Петото евангелие

28.

В седем и половина сутринта пристигам пред сградата на Трибунала. Брат Самуел и другите аптекари ще гледат Петрос, защото Минято ме повика на ранна среща. Вече е там, чака ме на пейка във вътрешния двор и държи лист — списък на хората, които ще дават показания днес. Подава ми го безмълвно. Първи е Гуидо Канали, после двама мъже, които не познавам. Последният в списъка е Симон.

— Наистина ли ще дойде? — питам.

— Не знам, но вероятно днес е последният шанс на Трибунала. — Минято се обръща към мен, като че ли това е причината за срещата ни. — Отче, възможно е процесът да приключи днес.

— Как така?

— Забраната на архиепископ Но̀вак да бъдат изслушвани показания за изложбата направи невъзможно съдиите да установят мотива. А без видеозаписа от охранителната камера сигурно няма да успеят да установят и възможност за извършване на престъплението.

— Значи Симон ще бъде освободен?

— Съдиите предоставят на прокурора свобода да предложи нови свидетели, но ако нищо не се промени, вероятно ще преценят, че няма достатъчно основания да продължат процеса. Обвиненията ще бъдат свалени.

— Това е фантастично.

Той слага длан върху ръката ми.

— Причината да ви го казвам е, че реших да предоставя телефона на Ногара като веществено доказателство. Надявам се съдиите да решат да изслушат съобщенията, които брат ви му е оставил в Кастел Гандолфо. Въпреки това съм длъжен много остро да порицая начина, по който сте придобили доказателството. Имаме късмет, че законът не позволява на застъпниците да дават показания, иначе щеше да се наложи да отговаряте на много трудни въпроси. Нямам представа кой ви е предоставил телефона, но съм длъжен отново да ви предупредя, че за доброто на брат ви не бива да допускате това да се повтори, ако процесът не приключи днес.

— Добре, монсеньор.

Той се отдръпва.

— Подал съм молба брат Симон да остане под попечителството на вуйчо ви. Не знам дали ще я удовлетворят. Във всеки случай, не виждам каква полза има обвинението от явяването му в съда, след като той отказва да говори.

Минято си взема обратно списъка и го пъха в куфарчето си. Обгръщам раменете му с ръка и казвам:

— Благодаря ви, монсеньор.

Той предпазливо ме потупва по гърба.

— Не на мен. Благодарете на него.

Към двореца на Трибунала се приближава архиепископ Но̀вак. Мълчаливо наблюдаваме как жандармерията го пуска да влезе, после отново затваря портата.

Минути преди началото на процеса съдебната зала отново отваря врати, за да влезем и ние, останалите. Точно в осем часа съдиите се появяват от страничната врата към техните кабинети. Без излишно суетене единият казва на полицая:

— Поканете първия свидетел, моля.

В залата влиза Гуидо. Облечен е с черен костюм, сива риза и сребриста вратовръзка, а на китката му се мъдри масивен златен часовник. Само загрубялата му кожа издава, че работи на открито. Съдебният секретар се изправя, за да може свидетелят да положи двете клетви, преди да се представи като Гуидо Франческо Андре Донато Канали — единствения човек в Рим, който има повече имена от папата.

— Бяхте ли в Кастел Гандолфо в нощта, когато е бил убит Уголино Ногара? — пита председателят на съда.

— Да.

— Моля, разкажете ни какво видяхте.

— Докато бях на смяна, ми се обади отец Алекс Андреу, брат на обвиняемия. Помоли ме да му отворя портата.

Възрастният съдия се привежда напред. Показанията на Гуидо са лишени от типичната му грубост и напереност. Дори не ме посочва, когато споменава името ми.

— Откарах го с пикапа си — продължава Гуидо. — Стигнахме почти до…

Съдията стоварва длан върху масата.

— Замълчете! Твърдите, че сте отворили портата, защото ви е помолил приятел?

Гуидо се свива уплашено.

— Монсеньор, не беше редно да го правя. Вече го съзнавам. И моля за извинение.

Председателят на съда изръмжава:

— И къде точно откарахте приятеля си, брата на обвиняемия?

