременно. Затова Уго ги принуди да започнат от страниците, които го интересуваха най-много — онези с описанието на смъртта на Исус, — и една сутрин един от реставраторите се приближи предпазливо до нас и каза:

— Докторе, частта, от която се интересувате, е готова.

Лабораторията по реставриране на ръкописи беше пълна с удивителни приспособления. Имаше предмети, подобни на наковални, с ръчно задвижвани колела колкото велосипедни гуми. Под тавана висяха въжета, на които бяха закачени огромни салфетки. Консерваторите използваха шишенца с химикали, скупчени край малкия ръкопис, и миниатюрни пинцети и четчици. Отстраняването на петната беше трудоемка работа и се налагаше ръкописът да бъде поставян в някакъв апарат, за да се възстановява през нощта. Сега, когато реставраторът представи работата си, Уго жадно впери поглед в ръкописа. Беше започнал да взема уроци по гръцки в Папския университет, но беше твърде нетърпелив, за да използва знанията си сега.

— Отче — прошепна той, — обясни ми какво виждам.

Мъгливи облаци бяха осеяли страницата на местата, където реставраторите бяха отстранили петната от цензурирания текст. Пред очите ни беше стихът, който най-силно интересуваше Уго. Онзи, който той неистово се стремеше да разкрие.

— Пише „платно“ — осведомих го. — В единствено число.

— Ха! Това е в подкрепа на плащаницата!

Беше развълнуван, но без да ликува. Вече бе взел достатъчно уроци, за да разбира, че Тациан може да е избрал думата и по други причини. Всъщност гръцката дума, която Тациан беше използвал — „повивка“, — беше същата като при Йоан, само че Тациан я беше променил от множествено на единствено число, вместо да използва съвсем различната дума от другите евангелия. Изправен пред това свидетелство за несъответствието в текстовете на евангелията, Тациан бе взел компромисно решение, а алогите чинно бяха заличили всичко.

Уго помаха на един реставратор и каза:

— Донесете ми снимките на другите страници от тази част.

Прегледах ги за още примери.

— И сплетоха венец от тръни — преведох — и го наложиха на главата му.

Уго гледаше, но нищо не каза.

— Биеха го по главата с тръст.

— И след като бичуваха Исус, той им даде да го разпнат.

— Какво търсиш? — попита Уго.

Евангелията не казват колко дълго Исус е бил бичуван или колко сериозно са кървели раните му. Не се споменава от коя страна е бил прободен с копието, нито къде го е пронизал всеки пирон от разпятието. Само плащаницата отпечатва тези рани. А за Тациан, който пише „Диатесарон“ по време, когато християните са подложени на кървави гонения из цялата Римска империя, трябва да е било важно ужасите на Христовите мъки да се отразят в пълнота.

— Търся нещо различно, каквото и да е — отговорих. — Добавено или премахнато.

— Донесете Библия на отец Алекс — провикна се Уго, но аз махнах с ръка.

— Не ми трябва. Знам тези редове.

Обаче сякаш нищо не беше променено. Нито дума.

— Какво виждаш? — попита Уго.

— Нищо.

— Сигурен ли си? Пак погледни.

Не беше нужно. От първото мъчение до споменаването на плащаницата разказът в евангелията, взети заедно, няма и хиляда думи. Знаех ги наизуст.

— Може би не търсим където трябва — предположих.

Уго обезпокоено прокара ръка през косата си.

— Има десетки страници, които още не са реставрирани — казах. — Може да е навсякъде. Просто трябва да бъдем търпеливи.

Уго обаче прошепна:

— Може би не. Ела с мен. Искам да видиш нещо.

Последвах го до апартамента му.

— Поверително е — каза той. — Разбираш ли?

Кимнах. Не го бях виждал толкова въодушевен от първата ни среща тук, когато ми описа изложбата си.

— Винаги съм предполагал, че плащаницата е донесена в Едеса веднага след разпването. Накъде към трийсет и трета година, съгласен ли си?

Кимнах.

— Не знаем с точност — продължи той, — защото „Диатесарон“ е написан не по-рано от сто и осемдесета година. Значи така: първо плащаницата, после „Диатесарон“. Когато той е бил написан в Едеса, платното вече е било там.

— Добре.

— Обаче — продължи той с искра в погледа — какво се случва, ако приложим същата логика към Йоан?

— Какво искаш да кажеш?

— Евангелието от Йоан е написано към деветдесета година. Следователно и за него е приложимо същото. Първо плащаницата, после книгата. Платното е било в Едеса, преди Евангелието от Йоан да е било написано.

