17.

Лео изчезва. Двамата разменят погледи, докато се разминават — приятелят ми излиза, съпругата ми влиза. Спомени взривяват мислите ми. Стоя на този праг заедно с нея, нося покупки, внасям мебели, държа новородения ни син на ръце. Съседите също бяха излезли от жилищата си, за да ни поздравят и да погукат на бебето. Брат Самуел беше окичил вратата ни с толкова много балони, че едва влязохме.

Мона се поколебава на прага. Налага се да я каня в собствения ѝ дом.

— Заповядай — казвам.

Уханието ѝ е достатъчно, за да разпали искри в сърцето ми. Познавам този мирис. Сапуна, който винаги купуваше от аптеката. Ухание, което съм проследявал до всяка извивка на тялото ѝ.

Старая се да не се докоснем, докато тя влиза. Но въздухът трепти. Толкова разпалено реагира тялото ми. Съзнанието ми обаче вече отбелязва разликите. Косата ѝ е по-къса. Не я прибира назад, държи я пусната до раменете. Под очите ѝ са се появили първите бръчици, но шията и ръцете ѝ са по-слаби, отколкото ги помня, очертанията на тялото ѝ са по-стегнати. Облечена е със същата черна рокля без ръкави, обикновена, но прекрасно подчертаваща фигурата ѝ. Беше любимата ѝ рокля, от онези редки дрехи, които са едновременно традиционни и модерни, скромни и разкрепостяващи. Наметнала е раменете си с тънкия черен пуловер, който обличаше, когато обстановката изисква жените да са с покрити ръце. Какво послание се опитва да ми внуши това облекло?

— Може ли да седна? — пита тя.

Посочвам ѝ един стол и я питам иска ли нещо за пиене.

— Вода.

Оглежда стаята и изражението ѝ се разкривява измъчено. Нищо не се е променило, дори рамкираните снимки. Оставих ги така, за да запазя спомена за нея в очакване на завръщането ѝ. Като всички добри римляни, двамата с Петрос сме прокарали свои пътища покрай собствените си руини.

— Благодаря ти — казва тя, когато се връщам с чашата.

Отново се старая ръцете ни да не се докоснат.

Изчаква ме да седна срещу нея, после се овладява и успява да срещне погледа ми. Когато заговаря, думите ѝ звучат сковано — явно колкото и да е репетирала, се оказва неподготвена сега, когато установява, че съпругът ѝ не е единственият зрител. Всички изгубени часове и дни, самотните седмици, месеци и години се скупчват край мен и вперват поглед в нея, чакат зад гърба ми да чуят какво ще каже. Несподелените мигове се проточват много надалече и тя осъзнава, че до някои от тях не можеш да стигнеш с думи.

— Алекс — започва Мона, — знам, че сигурно имаш много въпроси за случилото се. За това къде съм била. Ще се опитам да отговоря на всичко, което искаш да ме попиташ. Но най-напред трябва да ти кажа нещо.

Преглъща. Очите ѝ отчаяно копнеят да се отместят.

— Когато си тръгнах — продължава, — бях убедена, че трябва да го направя заради теб и Петрос. Ужасявах се какво може да се случи, ако остана. Главата ми гъмжеше от ужасни мисли. Но от известно време отново съм на себе си. Вече съм по-добре. Искаше ми се да се обадя или да дойда да ви видя, но се страхувах. Лекарят ми твърди, че има съвсем слаба вероятност кризата да се повтори, но дори рискът да е едно на хиляда, не мога отново да подложа на това теб и Петрос.

Понечвам да я прекъсна, но тя вдига ръка от масата като молба да я оставя да довърши, докато все още може.

Стиснала е устни. За секунда ми се струва пребледняла, всяко мускулче на шията ѝ е обтегнато, когато стисва челюсти. В този миг изглежда съсипана от годините на отсъствието си, разядена от съжаления. Каквато и част да е гневът сред мътилката на чувствата ми, вече намалява. Не мога да забравя колко страдахме без нея двамата с Петрос. Но сега виждам, че не само ние сме страдали.

— Карах близките ми да разпитват как сте с Петрос — продължава тя. — Те ме уверяваха, че сте добре. Че се справяте. Затова не ми се струваше честно да преобърна живота ви само защото моментът е подходящ за мен.