— От портата тръгва само една алея. Потеглихме по нея, но после отец Алекс слезе, когато видя брат си.

Минято вдига ръка. По-младият съдия е очаквал възражението и пита:

— Господин Канали, вие видяхте ли обвиняемия? Сигурен ли сте, че брат му го е видял?

Гуидо отпива вода. Разклаща китката си, за да премести тежестта на часовника.

— Знам къде беше намерено тялото на Ногара. Точно там отец Алекс слезе от пикапа ми. Затова…

Председателят на съда вдига ръце във въздуха.

— По отношение на хронологията: по кое време се свърза с вас братът на обвиняемия?

— Около петнайсет минути преди да дойде на портата. Проверих телефона си. В шест и четирийсет и две.

— И откъде ви се обади?

— От паркинга в подножието на хълма, така каза.

Съдията си записва нещо.

— Колко е пътят до Кастел Гандолфо?

— Двайсет и седем километра. Три четвърти час.

— Сигурен ли сте?

— Изминавам го всяка неделя, за да отида при майка си.

Съдията си записа още нещо.

— Обаче през нощта, когато е бил убит доктор Ногара, е валяло, нали?

— Като из ведро.

— Значи пътуването би отнело повече време, нали?

Гуидо свива рамене.

— Лошото време прогонва хората от пътя и движението е по-слабо. Зависи.

Започвам да проумявам какво прави съдията. Разбира, че Гуидо не е видял нищо в Кастел Гандолфо, но пресмята кога ми се е обадил Симон Възстановява хронологията на смъртта на Уго. Забелязвам, че Минято придобива угрижен вид. Председателят на съда кимва.

— Благодаря ви, господине.

Явно се кани да освободи Гуидо, но Минято му прави знак и съдията го привиква. Всички в съдебната зала наблюдават как Минято подава лист на председателя на съда, който го прочита мълчаливо и после кимва.

— Последен въпрос — казва той.

За пръв път Гуидо поглежда към мен. Очите му са пълни с омраза. Усещам, че е ужасен от всичко това. Иска само да се прибере у дома.

— Разбира се — казва той.

— Защо отворихте портата на брата на обвиняемия?

Сещам се какво прави Минято и за секунда ми дожалява за Гуидо. Положението вече е изяснено, но ако това е начинът да извоюваме свободата на Симон, така да бъде.

Гуидо грейва. Разбира погрешно.

— Направих го, защото с отец Алекс сме израснали заедно. Стари приятели сме.

Председателят на съда отбелязва сухо:

— Поискахте ли му подкуп? Два пропуска за изложбата на доктор Ногара?

Възрастният съдия безмилостно поглежда надолу. Гуидо се гърчи като ранено пале.

— Ами… искам да кажа… — Гуидо Канали всъщност се обръща към мен за помощ. — Не беше така. Казах само…

Минято драска нещо в бележника си. Пълни безсмислици. Просто не иска отстрани да изглежда, че тържествува.

— Господин Канали, свободен сте — възмутено оповестява председателят на съда. — Трибуналът приключи с изслушването на показанията ви.

Гуидо се надига от стола. Наглася колана си и приглажда вратовръзката върху корема си с озадачен вид. Излиза, без да каже нито дума.

— Следващият свидетел — казва съдията и поглежда списъка пред себе си. — Моля, повикайте господин Пеи.

Един от двамата непознати свидетели от списъка на Минято.

Кой е той?, пиша на листовете помежду ни.

Минято не ми обръща внимание.

Мъжът се представя като Джино Пеи, шофьор в папската автомобилна служба. Допускам, че е повикан в последния момент, защото Джани не ми спомена за шофьор, призован да даде показания. Минято наблюдава внимателно.

— Господине — пита председателят на съда, след като клетвите са положени, — тук пише, че работите като координатор на смените. Какво означава това?

— Това не е работа, монсеньор, а признак за старшинство. Означава, че аз съм шофьорът, който изпраща колегите си да изпълняват постъпилите поръчки.

— С други думи, запознат сте с всички постъпили поръчки.

— По време на смяната ми — да.

— От колко време сте шофьор в службата?

— От дванайсет години.