— Ама, Уго…

— Изслушай ме. Ти ми показа, че Йоан добавя и изважда факти, както му е угодно… Ами ако ни казва нещо ново за плащаницата в евангелието си?

Вдигнах ръка да го спра.

— Уго, не може да правиш този скок. Има географски проблем. Тациан е писал в Едеса. Ако плащаницата е била тук, той е могъл да я види. Но Йоан не е писал в Едеса, така че как би могъл той да я види?

Преди да отговори, Уго отстъпи назад към една библиотека и извади карта, поставена в тубус. На нея се виждаше Древна Сирия — от средиземноморското крайбрежие до Тигър и Ефрат на изток. Бодна показалец на едно познато място.

— Град Антиохия — каза Уго. — Едно от местата, където най-вероятно е писал Йоан. — Пръстът му се премести на сантиметър-два навътре в сушата. — Град Едеса. Където е била плащаницата. — Вдигна очи към мен. — Побратимени градове. Ако плащаницата е пристигнала в Едеса към трийсет и трета година, новината би стигнала Антиохия много преди деветдесета.

Поклатих глава.

— Уго, според мен предположението ти е прекалено смело.

— Защо? Разполагаме с предостатъчно исторически сведения, които показват, че градовете са обменяли новини.

Размърдах се смутено. Вярно беше, че Йоан е включил нов материал в текста на евангелието си — намеци за гностични идеи, езическа философия и нови християнски нагласи към юдеите, — но Уго предлагаше нещо различно. Нещо по-лошо: че Евангелието от Йоан е обагрено от лични предразсъдъци и местен колорит като „Диатесарон“ Истинският проблем не се криеше в географията. А в личността. Тациан беше блестящ, макар и ексцентричен саможивец, човек, който се бе откъсвал все повече и повече от основния поток на християнството. Беше променил евангелията, за да ги хармонизира със своите сектантски убеждения. Авторът на Евангелието от Йоан обаче, който и да бе той, беше гениален философ, който е целил нещо много по-различно и по-висше.

Нещо значимо за всички християни. Невидимата истина за Бог.

Ала въпреки това Уго каза:

— Моля те, разбери, не го предлагам с лека ръка. Опитай се да се откъснеш от емоциите си. Хипотезата ми е проверима — авторите на Евангелието от Йоан и „Диатесарон“ са знаели, че ученик на Исус е донесъл плащаницата в Едеса, и са го посочили в творбите си.

— Тогава да проверим хипотезата ти — предложих. — Йоан пише ли, че е имало изображение върху плащаницата? Не. Пише ли го в „Диатесарон“? Не. Йоан или „Диатесарон“ казват ли, че е била донесена от Йерусалим в Едеса? Не. Хипотезата ти се проваля.

— Отче, тези автори не са се опитвали да убеждават нас, две хиляди години по-късно, в нещо, което са смятали за очевидно. Би било налудничаво да вдигат шумотевица за плащаницата, ако всички са знаели, че тя е в Едеса. Толкова налудничаво, колкото и ако ти или аз вдигаме шумотевица около съществуването на базиликата „Свети Петър“.

— В такъв случай какво твърдиш?

— Твърдя, че трябва да потърсим намеци. Няколко подробности, пъхнати вътре, така че евангелията да признаят нещо, което всички в Едеса или в Антиохия вече са знаели.

— И къде са тези намеци?

— Преди да ти отговоря, ми кажи следното: след като учениците са намерили плащаницата, кому според теб било позволено да я задържи?

— Не знам. Сигурно е принадлежала на всички.

— Но учениците са се пръснали по света, за да разпространяват Словото Божие. При кого от тях е останала плащаницата?

— Трябва да гадая. В евангелията не пише.

— Така ли? А според мен при Йоан има намек. — Изчака, като че и аз ще се досетя. — Колко добре си спомняш разказа за Тома Неверни?

— Тома, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус — изрецитирах. — Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена… дойде Иисус… застана посред тях и рече: мир вам! После каза на Тома:… виж ръцете Ми; дай си ръката и я тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.

— Отлично — възкликна Уго. — А сега нека те попитам: разказана ли е в друго евангелие историята за Тома Неверни?

— Не. Има подобна история при Лука, но подробностите са различни.

