Петото евангелие

2.

Пътувам към Кастел Гандолфо в разразилата се откъм север буря. Дъждът плющи и капките отскачат от облите камъни на пътя като бълхи. Когато стигам магистралата, предното ми стъкло вече се е превърнало в барабан, по който небето блъска яростно. Навсякъде край мен автомобилите намаляват и спират на банкета. Когато съзвездието от червени светлинки изчезва, насочвам мисли към брат си.

Като малък Симон беше момчето, което ще се покатери на някое дърво по време на гръмотевична буря, за да спаси улично коте. Една нощ, на брега в Кампаня, го видях да се гмурва сред колония искрящи медузи, за да извади момиченце, понесено от силното течение. През зимата, когато той беше на петнайсет, а аз на единайсет, отидох при Симон в сакристията на „Свети Петър“, където той беше помощник при богослуженията. Трябваше да ме заведе в града да се подстрижа, но докато излизахме от базиликата, през един прозорец в купола на шейсетина метра височина влетя птица и я чухме как се блъсна в нещо горе. Симон изгаряше от желание да погледне, затова изкачихме на бегом хиляди стъпала и се озовахме на възтесен мраморен балкон. Той опасваше купола над високия олтар, а от въздушната бездна ни делеше само предпазен парапет. Гълъбът беше на земята, мяташе се в кръг и кашляше кръв като мастилени пръски. Симон се приближи и го взе. И в този момент някой кресна: „Спри! Не се приближавай повече!“.

От отсрещната страна на купола някакъв мъж се беше надвесил над перилата. Беше вперил в нас зачервените си очи. Симон тутакси хукна към него: „Не, господине! Недейте!“, развика се той.

Но мъжът преметна крак през перилата.

„Господине!“

Дори ако Бог беше дал на Симон криле, той пак нямаше да успее да се добере до там навреме. Мъжът се наведе напред и се пусна. Наблюдавахме го как прелита през „Свети Петър“ като карфица. Чух екскурзовод долу да казва: „… бронз, откраднат от Пантеона…“, а мъжът продължаваше да пада, вече по-миниатюрен от мигла. Накрая се разнесе писък и кръвта се разлетя като звезден прах. Свлякох се на земята. Не помня да съм помръднал, преди Симон да дойде да ме вземе.

Цял живот не мога да проумея защо Бог изпрати птица през онзи прозорец. Може би за да покаже на Симон какво е усещането нещо да ти се изплъзне между пръстите. Баща ни почина на следващата година, така че, изглежда, урокът беше съвсем навременен. Ала последният образ от онзи ден, запечатан в паметта ми, беше как, преди служителите да изведат всички от църквата, Симон стърчи на онзи перваз — застинал, протегнал ръце, сякаш се мъчи да върне птицата във въздуха. Все едно връщаш ваза обратно върху полицата.

През онзи следобед отново осветиха „Свети Петър“, както правят винаги, когато скочи поклонник. Само че никой не можеше да изличи гледката пред очите на едно дете. Две седмици по-късно диригентът на нашия хор зашлеви момче, задето пееше фалшиво, а Симон скочи от мястото си и удари диригента. Репетициите бяха отменени за цели три дни, докато родителите ни се мъчеха да накарат Симон да се извини. Обикновено той беше самото покорство, но тогава заяви, че по-скоро би напуснал хора, отколкото да се извини. Като се замисля как се превърнахме в мъжете, които сме сега, смятам, че основите бяха положени тъкмо тогава. Всичко, което знам за брат си, тръгва непоколебимо от онзи миг.

Десетилетието в живота на Симон между постъпването му в колежа и началото на обучението му като дипломат беше трудно за Италия. Убийствата и бомбените атентати от детството ни бяха приключили до голяма степен, но в Рим имаше повече протести срещу банкрутиралото правителство, което се сриваше под тежестта на собствената си корумпираност. Докато учеше в колежа, Симон участваше в протестите на студентите. В семинарията се включи в демонстрациите като проява на солидарност с работниците. Когато го поканиха за дипломатическа кариера, реших, че времето на протестите вече е зад гърба ни. Но после, преди три години, през май 2001 г., Йоан Павел реши да замине за Гърция.

Това беше първото посещение на папа в родината ни от тринайсет века насам, но сънародниците ни не изгаряха от желание да го посрещнат. Почти всички гърци са православни, а Йоан Павел искаше да сложи край на разкола между нашите църкви. Симон замина да види това с очите си. Омразата е неразбираема за брат ми. От баща ни той наследи един почти протестантски имунитет към присъдата на историята. Православните обвиняват католиците, че ги оскърбяват във всяка война — от кръстоносните походи до Втората световна война. Обвиняват католиците, че ги подмамват да напуснат Църквата на прадедите си в името на нов хибриден католицизъм. Дори самото съществуване на източните католици е провокация в очите на някои православни, а Симон въпреки това не можеше да проумее защо собственият му брат, гръко-католически свещеник, не иска да отпътува заедно с него за Атина.