За пръв път свежда поглед.

— Но после научих за Симон — Поколебава се. — Знам колко го обичаш. И си представям колко ти е трудно. Затова си казах, че може би се нуждаеш от помощ.

Последните ѝ думи прозвучават почти въпросително. Сякаш изказва надежда, която не е сигурна, че има право да таи. Преглъща, отпуска ръце на масата и отново ме поглежда. Приключила е.

След дълго мълчание питам:

— Значи си чула за Симон? Откъде?

По лицето ѝ пробягва облекчение. Не е толкова мъчително да отговори на този въпрос, колкото на останалите.

— Новият приятел на Елена работи в кабинета на викария — отговаря ми. — Видял е документите.

Елена. Братовчедката на Мона. Питам се колко далече се е разпространила новината за Симон

— А кой те информираше за мен и за Петрос?

Облекчението се стопява. Когато Мона отново успява да ме погледне в очите, се подготвям за трудната новина.

— Родителите ми — отговаря. — Влязох във връзка с тях миналата година.

Това е тежък удар. Тези проклети хора са я крили от мен цяла година.

— Накарах ги да се закълнат, че няма да ти кажат — добавя тя и долепя длани в знак на молба да не ги обвинявам.

Гневът ми се стопява. Но само защото виждам на ръката ѝ пръстена, който ѝ подарих. Още го носи. Поне тази вечер.

— Къде живя през това време? — питам.

— В апартамент във Витербо. Работя в тамошната болница.

Витербо. На два часа път от тук. Последната спирка на влака по северната линия. Отишла е толкова далече, колкото е било възможно, без да ни напуска съвсем, но и без да има вероятност да се срещнем.

И все пак не е избягала на крайбрежието или в планината. Витербо е сурово средновековно градче. Най-голямата забележителност в него е дворецът, в който папите отсядали, когато бягали от Рим. Той се извисява над местността като „Свети Петър“. Внушавам си, че го е направила нарочно. За да се изтезава със спомена.

Очите ѝ се спират на снимката на Петрос. Докато я гледа, ъгълчетата на устата ѝ увисват. Мъчи се да издигне стена пред емоциите си, но изведнъж примигва. От миглите ѝ върху бузите тупват сълзи като капки вода върху нагорещен тиган. Но Мона не се поддава на емоцията. Единственото нещо, благодарение на което пази равновесие на въжето, е безмилостното самообладание.

Ръцете ми копнеят да се протегнат напред и да стиснат нейните. Но и аз едва се крепя на въжето. Затова отварям портфейла си и изваждам снимка на Петрос. Плъзвам я към средата на масата.

Тя я взема. Вижда момчето, в което се е превърнало нашето бебе, и казва задавено:

— Прилича на теб.

Първата лъжа по време на сегашната ни среща. Той не прилича на мен. Мекотата на чертите му е от нея. Тъмните мигли. Изразителната уста. Но може би тя няма предвид снимката пред себе си. Гласът ѝ е отнесен, погледът ѝ блуждае. Дава израз на своя предварителна представа за това какъв е всъщност Петрос. Прилича на мен, защото аз го обличам, аз го подстригвам всеки месец и го реша сутрин. Дори на подписаните акварелни рисунки по стените се забелязва бледа прилика между неговия неумел подпис и моя. Петрос е дуетът, който с Мона изкомпозирахме заедно. Музиката обаче звучи като мен, защото я изпълнявам сам.

— Мона.

Тя ме гледа, но очите ѝ са празни. Отдръпва се в себе си. Езикът на тялото ѝ вече ме моли да не бързам. Силна е, но ѝ е по-трудно, отколкото си е представяла.

От години чакам да задам този въпрос и той бушува у мен. Дължи ми отговора. Ала не мога да го задам. Не и като я гледам такава.

Тя затваря очи.

— Предполагам как се чувстваш — казва. Махва с ръка към своите снимки в рамки — Не разбирам нищо от това. — Тялото ѝ рухва от внезапна и тежка въздишка. — Надявах се… знам, че звучи безсмислено, но се надявах да си продължил напред.

Каква тъмнина пъпли под тези думи. Сякаш не вижда никакво щастие в отказа ми да я забравя. Сякаш дори е способна да си представи алтернатива.