— Точно така. Лука пише, че Исус се явил след смъртта си и учениците му се уплашили. Но изобщо не споменава Тома. Нито отделя внимание на конкретната постъпка на Исус, който доказва кой е, като показва раните си от пироните и копието. Защо тогава Йоан добавя тези подробности? Като че ли е взел разказа на Лука и после специално е добавил Тома и раните.

Поредното чудовище, което бях създал. Човек, способен да анализира евангелията като свещеник и да ги подложи на изпитание като учен. Това бяха тъкмо най-уместните въпроси: защо разказите на евангелията се различават? Какъв е смисълът на тези разлики? Ако една история не отговаря на историческата истина, защо изобщо е включена? Вместо да насърча Уго обаче, аз казах:

— Не знам.

Уго се приведе напред.

— Помниш ли какво те попитах? Кой ученик е получил плащаницата? Мисля, че този разказ съдържа отговора ни.

— Според теб Тома е получил плащаницата, така ли?

Той стана и ми посочи картата на древна Едеса на стената.

— Тази сграда — потупа той една точица под стъклото — е най-известната църква в Едеса. Построена е, за да приюти костите на свети Тома след смъртта му. Тома е бил там, отче Алекс. По-късни летописи показват, че е изпратил плащаницата на царя. Аз само допускам, че Евангелието от Йоан е съгласно с този факт. Авторът му е знаел историята и я е добавил към евангелието.

Присвих очи.

— Уго, може да има други причини Йоан да е включил Тома в тази история.

— Вярно, но я ми повтори още веднъж началото на историята за Тома Неверни.

— „Тома, наричан Близнак, не беше…“

— Спри Точно тук. „Тома, наричан Близнак“. Какво означава това?

— Такъв е бил прякорът му.

— Чий близнак е бил?

— В евангелията не пише.

— Но Йоан винаги назовава този човек „Тома, наричан Близнак“. Не е ли странно непрекъснато да наричаш някого така, без да обясниш чий близнак е?

Свих рамене.

— Исус е давал много прозвища. Симон станал Петър. Йоан и Яков станали Воанергес, „синове на гръма“.

— Но историята става още по-странна — продължи Уго. — Не се съмнявам, знаеш, че прозвището Близнак не е единственото необичайно нещо, свързано с Тома. Самото име Тома е не по-малко странно.

— То също означава „близнак“ — отбелязах.

Уго грейна.

— Да! Тома е „близнак“ на арамейски. Значи „Тома, наричан Близнак“ всъщност означава: „Близнак, наричан Близнак“! Не ти ли се струва странно? Защо Йоан ще го нарича така?

Усмихнах се безмълвно. Ако Уго не беше куратор, можеше да стане чудесен учител.

— Понякога Йоан ни дава думата на арамейски и после — гръцкото съответствие. Което не означава непременно, че…

— Отче, в другите случаи, когато Йоан прави такива повторения, има предвид Исус: „Месия, Христос“, „Рави, учител“. Но защо да го прави за Тома?

— Ти ми кажи.

— Знаеш ли кой се предполага, че бил неговият близнак? — попита Уго.

— Знам. Според легендата — Исус.

Уго се усмихна.

— Но това не е само легенда — добавих аз.

В Евангелието от Марко пише, че Исус имал братя и сестри. И затова някои читатели допускат, че загадъчният „близнак“ на име Тома е един от тези братя и сестри.

Уго не ми обърна внимание.

— Близнак на Исус. Копие. Образ и подобие. — Снижи глас: — На какво ти напомня?

Най-сетне проумях.

— Според теб хората са свързвали Тома с плащаницата. Смяташ, че така е получил прякора си.

— Дори нещо повече: според мен „Тома“ и „Близнак“ са плащаницата. Според мен учениците никога преди не са виждали подобно нещо, затова нарекли изображението така, както им е изглеждало: отражение, дубликат, близнак. Едва впоследствие името било свързано с човека, изнесъл плащаницата от Йерусалим. По време на написването на първото евангелие повечето християни говорели гръцки или латински, затова нямали представа какво означава „Тома“ на арамейски. Сигурно са си мислели, че е истинското име на този човек. Затова Евангелието от Йоан им напомня, като добавя гръцката дума за близнак. Δίδυμοϛ.

Облегнах се назад, не знаех какво да кажа. В стотиците книги, които бях чел за живота на Исус, нито веднъж не се бях натъкнал на подобно хрумване. Има и други причини Йоан да е създал историята на Тома, но идеята на Уго притежаваше някакъв магнетизъм. В нея имаше нещо просто, изискано и стабилно. За миг авторът на Евангелие от Йоан престана да бъде недостъпен философ. Превърна се в обикновен християнин, който се опитва да направи така, че най-прочутата реликва да не изчезне от паметта на нашата религия.