Неприятностите изпревариха Симон. Когато се разчуло, че Йоан Павел ще кацне на елинска земя, камбаните на гръцките православни манастири забили погребално. Стотици вярващи излезли на улицата в знак на протест, понесли лозунги АРХИЕРЕТИК и РИМСКО ДЯВОЛСКО ИЗЧАДИЕ. Вестниците публикували материали за икони, които заплакали с кървави сълзи. Обявен бил ден на национален траур. Симон се беше договорил да нощува у свещеника на някогашната католическа църква на баща ми, но когато пристигнал, заварил вратата напръскана със спрей. Твърдеше, че полицията отказвала да помогне. Брат ми най-сетне бе открил онеправданите, които беше роден да брани.

Същата нощ малка група православни консерватори нахлули в църквата и прекъснали службата. Допуснали огромната грешка да съблекат расото на свещеника и да стъпчат антиминса — осветеното парче плат, което превръща обикновена маса в олтар.

Брат ми е двуметров мъж. Усещането му за дълг към слабите и безпомощните се подсилва от съзнанието, че е по-едър и по-силен от околните. Симон смътно си спомня как избутал един православен от църквата в опит да спаси гръко-католическия свещеник. Православният твърдял, че Симон го съборил на земята. Според гръцката полиция счупил ръката му.

Арестували Симон. Наложи се новият му работодател — Държавният секретариат на Светия престол — да преговаря да го освободят и върнат в Рим. Затова Симон така и не видял с очите си как се отнесли към Йоан Павел със същата враждебност.

Гръцките православни свещеници се постарали да унижат Йоан Павел. Той не възроптал. Те го оскърбявали. Той не се отбранявал. Настоявали да се извини за греховете на католиците отпреди векове. И Йоан Павел се извинил от името на един милиард вярващи и на безчет мъртви католици. Православните така се смаяли, че се съгласили да направят нещо, което дотогава отказвали — да се молят редом с него.

Винаги съм се надявал поведението на Йоан Павел в Атина да е било урок за Симон. Поредната поука, низпослана от небето. И вярно, оттогава Симон се промени. Повтарям си това отново и отново, докато шофирам на юг от Рим към окото на бурята.

В далечината се появява Кастел Гандолфо: продълговат хълм над чудата прерия от игрища за голф и автокъщи за употребявани коли. Преди две хиляди години тук се намирала императорската арена. Папите прекарват лятото в тази местност само от няколко века, но това е достатъчно тя да бъде официално причислена към държавата ни.

Докато заобикалям възвишението, забелязвам полицейска кола в подножието му — италиански карабинери от участъка, близо до границата, пушат заедно една цигара, докато бурята вилнее. Само че там, където отивам, италианските закони не важат. В проливния дъжд няма и следа от ватиканската жандармерия и благодарение на отсъствието ѝ стягането в гърдите ми се отпуска.

Паркирам фиата си, където склонът потъва в езерото Албано, и преди да изляза на дъжда, набирам номер на мобилния си. На петото позвъняване се обажда пресипнал глас:

— Ало?

— Малкия Гуидо? — питам.

Той изсумтява:

— Кой е?

— Алекс Андреу.

Гуидо Канали е мой съученик, син на механика на ватиканската турбина. В държава, където единствената квалификация за повечето служби е кръвната връзка с човек, който вече е на служба в нея, Гуидо не успя да си намери по-хубава работа от това да рие тор в папската мандра на върха на този хълм. Винаги гледа да изкрънка подаяние. И макар да не е случайно, че пътищата ни вече не се пресичат, сега аз се нуждая от помощта му.

— Вече не съм Малкия Гуидо — отбелязва той. — Баща ми почина миналата година.

— Съжалявам.

— Аз не. На какво дължа това обаждане?

— Наблизо съм и се нуждая от услуга. Можеш ли да ми отвориш портата?

Съдейки по учудения му тон, явно не подозира нищо за Симон Още една добра новина. Договаряме се: два пропуска за предстоящата изложба, които Гуидо знае, че мога да набавя чрез вуйчо Лучио. И най-нехаещият лентяй в нашата държава би искал да види какво е направил приятелят ми Уго.