— Мона — питам тихо, — срещна ли някой друг?

Тя клати измъчено глава, сякаш аз правя нещата толкова трудни.

— Тогава защо изобщо не се…

Тя размахва ръце пред главата си. Стига толкова. Не сега.

Ние сме двама непознати. Свързват ни само развалини.

— Е, добре ли е Симон? — пита тя задавено.

Отмествам поглед. От години тя и семейството ѝ имат тайни от мен. А сега ме разпитва за моето.

— Никого не е убил — отговарям.

Мона кима енергично, за да покаже, че това се разбира от само себе си. Брат ми, когото навремето мислеше за толкова неразгадаем, за толкова непредсказуем, сега е същински светец.

— Не знам защо му се нахвърлят така — отбелязвам.

За секунда изражението ѝ става много нежно. Сякаш лоялността ми към Симон е нещо красиво, което опознава наново, изпълнено със смисъл след толкова години раздяла.

— Как мога да помогна? — пита.

Старая се емоцията да не проличи в гласа ми, когато казвам:

— Не знам. Трябва да преценя как е най-добре за Петрос.

Тя се овладява.

— Алекс, готова съм на всичко, за да го видя.

Думите изхвърчат от устата ми светкавично, преди да имам време да се разколебая:

— Тогава искам да го видиш.

— Добре — казва тя и внезапно се изпъва на стола. — Много бих желала.

Все поглежда към радиоколата на Петрос на пода. Червено мазерати със счупена полуоска след сблъсък със средновековен зид. Петрос е написал името си на вратата. Мона не може да откъсне очи от тези няколко надраскани букви.

— Да, много бих желала — повтаря тя по-немощно. Установявам колко много значат тези думи за мен и това ми служи като предупреждение да се отдръпна. След като надеждата идва толкова лесно, със същата лекота ще ме връхлети и разочарованието.

— Не мога да го позволя, преди Петрос да бъде готов — казвам. — А ми е нужно време да го подготвя. Не може просто да се появиш на прага.

Изведнъж тя се смалява, затворена в капана на мълчанието си.

Накрая се изправям и казвам:

— В момента Петрос е у вуйчо ми. Трябва да се връщам при него.

— Разбира се.

Мона се надига. Вече права, изглежда по-силна. Пристяга пуловера около раменете си, прибира стола до масата. На прага се старае да не мърда, оставя ме аз да направлявам сбогуването. Ала мисълта, че си тръгва, ме изпълва с предчувствието за огромна самота. Ако утре сутринта тя се върне във Витербо, ще трябва да крия чувствата си от Петрос. Не бива да му позволя да разбере за случилото се тази вечер.

Колебанието ми се задълбочава, а тя вдига ръка и я задържа във въздуха, сякаш докосва стъклена стена.

— Ето номера ми. — Вече го е написала на листчето, което е в ръката ѝ — Обади ми се, когато двамата с Петрос сте готови.



След като Мона си тръгва, Лео бавно се приближава. Не говори. Завърнали сме се в най-старите селения на приятелството си. Мълчаливо ме изпраща до дома на Лучио.

На прага ме потупва по ръката и ме поглежда многозначително. Вдига ръка до ухото си, сякаш държи телефон, и казва:

— Ако ти се говори.

Но на мен не ми се говори.

Петрос е заспал. Телцето му се е завъртяло на леглото и стъпалата му почти докосват възглавницата. Премествам го и той отваря очи.

— Тате — казва съвсем ясно и после отново се потапя в съня. Целувам го по челото и погалвам ръката му.

Майките в квартала ме питат как успявам като самотен баща. Виждат ме по детските площадки, на срещите, на които бъдещите ученици трябва да се сприятелят, и казват какъв късметлия е Петрос, че ме има. Изобщо не подозират, че съм привидение. Потънал кораб, довлечен обратно на брега от едно момченце, увиснало на катерушките. Бог ми отне Мона, но ми остави Петрос. А сега от нея ме дели само един телефонен номер. Но въпреки това се чудя дали ще имам сили да набера цифрите.

Казвам молитва за Симон и решавам да спя на пода. Но преди да стана, прошепвам в ухото на сина с и:

— Петрос, тя си дойде.

Загрузка...