— Допускам, че е възможно — казах. — И по-необикновени неща са се оказвали верни.

— Значи сме на едно мнение!

— Уго, това не е достатъчно убедително, освен ако не открием нещо в „Диатесарон“, което да го подкрепи.

Той отвори бележника си на страницата, където беше пъхнал писалката си.

— Което ме връща към нашия план за нападение. Има три абзаца от Йоан, където той споменава Тома: 11:16, 14:5 и историята за Тома Неверни в 20:24. Помолих реставраторите да възстановят тези редове, преди да се заемат с каквото и да е друго.

Взех писалката му и свалих капачето.

— И другите евангелия споменават за него. Тома се появява в тяхното изреждане на дванайсетте ученици.

— Къде?

— При Марко 3:14, което Матей повтаря в 10:2, а Лука — в 6:13. И трите версии споменават Тома, така че „Диатесарон“ също би трябвало да го спомене. Ако там открием нещо повече от името му — прилагателно, друго прозвище, каквото и да е, — това може да бъде потвърждението, което ти е нужно.

— Отлично — плесна с ръце Уго. — А сега, още нещо. Докато чакаме реставраторите, кажи ми коя е най-хубавата книга за Тома Неверни?

Написах заглавието ѝ в бележника му. „Символиката на Мъките Христови в Евангелие от Йоан“.

— Ти имаш ли я? — попита той плахо. — Предпочитам да не я търся в библиотеката.

— Защо не?

— Сложили са камери срещу стелажите. Сигурно могат да проследят какво вземаме.

— Моята библиотека е на твое разположение — уверих го. — Ще ти донеса книгата утре.

Той се усмихна.

— Наближаваме, отче Алекс. Дано и ти да го усещаш.

Следобед се прибрах зашеметен, както сигурно се е чувствал и Уго. В молитвите си от онази нощ помолих Бог за мъдрост, за прозрение. На следващата сутрин извадих от библиотеката „Символиката в Евангелие от Йоан“, пъхнах вътре бележка за Уго и я оставих в служебната му пощенска кутия, преди да отида в училището. През този ден си мислех за Тома. За Близнака. Изобщо не съм подозирал, че двамата с Уго за последен път сме разговаряли приятелски.

Той се промени внезапно. Една сутрин го поканиха на важна среща — така и не разкри с кого, — от която се върна друг човек.

Обръщайки поглед назад, знам какво се е случило. Две седмици преди това Симон се появи в Рим за последен път през лятото. Остана само една нощ. Късно следобед отиде в града да се подстриже и избръсне. Преди лягане изчетка най-хубавото си расо. Изчезна призори и се появи отново няколко часа по-късно с бяла пластмасова броеница за Петрос. Такива броеници се раздават като подаръци не само от Светия отец, но и от службите на Светия престол. Но нито една ватиканска служба не насрочва срещи в седем и половина сутринта и нито един служител на Ватикана не прелита цял континент заради такава среща. Симон бе ходил на литургия с папата. Нито веднъж не се похвали с това, дори не го спомена. Но нямаше друго обяснение. А ако Йоан Павел бе потърсил връзка със Симон, би трябвало да е сторил същото и с Уго.

В деня след срещата Уго прекрати работата в лабораторията до второ нареждане. Постави катинар на вратата, като че ли изведнъж разбра, че ще му се размине. Че има подкрепа отвисоко. След това ми се обади.

— Отче, трябва да поговорим. На четири очи. Да се видим на закуска в бар „Йона“.

Бар „Йона“. Нашият прякор за кафенето, което Лучио наскоро беше открил на покрива на „Свети Петър“. Публично място. Като обърна поглед назад, по всичко личи, че това е бил краят на взаимоотношенията ни.

Когато пристигнах, Уго ме чакаше с чаша в едната ръка и с куфарче в другата. Хубав начин да избегне ръкостискането или приятелската прегръдка.

— Какво стана на срещата ти? — попитах.

Никой не би могъл да ме чуе — бръмчеше кафемелачка и един климатик виеше на стената, — но той ме поведе настрани от бара, като че ли щяхме да си говорим нещо тайно.