Затварям и поемам нагоре по тъмната пътечка към мястото на срещата ни. Вятърът се изостря до пронизителното свистене, което чувах по време на телефонния разговор със Симон.

Учудвам се — и отначало изпитвам облекчение, — че не откривам тук никакви признаци за проблеми. Досега винаги когато съм прибирал брат ми от полицията, той се е оказвал замесен в някаква бъркотия. Тук обаче няма жители, които да демонстрират с лозунги на площада, няма служители на Ватикана, излезли с искания за по-високи заплати. Папският летен дворец в северния край на селото изглежда безлюден. Двата купола на Ватиканската обсерватория се извисяват от покрива като цицини на главите на анимационните герои, които Петрос гледа по телевизията. Тук няма нищо нередно. Няма дори признаци на живот.

Пешеходна алея води от двореца към папските градини, а до портата към тях съзирам огънче от запалена цигара в черен юмрук.

— Гуидо?

— Страхотно време за посещение. — казва той, а цигарата пада в една локва и угасва.

Когато очите ми привикват с тъмното, установявам, че изглежда досущ като покойния си баща, Големия Гуидо: със сплескана физиономия и широки плещи. Възмъжал е от ръчния труд. Ватиканският телефонен указател е пълен с хора, които със Симон познаваме от деца, но двамата с него сме почти единствените свещеници. Част сме от кастова система, в която мъжете с гордост заемат местата на бащите и дедите си, които са лъскали подове или са поправяли мебели. Понякога обаче ти докривява, като видиш, че някогашните ти другари в игрите се издигат по-нависоко. Долавям заядлива нотка в гласа на Гуидо, когато отключва металния катинар, посочва пикала си и казва:

— Качвай се, отче.

Портите възпират всякакви натрапници, а живият плет — погледите. От двете страни на територията ни има по едно италианско село, но тук е усамотено. Гръбнакът на това възвишение, дълъг около осемстотин метра, е частната приказна страна на папата. Кастел Гандолфо е по-голям от целия Ватикан, но в този имот живеят само няколко градинари, работници и възрастният астроном йезуит, който денем спи. Истинските обитатели са овошките в кашпи и алеите с пинии, акрите с цветни алеи и мраморните статуи от времето на езическите императори, които сега са поставени в градината, за да извикват усмивка на устните на Йоан Павел, докато се разхожда тук през лятото. Гледката се простира от езерото до морето. Докато пътуваме с пикапа на Гуидо по непавираната градинска алея, не забелязваме друго живо същество.

— Къде искаш да отидеш? — пита Гуидо.

— Просто ме остави в градината.

Той извива вежди.

— Насред това тук?

Бурята вилнее. Странната ми молба е събудила любопитството на Гуидо, който пуска радиостанцията, за да провери дали не съобщават за нещо необичайно. Само че и там мълчат.

— Приятелката ми работи отсреща — съобщава той и повдига пръст от волана, за да ми покаже. — В маслиновите горички.

Не казвам нищо. Развеждам из това място новите попълнения в старата ми семинария, затова околността ми е позната. Но на тъмно и в този проливен дъжд различавам единствено ивицата на пътя пред фаровете. Когато наближаваме градините, не виждаме полицейски коли, нито градинари с фенерчета, които да притичват в дъжда.

— Притиснала ме е до стената — признава Гуидо, клатейки глава. — Обаче какъв задник има, Алекс — подсвирва той.

Колкото по-надълбоко в сенките навлизаме, толкова повече ми просветва, че нещо адски се е объркало. Симон вероятно е сам под дъжда. За пръв път ми хрумва, че може да е ранен. Да е претърпял злополука. По телефона обаче той спомена за полицията, не за линейка. Превъртам отново разговора ни в мислите си и търся нещо, което не съм разбрал правилно.

Пикапът на Гуидо свърва нагоре по пътя към градините и излиза в края на една поляна.

— Достатъчно навътре сме — казвам. — Ще сляза тук.

Гуидо се озърта.

— Тук ли?

Вече слизам.

— Да не забравиш уговорката ни, Алекс — провиква се той. — Два пропуска за откриването.

Твърде угрижен съм, за да отговоря. Когато Гуидо си тръгва, вадя телефона си и се обаждам на Симон. Сигналът тук е слаб и връзката е лоша. За миг обаче чувам звъна на друг мобилен телефон.

Поемам към звука, осветявайки с фенерчето си далечината. В склона е изсечено широко стълбище, три монолитни тераси се спускат една след друга по посока на далечното море. Всеки сантиметър е засят с цветя, аранжирани в кръгове в рамките на осмоъгълници, вписани в квадрати; всяко листенце си е на мястото. Пространството е огромно и предизвиква у мен дива тревога.