— Колко пътници сте возили за тези дванайсет години?

— Стотици. Хиляди.

— Ако ви попитаме за конкретен пътник, ще си го спомните ли?

— Монсеньор, не е нужно да си го спомням. Имаме архив за всичко. Пристигане на поръчката, приемане на поръчката, вземане на пътника, място.

Съдията преглежда списъка с въпроси, които вероятно са съставени от прокурора.

— Много добре. Бихме искали да ви попитаме за деня на смъртта на Уголино Ногара.

Чудя се дали някой си дава сметка, че тези въпроси ще ударят на камък.

— Извинете, монсеньор — напрегнато казва Джино и махва с ръка към прокурора, — но както казах и на него снощи, не мога да отговоря на този въпрос.

— Защо?

— Няма архив за този ден.

— Как така?

— Беше ни наредено да не записваме нищо.

— От кого?

Джино Пеи се поколебава.

— Не мога да отговоря, монсеньор.

Прокурорът наблюдава съдиите. Изглежда, преценява реакцията им. Председателят на съда пръв осъзнава на какво са се натъкнали току-що.

— Обвързан сте от предишна клетва да не обсъждате това, така ли?

— Точно така.

Възрастният съдия сваля очилата си и потрива носа си. Прокурорът седи напрегнато на мястото си. Съдиите нямат право да отменят положени клетви. Възможните въпроси току-що са се изпарили.

— Що за безумие? — просъсква възрастният съдия. — Кой кара шофьорите да се кълнат, че ще пазят тайна?

Прокурорът вирва глава, като че ли това е правилният въпрос. Поглеждам към Минято. Той наблюдава напрегнато прокурора.

— Можете ли изобщо да ни кажете нещо за обвиняемия? — пита председателят на съда.

— Не — отговаря Джино.

— А можете ли да ни кажете какво сте видели в Кастел Гандолфо?

— Не мога, монсеньор.

Тишината се нарушава единствено от пишещата машина на съдебния секретар. Съдиите провеждат кратко съвещание, после председателят казва:

— Достатъчно, свободен сте. Трибуналът ще изслуша следващия свидетел.

Докато Пеи излиза, поглеждам развълнувано към Минято, защото ми се струва, че процесът се е приближил малко към освобождаването на Симон Обстановката в съда се е променила. Съдиите, изглежда, губят търпение. Един от тях нервно върти писалката между пръстите си.

В залата влиза сънлив мирянин. Има торбички под очите и месест нос. Покланя се на съдиите, преди да положи клетва, после се представя като Винченцо Корви, криминалист в римската полиция. Минято се навъсва, като чува какво работи свидетелят.

Младият съдия пита:

— Господин Корви, вашата служба е консултирала Ватикана по този случай. Защо?

— За професионален анализ на две веществени доказателства, намерени на местопрестъплението, и за потвърждение на автентичността на звуков запис.

— Бихте ли посочили тези две доказателства?

— Става дума за 6,35-милиметров куршум и за човешки косми. А записът е от гласова поща.

— Да започнем с уликите от Кастел Гандолфо. Куршумът и човешките косми на едно и също място ли бяха намерени?

— Не. Поотделно.

— Бихте ли обяснили на съда?

Корви вади очилата си и поглежда към някакъв доклад.

— Куршумът е бил намерен близо до тялото и деформацията му отговаря на входната и изходната рана на черепа на мъртвия.

— Значи твърдите, че това е куршумът, причинил смъртта на доктор Ногара?

— Почти сигурно е. Калибърът е същият като на въпросното оръжие — „Берета 950“.

Минято се ококорва. Очите му шарят между Корви, съдиите и прокурора. След това се изправя.

— Защитата не е осведомена, че е открито оръжието, с което е извършено убийството.

Съдиите изглеждат също толкова изненадани.

— Нито пък съдът — отбелязва строго единият от тях.

Корви избягва погледите им и размества документите пред себе си, преструвайки се, че търси нещо. Изглежда смазан. Никой свестен католик не би желал да разочарова църковния съд между тези стени.

Председателят променя тона.

— Господине — подема той миролюбиво, — ако нашата жандармерия укрива информация от нас, бихме желали да разберем каква е тя.

