Петото евангелие

24.

Зад паркинга се намира Палацо Белведере. Изкачвам тичешком стълбите до апартамента си. Преди да вляза, се ослушвам за шум от другата страна на вратата. Ще го правя, докато не сменя бравата. Виждам обаче, че Лео е оставил нещо след последното ни посещение — картоненото капаче на рекламно кибритче, пъхнато между вратата и рамката. Използва този номер в казармата, за да следи дали гвардейците не ходят тайно в Рим. Ако картончето е на пода, значи някой е излязъл. Но това си е на вратата — никой не е идвал. Отдъхвам си.

Влизам и отивам до телефона в кухнята. Не разбирам за какво може да му е на Уго номерът на стационарния ми телефон. Когато обсъждахме „Диатесарон“, той ми се обаждаше на мобилния. Може би този път се е опитвал да се свърже със Симон, не с мен. Въпросът е кога.

Преглеждам списъка с входящите обаждания, но няма и следа от номера на Уго. Само три обаждания от непознат номер — телефон във Ватикана — в рамките на четирийсет минути едно от друго вечерта, преди Уго да умре. С Петрос тогава не бяхме у дома, ходихме на кино. Изобщо не съм разбрал, че някой е звънил.

Хрумва ми нещо. За всеки случай отново поглеждам датата на обажданията. Сякаш някой е проверявал дали сме си вкъщи, подготвяйки се да проникне с взлом. Но на следващата вечер, когато наистина беше влязъл, няма нито едно пропуснато обаждане.

Нервите ми не издържат и започвам да набирам непознатия номер от мобилния си. Още преди да натисна последните три цифри чувам женски глас:

— Ало? Хотел „Санта Марта“. С какво мога да ви помогна?

Монахинята на рецепцията.

— Опитвам да се свържа с човек, който ме е търсил от хотела. Бихте ли ме свързали?

— Името, господине?

— Не знам името, само вътрешния номер.

— Господине, длъжна съм да пазя уединението на гостите ни, затова не мога да удовлетворя молбата ви.

— Много е важно, сестро, моля ви.

— Съжалявам.

Съобразявам бързо и казвам:

— В такъв случай бихте ли проверили има ли стая, запазена на името на Уголино Ногара?

Уго не е имал никаква причина да отсяда в хотела. Би отседнал в апартамента си над музеите. Но аз съм готов да се хвана и за сламка.

Чувам я как трака на компютъра.

— Нямаме гост с това име, господине. Сигурен ли сте, че вече не е напуснал хотела? Изтриваме гостите от компютъра, след като върнат ключа си.

Ключа си. Мисълта ме връхлита изведнъж. Отчупеното от нещо парченце, което открих върху постелката в колата на Уго.

— Благодаря, сестро.

Затварям и бъркам в двата джоба на расото си. От единия изваждам металния полумесец. От другия — ключа си от хотела.

Закачен е на ключодържател с овална пластина, на която е изписан номерът на стаята. Цветът и дебелината съвпадат идеално. Парченцето е отчупено от точно такава пластина.

Вглеждам се по-внимателно и откривам следите от натиск. Сигурно е била използвана за разбиването на нещо. Каквото и да е било, опитът не се е увенчал с успех.

Сядам на масата в кухнята и се опитвам да подредя тази информация в разбираем вид. Телефонните обаждания до апартамента ми водят до „Санта Марта“. Обирът в колата на Уго също. Може би това е първият намек, че влизането с взлом и убийството наистина са свърза ни. Влудява ме мисълта, че двамата с Петрос бяхме отседнали в хотела и сме спали под един покрив с човека, който го е направил.

Потривам металната пластина в дланта си. Хотелът е предназначен за външни гости, но там отсядат и свещениците от Секретариата, когато минават през Ватикана. По телефона Минято каза, че кардинал Боя не иска да разберем кой е пребил Майкъл. Той отказва да ни даде тази информация. След смъртта на баща ми Боя е враг на обединяването на католици и православни. Той е човекът, който използваше Секретариата като средство да задуши жестовете на добра воля от страна на Йоан Павел към нашата братска Църква.

