Петото евангелие

Благодарности

Писах тази книга десет години. Ето кои хора ми помогнаха да я довърша — и попречиха тя да довърши мен.

Никой не разбира отец Алекс и неговия свят по-добре от моята литературна агентка Дженифър Джоел от „Ай Си Ем“ която не само изчете близо четири хиляди страници чернова на „Петото евангелие“ за около едно десетилетие, но и написа бележки по тях, а после изчете няколко пъти окончателния вариант. Някъде по средата на този процес ни връхлетя катастрофа — първоначалният ми договор беше анулиран, затова Джен навлезе в най-неприятния издателски климат от последните години само с недовършения ми ръкопис в ръка и с твърдата решимост да се бори за моето оцеляване. Тя отложи свои делови пътувания и семейни почивки. Пропътува хиляди километри, за да ме посещава у дома, защото за нищо на света нямаше да се откаже от този роман и от неговия влудяващо муден автор.

Джофи Ферари-Адлър от „Саймън и Шустър“ ме пое, когато бях съкрушен и скептичен след осем години писане и все още недовършен роман. Не си придаваше важности и ми даде необходимото: свободата да върша онова, което умея най-добре, и мъдростта да оправя нещата, които не умея чак толкова. Неговата заразна обич към този бизнес ме убеди отново, че светът на книгите е приятно място, което мога да нарека свой дом.

Мнозина свещеници и специалисти по канонично право дадоха своя огромен принос за книгата. Едва ли друга институция на света има повече основание от Католическата църква да се съмнява в мотивите на един романист, но за своя изненада получавах щедра подкрепа на всяка крачка: от преподаватели в семинарията, от църковни адвокати, от прочути католически учени, които не просто отговаряха на въпросите ми най-подробно, но и говореха открито за опита си във Ватикана. Специални благодарности на отец Джон Къстър за часовете щедра помощ, докато ми помагаше да вникна в източния католицизъм и в живота на един източен католически свещеник в Рим. На Маргарет Чалмърс и отец Джон Чалмърс за насоките им относно наказателните дела в каноничното право — тема, която не е засегната изчерпателно на тези страници, но която би била съвсем оплетена без техните разяснения; и на Йон Байрон Кюхнер, който вече се беше обучавал при папския латинист, когато с него заедно започнахме да четем Августин и Игнатий и който поправяше моя гръцки и латински.

Благодарение на много нови технологии дългогодишният изследователски процес не се превърна в десетилетен. Признание заслужава най-вече Гугъл заради изобилните възможности, които предоставя в ръцете на изследователите. Много съм благодарен и на редица вестници — особено на „Ню Йорк Таймс“, — които през последните години дигитализираха архивите си. Там открих превъзходни и понякога смайващи неща за Ватикана.

Джонатан Дзе, който преди седемнайсет години ми помогна да родя идеята за „Криптата на флорентинеца“, стана една от първите жертви на безкрайните родилни мъки на романа. След като месеци наред ми помагаше да проучвам съвсем различна сюжетна линия, пред погледа му материалът ме отведе в друга посока. Впоследствие той великодушно влезе отново в ролята си на вдъхновител, като ми помогна да си представя последните сцени от „Петото евангелие“. Ако има нещо по-хубаво за един писател от творческото сътрудничество, то това е неизменното приятелство.

Дъсти Томасън е кръстник на тази книга. Още преди да излезе „Криптата на флорентинеца“, двамата с него прекарахме една седмица в Гърция в търсене на продължение на романа, който планирахме да напишем заедно, но чието действие никой от двама ни не възнамеряваше да се развива във Ватикана. След това се намеси животът и ние се озовахме на различни брегове, ангажирани с различни проекти. Въпреки това Дъсти ме преведе през безкрайните чернови на този ръкопис — и през selva oscura, до която ме доведоха. И най-важното, през осемте години на този процес, когато книгата ми се струваше на ръба на провала и семейството ми беше изправено пред неизвестността, Дъсти не допусна да страдаме. Той спаси хората, които обичам, просто от обич към мен. Дори трийсетгодишно приятелство, изпълнено с прояви на доброта, не можеше да ме подготви за подобен дар.

Последната благодарност е най-трудната. Светът е пълен с писатели, убедени, че правят големи жертви в името на своето изкуство. Но един съпруг и баща, който решава семейството му да участва в тези жертви, е или безчувствен, или глупав. От 2006 г. нататък често бях убеден, че приключвам тази книга. Какъвто и да беше проблемът — безкрайното проучване, преплитащите се нишки на сюжета, старанието да уловя вярно гласа на Алекс, — решението винаги ми се струваше съвсем наблизо. Цели девет години подлагах семейството си на това. Съпругата ми не ми отне оптимизма, благодарение на който оцелявах, но тя знаеше истината. И когато най-сетне настана най-лошото и то ме повали по гръб, тя ме изправи на крака и ме пренесе до финалната права. Не познавам друг човек, който толкова малко да се интересува от материалните неща или от вероятността да ги изгуби. Не познавам друг човек, който ежедневно да ти показва, че любовта е на първо място. Отдадох на този роман всичко, което имам. Но тя отдаде още повече. Книгата започва и свършва с Мередит.