При тези думи се разтрепервам от вълнение. Ако версията на жандармерията е подложена на съмнение, значи сме още по-близо до освобождаването на Симон.

Корви мълчи почти цяла минута. Продължава да изучава листовете пред себе си. Минято не откъсва очи от прокурора.

Най-накрая Корви изважда един лист от купчината.

— А, ето го. Да, бях прав. Оръжието е било „Берета 950“.

Откъм съдийската маса се разнася смаяно възклицание.

— Кога жандармерията е установила това? — пита един от съдиите.

Корви вдига поглед.

— Доколкото ми е известно, не е. Това не е част от списъка с доказателствата, а е от регистъра на огнестрелните оръжия. — Вдига листа във въздуха. — Оръжието, регистрирано на името на Уголино Ногара, е „Берета 950“.

Минято извръща към мен недоумяващ поглед.

— Ногара е имал оръжие?

Аз също съм смаян.

— Не съм знаел — казвам му.

— Господине — дрезгаво пита старият съдия, — значи заявявате пред нас, че човекът е бил застрелян със собствената си пушка?

— Не с пушка — поправя го Корви, — а с пистолет.

— Имате предвид военен пистолет?

Корви отново тършува из листовете си и вади снимка от каталог. На нея се вижда малко черно оръжие в мъжка ръка. Беретата е по-малка от ръката.

— Но как е възможно? — пита председателят на съда.

Малцина италианци притежават подобно оръжие.

— Италианските разрешителни са предимно за ловни оръжия — казва Корви и вдига втори лист. — Разрешителното на Ногара е за пистолет с цел самозащита. Това е друга причина разпознаването на оръжието да е толкова категорично.

Замислям се за бележката в медицинския картон на Уго. Страх от преследване, от нараняване. Надрасквам на листовете пред Минято: Може ли да попитате кога е кандидатствал за разрешително? Преди Минято да успее да попита, председателят на съда сякаш прочита мислите ми и задава въпроса.

— Датата на заявлението е двайсет и пети юли — отговаря Корви.

Майкъл е бил пребит на летището седмица преди това. Уго явно е решил да се въоръжи, след като е намерил снимката му в пощата си.

— Значи предполагате — намесва се младият съдия, — че някой е взел оръжието на Ногара и го е убил с него. И после какво е направил с пистолета?

Корви вдига ръце.

— Това би трябвало да установи вашата полиция. Мога да коментирам само криминологичния анализ и извадките от базата данни.

Минято тършува из документи върху масата на защитата. Когато намира списъка със свидетелите, отново преглежда колонката с имената, сякаш за да се увери, че днес няма да бъде призован никой от жандармерията.

— Споменахте и второ доказателство, което са ви повикали да анализирате — казва председателят на съда и поглежда надолу към бележките си. — Какво е то?

Корви кима.

— Вашата полиция е намерила човешки косми в колата на убития. Изпратиха ни ги за идентификация.

Минято започва да възразява. Симон многократно е бил в колата на Уго. Космите не доказват нищо. Обаче този път съдиите не му обръщат внимание. Вълнува ги колата. Уго не би носил оръжие на среща на свещеници в Кастел Гандолфо, затова счупеният прозорец добива още по-голямо значение.

— Къде са намерени космите? — пита съдията.

— До седалката на шофьора.

Странно. Уго не позволяваше никой друг да кара колата му.

— И те са на отец Андреу? — пита съдията.

— Да.

Обаче го казва със запъване. И тъкмо то предизвиква зловещото ми предчувствие. Допуснал съм огромна грешка.

Корви забожда поглед в лабораторния анализ.

— Успяхме да свържем космите с кръвна проба, дадена в затвора „Ребибия“ преди три години.

Ужасът се спуска отгоре ми като сянка.

— Кръвната проба е на Александрос Андреу — казва Корви.

Веждите на Минято отскачат нагоре. Обръща се към мен смъртно блед. Изгубил съм ума и дума. Съдиите се вторачват в нас.

— Почивка — прокашля се Минято. И се обръща към съдиите. — Моля ви, господа. Нуждая се от кратка почивка.