Симон вероятно е съзнавал, че предизвиква съдбата, канейки православните свещеници на изложбата. Сигурно се е постарал възможно най-дълго Боя да не го надуши. Затова в дипломатическия му паспорт няма и намек за пътуване до Сърбия или Румъния. Вероятно си е извадил обикновен италиански паспорт, за да скрие какво прави. Някъде по това време обаче трябва да е претърпял по-съкрушителен удар. В разгара на преговорите на брат ми с Православната църква Уго е открил, че плащаницата е била открадната от Константинопол.

Това откритие вероятно е задвижило останалите събития. Майкъл е бил нападнат от хора, които са искали да узнаят какво е открил Уго. Същата заплаха беше написана на гърба на снимката, която изпратиха на мен. Кардинал Боя, изглежда, е осведомен, че Уго е открил нещо, но не и какво точно. Може би точно това се надява да измъкне от Симон, като го поставя под домашен арест.

По ирония на съдбата би било напълно достатъчно да обиколи изложбата на Уго. Залите са недовършени, но отговорите ще му избодат очите. Ако Негово високопреосвещенство научи няколко думи на гръцки, ще проумее истината, изписана на онези стени.

Ставам и нагазвам в мрака на път към спалнята. Брат ми може и да е поставил тази изложба над собствената си кариера, но аз няма да го направя. Симон е предопределен за по-велики дела от това да покани няколко православни свещеници в Рим. Когато утре дава показания, съдиите трябва да чуят какво всъщност е заложено на карта.

Надниквам в тоалетката си, но не намирам каквото търся. Затова прекосявам въображаемата граница между моята половина на стаята и тази на Мона и отварям кутията за бижута, която ѝ направи баща ѝ след нашия годеж. Тя изчезна, без да вземе нищо освен един сак с малко дрехи, и тъй като съпругите на свещеници рядко носят бижута, всичко си е още тук: скромните диамантени обеци, носталгичните момичешки пръстени, златната верижка с латинския кръст, заменен от гръцкия, който сигурно е носела в деня на заминаването си. Отварям малкото долно отделение. Вътре има ключ. Нанизвам го на ключодържателя си.

На път за вратата спирам и отварям шкафчето, което беше преобърнато при нахлуването. Вътре е найлоновият плик, в който с Петрос държим резервни кабели, жици и адаптери. Навивам всичко, което на пръв поглед би могло да зареди мобилен телефон, и го пъхвам в расото си.

После, преди отново да сляза долу, се опитвам да се подготвя за онова, което предстои да видя.

На долния етаж на жилищната ни сграда се намира Ватиканската здравна служба. Когато със Симон бяхме малки, американските свещеници летяха до Америка, за да си направят прегледите, вместо да рискуват с ватиканските лекари. Разказват се какви ли не ужасяващи истории за тях. Преди петдесет години Пий XII получил пристъп на хълцане, затова лекарят му предписал инжекции от стрит агнешки мозък. Друг папски лекар продал медицинския картон на Пий на вестниците и балсамирал мъртвото му тяло чрез експериментална техника, от която трупът на папата започнал да клокочи и да отделя газове, докато поклонниците се изреждали да го видят. Десет години по-късно се наложило да отстранят простатата на папа Павел VI, а лекарите на Ватикана решили да извършат операцията в библиотеката му. Неговият наследник Йоан Павел I починал трийсет и три дни след като станал папа, защото лекарите му още не знаели, че той пие хапчета за заболяване на кръвта. Човек би допуснал, че погребалните агенти на Ватикана са на световно ниво с оглед на богатия си опит. Но тук няма погребални агенти, няма и морга. Папите биват балсамирани в своите покои от доброволци от града, а ние, останалите, се задоволяваме със задната стаичка на Здравната служба. Точно към тази стая съм се запътил в момента.

В клиниката има двама лекари — един за епископите и друг за всички останали. Дори сега използвам вратата, която отговаря на сана ми. Ключът на Мона я отваря без запъване. Преди раждането на Петрос тя работеше тук на доброволни начала като всички останали наши медицински служители, извън истинската си работа в града.

Не съм влизал в тази чакалня от деня, в който баща ми получи инфаркт. Прозорците гледат към паркинга и музеите, затова не смея да включа осветлението. Не е и необходимо, защото знам как изглежда това място. Белите подове и стени, белите ленти на пластмасовите щори на прозорците. Облечените в бяло лекари и медицински сестри, които се движеха съвсем бавно, докато внасяха татко вътре, сякаш бяха решили, че той вече престъпва прага на рая. Когато Мона започна работа тук, нито веднъж не слязох да я посрещна след работа и тя нито веднъж не ме попита защо.