Бар „Йона“ е игра на думи: фамилното име на свети Петър на иврит. Но подобно на всички творения на Лучио, мястото беше напълно лишено от хумор. Плакати по стените, кошчета за боклук, наполовина пълни с пластмасови чаши. Вездесъщата ватиканска пощенска кутия до вратата като сандъче за подаяния, приканваща туристите да пишат картички, на които да лепят доходоносните пощенски марки на Ватикана.

— Знам какво правиш — каза Уго шепнешком, свел глава към мен. — И не мога да ти опиша колко зле се чувствам.

Примигнах объркано.

— Как си посмял? — продължи той. — Как си могъл да предадеш доверието ми?

— Уго, какви ги говориш?!

Той ме измери с гневен поглед.

— Знаел си, че брат ти е ходил на среща със Светия отец. Знаел си, че е заради моята работа.

Кимнах.

— И?

— Няма да допусна да ми откраднат труда. Това е моята изложба, отец Алекс. Не на брат ти. Как сте посмели зад гърба ми да я превърнете в евтин залог за преговори? Знаеш, че пет пари не давам за източната политика. Така че край. Между мен и теб е свършено.

Кръвта ми се смръзна.

— Не разбирам за какво говориш.

— Върви по дяволите!

— Какво ти е казал Светият отец?

Уго се надигна от масата.

— Светият отец ли? Ха! Слава богу, че той не е единственият човек, когото го е грижа за работата ми.

Така и не проумях напълно смисъла на тези думи. Като се замислям сега, те казват всичко необходимо за това с кого всъщност се е срещнал той. Вместо тях обаче в паметта ми се запечатаха най-болезнените му думи:

— Алекс, нито дума повече. Не ми се слушат лъжите ти. Уважи желанието ми и не припарвай до изложбата. Довиждане.

Онзи следобед му се обадих десетина пъти. И още десетина през следващата седмица. Не отговори на нито едно мое обаждане. Отбих се в лабораторията по реставриране, но пазачите не ме пуснаха. Затова една нощ изчаках пред музея и се изправих пред Уго, когато се показа от вратата. Обаче където и да го следвах, той отказваше да говори. Така и не проумях какво става, а той не пожела да ми обясни. Повече не си проговорихме.

На сутринта след срещата с Уго в бар „Йона“ се обадих на Симон в нунциатурата в Турция. Вечно отсъстваше по работа, затова минаха три нощи, преди да се свърже с мен. Когато му съобщих новината, той се разстрои колкото мен. Аз обаче вече изпитвах гняв.

— Нищо повече ли не спомена? — попита Симон. — Не ти разкри какво са му казали?

— Нищичко.

— Още ли е в Рим? Може ли да се опиташ да поговориш с него?

— Опитах се, Симон.

— Моля те, Алекс. Много е важно. Той е… много важен за мен.

— Съжалявам, всичко приключи.

Не знам защо мълчанието на Уго ме нарани толкова много. Може би защото последното му обвинение звучеше правдиво. Бях си присвоил авторството на произведение, което не беше мое. Бях се поласкал от мисълта, че неговата изложба е наша обща, и той го беше прозрял.

Ала имаше и друга причина. Съвместната ми работа с Уго ми помогна за кратко да се почувствам съратник в нещо значимо. Никога не съм завиждал на Симон за неговите пътувания и преговори. Бях предоволен да бъда баща и учител. Но когато живееш само с дете, което наскоро е престанало да се храни с биберон, всекидневно копнееш за компанията на зрял човек и изпитваш признателност за кратките си разговори с касиерката в банката или с продавача на месо. Когато сутрин влизах в лабораторията заедно с Уго и се чудех каква ли изненада ни е приготвил ръкописът, който ни беше обсебил, се чувствах, както когато с Мона влизахме в стаята на Петрос и се чудехме какви родители ще ни научи да бъдем това бебе. Без да го съзнавам, бях допуснал Уго да влезе в живота ми през отворената врата, зейнала след Мона. И когато той ме изостави без никакво обяснение, всичко преживяно се завърна. Предишните сънища. Болезненото пробождане на самотата, както отивах на работа, набирах телефонен номер или четях на Петрос, преди да заспи. Усещане, че имам камък на шията, провиснал над бездънна бездна.

И още по-зле, изчезването на Уго сякаш потвърди присъдата, която се съдържаше в изчезването на Мона — че грешката е у мен. Животът ми беше предоставил шанс за намаляване на присъдата, но се оказа, че все още не съм достоен. Последната новина, която получих от Уголино Ногара, беше онзи имейл. И понеже не му обърнах внимание, реших, че най-сетне съм си научил урока.