Минято крачи мълчаливо във вътрешния двор. От нишите на „Свети Петър“ гневно ни наблюдават мраморни светци, по-високи от двуетажна сграда.

— Монсеньор, трябваше да видя колата — казвам. — Не знаех…

— Влезли сте в наказателния паркинг? — пита той, крачейки.

— Да.

— Сам ли?

Няма да забъркам и Джани в това.

— Да.

Минято разсича въздуха с ръка.

— И докато сте били там, сте взели мобилния телефон на Ногара, така ли?

— Не.

Той спира.

— Тогава откъде се появи той?

— От Здравната служба.

Минято губи ума и дума.

— Какво сте направили?

— Мислех…

— Какво си въобразявахте? Че никой няма да забележи?

— Опитвах се да помогна на Симон.

— Достатъчно! Такъв ли е бил планът ви още отначало? Вашият и на вуйчо ви? Сами да предопределите изхода на делото?

— Не, разбира се.

Той се приближава.

— Проумявате ли какво прави с нас прокурорът там, вътре?

Не разбирам какво иска да каже. Обвинението не измъкна нищо от Гуидо и от Джино Пеи. Казвам му го, а Минято избухва:

— Не бъдете наивен! Измъкна от Канали точно каквото искаше. А това, което направи с шофьора, е адски изобретателно.

— Какво говорите?

— Кой е наредил на шофьорите да не водят архив? Кой би принудил шофьорите да се закълнат? Е, кой друг? Службата за автомобили е подчинена на вуйчо ви.

— Влагате твърде много смисъл в това.

— Тогава ми кажете какъв е смисълът на показанията на Гуидо Канали? Канали не е видял нищо. Не е виждал нито брат ви, нито Ногара, нито местопрестъплението. Защо са го призовали за свидетел?

— Не знам.

— Защото е видял вас, отче. Защото може да свидетелства, че първата реакция на брат ви не е била да се обади в полицията, а на семейството си. Докладът от местопрестъплението гласи, че жандармерията е помислила, че и двамата сте се обадили за помощ, защото сте пристигнали преди тях. Вие сте подкупили Канали с пропуски от вуйчо си. Не проумявате ли какъв сценарий се опитва да очертае прокурорът?

Изгубвам ума и дума.

— Кой е единственият въпрос, който си задават съдиите? Записът от охранителната камера липсва. Пътните листове за колите ги няма. Свидетели под клетва не говорят. Онова, което прави впечатление на този процес, е мълчанието. Съдиите биха искали да разберат каква е причината за него и точно на този въпрос им отговаря прокурорът. Брат ви е повикал вас на помощ. Вашите косми в колата подсказват, че сте му помогнали да я почисти. Вуйчо ви е накарал шофьорите да се закълнат, че ще пазят тайна, след това е позволил на брат ви да промени изложбата на Ногара, както сметне за уместно. Изложбата вече не е допустима тема на свидетелските показания. Накъде сочи цялото това мълчание, отче? Какво ни говори фактът, че брат ви отказва да даде показания? А това, че разполагаме с мобилния телефон на Ногара, само потвърждава всичко, което намеква обвинението.

— Монсеньор, съжалявам…

Минято вдига ръка във въздуха и казва:

— Достатъчно. Вървете.

— Къде да отида?

— Наистина ли си въобразявате — рязко пита той, — че ще допусна да седите до мен, докато съдът разглежда уликите за вашето съучастие? Поставихте ме в положение да се налага да обяснявам на съда, че космите вероятно са от някой друг път, когато сте се возили в колата на Ногара. Налага се да измислям извинения за телефонните обаждания, за подкупа, за изложбата, за мобилния телефон. Махнете ми се от очите! Единствената причина да ви оставя като застъпник е, че не мога да допусна да свидетелствате.

— Монсеньор, не знам какво да кажа. Аз…

Той обаче грабва куфарчето си, обръща ми гръб и се отдалечава.

На входа на двореца е застанал прокурорът. Твърде далече е, за да е чул нещо, но ме измерва с поглед. Минято го подминава, без да си кажат нищо. Прокурорът обаче продължава да ме гледа.