Тъкмо се каня да извикам Симон, когато зървам нещо. Тук, от най-високата тераса, различавам ограда. Източната граница на папския имот. Непосредствено преди портата лъчът на фенерчето ми осветява нещо тъмно. Черен силует.

Полите на расото ми изплющяват на вятъра, когато хуквам към него. Земята е неравна. Пръстта е рохка и коренчетата на тревата стърчат като паешки крачета.

— Симон! — провиквам се. — Добре ли си?

Той не отговаря. Дори не помръдва.

Спускам се към него, опитвайки се да се задържа прав в хлъзгавата кал. Разстоянието помежду ни намалява. Той обаче не продумва.

Стигам до него. Брат ми е наистина. Докосвам го и питам:

— Добре ли си? Кажи, че си добре.

Вир-вода е, блед като платно. Мократа му коса е залепнала за челото. Черното расо, изопнато върху източените му мускули, е като потната кожа на състезателен кон. Расото е старомодна дреха за римокатолическите свещеници, откакто на мода дойдоха черният панталон и черното сако. В този мрак расото върху едрата фигура на брат ми му придава вид на таласъм.

— Какво има? — питам, защото той още не ми е отговорил.

Погледът му е безжизнен, отнесен. Вторачил се е в нещо на земята.

В калта лежи дълго черно палто. Палтото на римски свещеник. Грека, кръстено така заради приликата си с православното расо. А под него има купчинка.

Изобщо не съм си представял подобно нещо. В края на купчинката виждам чифт обувки.

— Божичко! — прошепвам. — Кой е този?

Гласът на Симон е глух и задавен.

— Можех да го спася — казва той.

— Симон, нищо не разбирам. Обясни ми какво става.

Обувките привличат погледа ми. На подметката на едната има дупка. Човърка ме тревожно чувство — като нокът, който дращи мислите ми.

Вятърът е навял хартийки към високата ограда, която отделя имението на папата от граничния път. От дъжда те са залепнали за металните брънки като папиемаше.

— Той ме повика — промърморва Симон. — Знаех си, че е загазил. Пристигнах възможно най-бързо.

— Кой те е повикал?

Бавно започвам да схващам смисъла на думите му. Вече знам причината за това тревожно чувство. Дупката в тези подметки ми изглежда позната.

Отстъпвам крачка назад. Коремът ми се свива. Ръцете ми се стягат в юмруци.

— К-как…? — заеквам.

Неочаквано на алеята се появяват светлинки, които се движат към нас. Две са, не по-големи от чашки на въздушен пистолет. Когато се приближават, се превръщат в полицейски автомобили.

Ватиканската жандармерия.

Коленича с треперещи ръце. На земята до тялото има отворено куфарче. Вятърът продължава да разбърква листовете вътре.

Полицаите хукват към нас и строго ни нареждат да се отдръпнем от тялото. Но аз се навеждам и правя онова, което ми диктуват всичките ми инстинкти. Трябва да погледна.

Когато отмятам черното палто на Симон, виждам облещените очи на мъртвеца. Устата му е разкривена. Езикът му е издул едната буза. Лицето на приятеля ми е застинало в зловеща гримаса. В слепоочието му зее тъмна дупка.

Облаците се сгъстяват. Ръцете на Симон се опитват да ме отдръпнат.

— Махни се — казва той.

Ала аз не мога да откъсна очи. Виждам обърнатите джобове на костюма, бялата ивица на ръката, където е бил часовникът.

— Дръпнете се, отче — нарежда полицаят.

Най-сетне се обръщам. Лицето му е като кожена ръкавица с подплънки. По тесните очи и бялата коса разпознавам инспектор Фалконе, началника на ватиканската жандармерия. Мъжът, който тича покрай колата на Йоан Павел.

— Кой от вас е отец Андреу? — пита той.

Симон пристъпва напред и казва:

— И двамата. Аз ви се обадих.

Впервам поглед в брат си и се опитвам да проумея какво става.

Фалконе посочва към един от служителите си.

— Вървете със специален агент Брако. Разкажете му всичко, което сте видели.

Симон се подчинява. Бръква в джоба на греката си за портфейла, телефона и паспорта си, но я оставя върху трупа. Преди да последва агента, казва:

— Този човек няма роднини. Трябва да се погрижа да бъде погребан както подобава.

Фалконе присвива очи. Странно изявление. Ала от свещеник е приемливо.

— Отче, познавахте ли този човек? — пита той.

Симон отговаря едва чуто:

— Беше ми приятел. Казва се Уголино Ногара.