Крача по коридора и отварям стаите една след друга. Както допускам, тази, която ми трябва, е последна.

Още преди да отворя вратата, надушвам течността за балсамиране. В стаята няма болнично легло, застлано със санитарна хартия, а стоманена маса, покрита с бял чаршаф. Отдолу се очертава силуетът на човешко тяло.

Отмествам поглед от Уго с усещането, че съм нарушил личното му пространство. Този човек заключваше вратата си с две резета и имаше секретна брава на вратата на кабинета си. През цялото време, докато работехме заедно, не ми показа снимка на близките си, ако изобщо имаше такива. Може би затова тялото му е още тук, три дни по-късно, гние в някаква задна стаичка без бдение и без нито една молитвена дума.

— Много съжалявам, Уго — изричам на глас.

Задето съм тук. Задето нарушавам покоя ти. Задето не ти обърнах внимание, когато потърси помощ.

Отмествам поглед и оглеждам количката на колелца пред мен, търсейки вещите му. Вместо тях намирам кафеникава папка с етикет: НОГАРА, УГОЛИНО Л. На първата страница има рисунка на човешки череп, изпъстрена с ръкописни бележки. За да не оставям отпечатъци, вадя чифт латексови ръкавици от кутията на стената, преди да докосна папката.

От дясната страна на черепа е нарисувана черна дупка, съпроводена с размери. От лявата страна е нанесена изходната рана, също с размери. На следващата страница има схема на цяло тяло със списък на белезите и променения цвят на кожата на Уго. Погледът ми тутакси попада на думата „жълтеница“, следвана от препратка към страница единайсет от историята на заболяванията му.

Прелиствам нататък. Медицинският му картон е съставен през последните осемнайсет месеца, като началото е непосредствено преди първото пътуване на Уго до Едеса, когато са го ваксинирали против тетанус и тиф. Тази пролет са му открили чернодробно заболяване. След това очният преглед регистрира проблеми. После вписванията в картона зачестяват. Уго, изглежда, е идвал на преглед при всяко свое завръщане. Страница единайсет, към която отпраща докладът от аутопсията, е попълнена преди по-малко от месец.

Датата на това посещение е малко преди той да ми изпрати последния си имейл. Лекарите са забелязали, че е алкохолик, и са пренебрегнали всичко останало. Залива ме нова вълна от угризения.

Връщам се към доклада от аутопсията и най-сетне намирам описа на личните му вещи. Спомената е липсата на портфейл и телефон. Нищо не се казва за ключ от хотела — със или без отчупена пластина. Което подсилва подозрението ми, че парченцето, което намерих на постелката в колата му, не е негово.

От описа става ясно също, че джобовете на панталона, на ризата и на костюма на Уго са били празни. Но подозрението ми се оправдава. Във вътрешния джоб на шлифера му патологът е открил мобилния телефон на Уго.

В описа на личните вещи, за който ми спомена Минято, нямаше никакъв телефон. Започвам да тършувам из металните тавички за още пликчета за доказателства с червен печат, когато погледът ми се спира на последния ред от бележките.

Петна по двете ръце.

Спирам и отново поглеждам. После разлиствам страниците за друга отпратка. До диаграмата на цялото тяло един ред споменава за барутен нагар, открит по ръката на Уго, с която сигурно се е опитал да се предпази. Само че не това пише в бележките. Там става дума за петна по двете ръце.

Замислям се и си припомням какво каза онзи гвардеец за тялото на Уго на двама ни със Симон часове след смъртта му.

Май имало нещо странно. Нещо по ръцете или краката му.

Впервам поглед в издутината под чаршафа върху металната маса. И се ужасявам от онова, което трябва да направя сега.

Само Симон получи позволение да види тялото на татко в тази стая. Два дни по-късно, когато се наведох над отворения ковчег, за да целуна светата икона на гърдите му, усетих уханието на одеколона, който му беше сложил погребалният агент, и разбрах, че баща ми вече го няма. Тялото пред мен беше станало непознато. Никой гръцки свещеник не ползва одеколон. Но уханието си остана с мен, сред сгънатите в дъното на мозъка ми спомени. И сега, когато пристъпвам към масата, то се връща.

