Петото евангелие

21.

Чудесата на детското съзнание. Когато играта на скопа с Диего увлича Петрос, той напълно забравя за Джорджо.

— Всъщност къде е Симон, тате? — пита ме той само веднъж, без да откъсва поглед от картите си.

— Разговаря с едни хора за изложбата на господин Ногара.

Петрос кима, сякаш това му се струва важно.

— Диего, ще раздадеш ли пак? — пита той.

Докато играят, звънвам на Лео, за да проверя дали е научил нещо за Симон.

— Дай ми един час — казва той. — Мисля, че надушихме някаква следа.

Докато го чакам, ми хрумва нещо. Решавам да се вмъкна в спалнята на Симон и да проверя какво е оставил там.

Стаята е почти гола. Бюрото и нощното шкафче са празни. Портфейлът и мобилният телефон вероятно са били у него, когато го отведоха. Старият калъф за дрехи на татко виси самотен в дрешника. За него е забодена бележка с почерка на Диего, която осведомява Симон, че е забравил калъфа в служебния седан, който го е докарал от летището. Брат ми, изглежда, не е докосвал калъфа, но в едно от външните джобчета намирам кафява книжка със златната емблема на папската тиара и ключове. Отдолу пише PASSEPORT DIPLOMATIQUE. Отварям пас порта.

На дясната страница има снимка на Симон с расо. С червено са отпечатани думите SEGRETERIA DI STATO — RAPPORTI CON GLI STATI. Държавен секретариат — отношения с държавите. Очите ми се плъзгат към ръкописния калиграфски надпис на латински.

Отдолу се мъдри подписът на държавния секретар: Кард. Боя.

Разлиствам страниците до местата за визите, за печатите на влизане и излизане от страните. Нищо изненадващо. България, Турция и Италия. Нищо друго. Дори датите съвпадат с посещенията, които си спомням.

Продължавам да тършувам. В един от вътрешните найлонови джобове на калъфа за дрехи е календар-бележникът на Симон. В него е пъхнат плик, адресиран до брат ми с познат почерк. Клеймото е отпреди три седмици. Уго е изпратил това на Симон в нунциатурата само няколко дни преди да напише последния си имейл до мен.

Писмото е на лист за църковна проповед — с празна колонка отляво, където свещеникът записва откъсите от евангелията, по които ще проповядва. Дадох на Уго цяла пачка такива листове, за да може по-лесно да сравнява редове от евангелията. Този конкретен лист, изглежда, е използван тъкмо за тази цел, макар да оставя впечатлението, че Уго е грабнал първото, което му е било под ръка.

Защо ли, питам се.

Отзвукът от гласа на Уго предизвиква глухо туптене дълбоко в гърлото ми. В това писмо той е жив. Развълнуван, нетърпелив, преливащ от очаквания. Последният имейл, който ми изпрати, звучи спешно и тревожно, но тук не се усеща нищо такова. Симон явно е махнал споменатото от Уго доказателство, но и останалото е достатъчно.

Значи е вярно: Уго е направил важно откритие. Странното е, че според писмото го е направил благодарение на моите уроци и на собствената си работа по „Диатесарон“, макар че дори аз не знаех за него. Несъмнено беше установил, че сме откраднали плащаницата през 1204 г. — макар да ми е трудно да си представя как е стигнал до този извод, сравнявайки редове от евангелията на листове за проповеди. А и той, изглежда, не е разбирал колко смазваща ще бъде за аудиторията му 1204 година. Как цената на неговия ентусиазъм да докаже, че плащаницата е по-древна, отколкото сочи радиовъглеродното датиране, е възраждането на една стара отровна омраза. Не се налага да гадая как е реагирал на новината брат ми. Нищо чудно, че доказателството на Уго вече не е в този плик. На мястото на Симон сигурно и аз щях да се изкуша да го изхвърля. Може би затова Уго звучеше толкова разстроен в последния си имейл до мен, изпратен само четири дни по-късно: Симон тъкмо му е бил обяснил каква бомба със закъснител е 1204 година и каква буря ще предизвика, ако покаже откритието си. Може би Уго е искал второ мнение от източен свещеник като мен.

В това писмо има и по-големи изненади. Майкъл Блек е прав: Симон е поканил православни свещеници в Рим. Изглежда, Уго е знаел за това — споменава пътуванията на Симон и жеста, който трябва да бъде направен към православните на предстоящата среща. Най-странен от всичко е намекът в последните редове, че Майкъл се е присъединил към него и Симон в съвместната им работа. Оказва се, че единственият човек с принос към изложбата на Уго, който не е запознат с тези уговорки, съм аз.

Отварям вратата на спалнята и моля Диего да провери нещо.

— Графика за последните две седмици на Казина — уточнявам.

Споменатата в писмото Казина, където Уго се е канел да изнесе речта си пред гостуващите православни свещеници, е лятна вила насред градините на Ватикана, на десет минути път от апартамента ми. Построена е през Ренесанса като място за усамотение на папата извън ватиканския дворец, но Йоан Павел рядко я използва и тя стои празна, ако не броим редките събрания на Папската академия на науките. Тази връзка може би е ключът за разгадаване на срещата, за която споменава Уго тук. Папската академия е международна група от осемдесет изследователи и теоретици, включително десетина Нобелови лауреати, чието одобрение на изложбата на Уго би могло да заличи завинаги стигмата от радиовъглеродния анализ. Няма друг по-подходящ орган, който да изпрати посланието, че науката днес отхвърля становището на науката вчера. Представям си как Симон кани православни свещеници на събрание на академията просто за да е сигурен, че няма да се повтори фиаското на баща ми от Торино.

Докато чакам Диего да се върне, разлиствам календар-бележника на Симон. Повечето неща, които виждам, са ми познати. Пътуванията на Симон до Рим са отбелязани с черни кръстчета, над които с червено е написал Алекс и Петрос! Майкъл изтъкна склонността на Симон да изчезва през уикендите и тук наистина са включени много срещи през тях. Но бележките за тези срещи не ми говорят нищо. Върху третата събота от юли е надраскано с молив следното: RM-10 ч. Допускам, че RM означава — Reverendissimo, т.е. някой архиепископ. Но няма нито име, нито място. За следващия уикенд е отбелязано SER 8:45 ч., което най-вероятно означава Sua Eccellenza Reverendissima, т.е. епископ, но пак няма място и име.

Едно нещо обаче ме смайва. В началото на бележника, където са изредени имена и информацията за връзка с тях, се натъквам на безименния архиепископ: отново пише RM. Телефонният му номер е странен. Има твърде много цифри, за да е турски. Прилича повече на номер в чужбина. Набирам го на мобилния си и чакам някой да вдигне.

— Buna ziua — прозвучава мъжки глас. — Palatul Patriarhiei.

Разговарял съм с много турци по телефона. Това не е турски. Питам дали говори италиански — никакъв отговор. Английски?

— Малко.

— В коя държава се обаждам? Бихте ли ми казали къде се намирате?

Той млъква и, изглежда, се кани да затвори, когато питам кратко и отчетливо:

— Къде сте?

— В Букурещ.

— Благодаря ви — изломотвам.

Взирам се в буквите, които Симон е написал в тефтерчето: RM. Не означават Reverendissimo, а Румъния. Брат ми е имал вземане-даване с някой в Букурещ. Значи и SER би трябвало да е държава…

— В Белград — осведомява ме гласът, който се обажда, след като набирам втория номер.

Не мога да повярвам. Румъния и Сърбия са православни страни. Симон е поддържал неподозирано широки връзки с православни свещеници. От Турция и България до Румъния и Сърбия, прокарал е широк път към Италия, който минава през половин православна Източна Европа. Ако е поканил по няколко свещеници от всяка от тези държави, значи е започнал да строи символичен мост между столиците на нашите две църкви.

Изваждам портфейла си и впервам поглед в снимката на окървавения Майкъл. Зад него се вижда табела на някакво летище, която забелязах и преди. PRELUARE BAGAJE. Чудя се.

Звъня в централата на Радио Ватикана и моля да ме свържат с преводач от секцията за славянски езици. Обажда ми се старчески глас. Когато обяснявам положението, човекът отсреща се засмива.

— Това не е на славянски език. Думите са на румънски, отче. Означават „получаване на багаж“.

Значи Майкъл е бил в Румъния. Струва ми се невъзможно да е помагал на Симон, но нехайното споменаване на името му от Уго в последните редове — поздрави Майкъл от мен — подсказват, че тримата са били по-близки, отколкото съм си представял. Твой верен последовател, така го нарича Уго. Мога само да гадая каква е причината Майкъл да се промени навремето. Питам се дали проучването на Уго, свързано с плащаницата, е било достатъчно, за да предизвика поредната промяна. Намирам номера му сред телефоните, на които съм звънял напоследък, но когато набирам, никой не вдига.

— Майкъл — казвам развълнувано на гласовата му поща, — обажда се Алекс Андреу. Звънни ми, моля те. Трябва да поговоря с теб за Румъния. — Спомням си какво ме помоли Минято и добавям: — Симон е загазил. Нуждаем се от помощта ти. Моля те, звънни при първа възможност.

Оставям му номера си, но не споменавам, че се налага да пристигне в Рим. Твърде рано е за това, въпросът е по-деликатен, отколкото съм съзнавал. Ако Майкъл е работел с брат ми само преди броени седмици, какво се е случило на летището, та всичко се е променило? Майкъл ми звучеше силно враждебен към Симон по телефона и побърза да изтъкне колко виновен е брат ми за нещата, които всички ние сме изстрадали.

Диего се връща и носи лаптопа си като отворена книга между дланите си.

— Ето го графика.

— Това ли е всичко? Сигурен ли си?

Той кимва. Странно: Казина е празна цяло лято.

— Кога ще е следващото заседание на Папската академия? — питам.

— Следващата седмица пристига работна група, която ще обсъжда конфликтите в международни води — отговаря Диего.

Това е много след датата на откриването на изложбата на Уго. За всеки случай питам:

— Имаш ли списъка на присъстващите?

— Мога да го получа утре.

— Благодаря, Диего.

Той тъкмо излиза, когато телефонът ми звънва.

— Отец Андреу? — пита гласът.

Минято. Звучи тревожно.

— Всичко наред ли е? — питам.

— Току-що научих… Процесът започва утре.

— Моля?

— Не знам откъде идват тези заповеди, но трябва веднага да намеря брат ви.