Впервам поглед в белия чаршаф. И към релефа на трупа на Уго. И после надявам познатата броня на свещеника срещу смъртта. Тук няма нищо страшно. Душата не умира. Уго продължава да живее, както е живял и досега, просто отделно от тялото си.

Но въпреки това има нещо натрапчиво призрачно в този безличен покрит труп. Сякаш всичката смърт се е настанила тук. От нея ме дели единствено тънък чаршаф. Кой знае защо, се сещам за Уго на масата в дома му, когато ми показваше своето копие на плащаницата. Ръката му витаеше почтително над плата, без да го докосва.

Повдигам чаршафа само колкото да погледна ръката на Уго. Петното на нея е ръждивокафяво. Простира се върху кожата му в познатата форма — по-тъмно по върховете на пръстите и почти незабележимо по дланта.

Сърцето ми вече бие учестено, кръвта пулсира в слепоочията ми.

Спускам чаршафа и минавам от другата страна на масата. На лявата му ръка има сходно петно. Уго е държал „Диатесарон“ малко преди да умре. Но защо? Реставраторите би трябвало отдавна да са приключили с текста. Фотоси на страниците на „Диатесарон“ сигурно са окачени по стените на залите. Допускам, че последната врата, която с Петрос не можахме да отворим, е била заключена, защото „Диатесарон“ вече е бил поставен на мястото си в експозицията, величествено изложен в последната зала. Уго не е имал причина да го мести.

Освен ако не го е занесъл в Кастел Гандолфо. Освен ако по някаква причина не го е показал на православните. В този случай „Диатесарон“ може да е онова, което е било откраднато от онзи автомобил. Размерите му са много близо до тези на отпечатъка, който видях под седалката в колата на Уго.

Нетърпеливо претърсвам металните таблички. И най — накрая, под малка купчина документи, откривам обикновено найлоново пликче без печат и без никакви полицейски знаци. Вътре е мобилният телефон на Уго. Батерията е изтощена, затова вадя кабелите за зареждане изпод расото си и намирам подходящия. След това се заемам да разглеждам списъка с обажданията.

Последните четири обаждания са от Симон В 3:26, 3:53 и 4:12 ч. следобед Уго не е вдигнал. След това е минал повече от половин час без позвънявания. И накрая, в 4:46 ч., брат ми му се е обадил за последен път. Говорили са минута и половина. След около деветдесет минути Уго е бил мъртъв, защото Симон позвъни в апартамента ми малко след шест часа, за да ме помоли да отида при него в Кастел Гандолфо.

Набирам гласовата поща на Уго. И наистина, Симон е оставил съобщения. Механичният глас оповестява: Петнайсет и двайсет и шест, и после:

Пауза.

Последна пауза.

Съхранявам съобщението в паметта. После, в четири без седем, Симон оставя второ съобщение. Този път гласът му звучи по-напрегнато.

Двайсет минути по-късно е последното съобщение на гласовата поща.

Последно обаждане — някъде към пет без четвърт, когато Симон и Уго най-сетне са се свързали, след което няма записано съобщение.

Обзема ме горчиво облекчение. Симон не е знаел къде е изчезнал Уго. Изнасял е реч пред зала, пълна с православни свещеници, докато Уго е бил сам в градината. Може би дори докато са го нападали.

Съдиите трябва да чуят тези съобщения. Трябва сами да си направят извод защо не са им били предоставени. Минято ще се вбеси от постъпката ми, но въпреки това изключвам телефона и го пъхам в джоба си. После се оглеждам дали не съм забравил нещо в стаята, благославям тялото на Уго още веднъж и се връщам във фоайето.

На малкия паркинг пред сградата спира кола. Фаровете ѝ обстрелват вертикалните щори, но се оказва един от съседите ми, който се прибира. Изчаквам го да отмине, после излизам и заключвам с ключа на Мона.

Полунощ е. Чудя се дали да не звънна на Минято, но преценявам, че разговорът може да почака до сутринта. Ще се видим в съдебната зала след осем часа. Нека тогава да се разфучи срещу това, което съм направил. Но след като гневът му се уталожи, ще проумее колко съм го улеснил.