Петото евангелие

16.

Надниквам в стаята на Петрос, преди да изляза. Доскоро гледаше анимационни филмчета, но сега телевизорът е изключен. Отвореният тоалетен несесер е върху шкафчето, опръскан с вода — явно си е измил зъбите. Дори е включил нощната лампа. Целувам го по челото и премествам спящото му телце навътре на леглото, чудейки се дали, когато порасне, ще стане толкова нечовешки самостоятелен като чичо си. Питам се дали един ден няма и той да разбие сърцето ми. Надрасквам бележка на един лист:

След това звънвам на Лео, за да го помоля да отидем заедно при сестра Елена.

Манастирът е високо на хълма на Ватикана, мъртва зона нощем. Под нас Рим е мощно захранен с електричество, но тук, в градините, мракът е страшно плътен, сякаш е течен. С Лео се ориентираме по памет.

Той не пита защо сме тук. Когато мълчанието започва да натежава, решавам да му кажа истината.

— Обвиняват Симон в убийство. Смятат, че е убил Уго Ногара.

Лео се заковава на място. Не мога да видя изражението му.

— Какво? — пита той. — Какво е направил Симон, по дяволите?

— Дори аз не знам. Отказва да се защитава.

— Как така отказва?

Няма какво да му отговоря.

— Симон си е такъв…

— Ще прекара остатъка от живота си в килия в „Ребибия“

— Не. Ще го съди църковен съд, но трябва да запазим това в тайна.

Лео дълго асимилира чутото.

— И защо ще го правят?

— Не знам.

— На теб не сподели ли?

— Под домашен арест е.

Отново мълчание.

— Ако можеш да разбереш къде са го завели, би било някакво начало — казвам след малко. Швейцарската гвардия има постове из целия папски дворец.

— Разбира се, че ще го намеря — отговаря той, но гласът му глъхне неуверено. Тихо добавя: — Симон не го е направил, нали?

Брат ми в неговото най-странно, най-непроницаемо състояние. Дори негов приятел го смята за способен на всичко. Един Бог знае какво ще реши тричленният съд.

Най-сетне над нас, на върха на хълма, се появяват светлини. Стигнали сме до старата средновековна кула, от чийто покрив се издига антената на Радио Ватикана. Стена, увенчана със сателитни чини, свързва кулата с друг строителен проект на Йоан Павел — манастир на бенедиктински монахини.

— Аз ще остана отвън — казва Лео.

Не пита какво правим. Знае, че сестра Елена живее тук.

Натискам звънеца на манастира. Никой не отговаря. Един прозорец свети, но отвътре не се чува нито звук. Въпреки това изчаквам. От хиляда и шестстотин години всяка бенедиктинска обител спазва правилото, че гостите трябва да бъдат посрещани така, все едно е дошъл самият Христос. Най-сетне вратата се отваря.

Пред мен застава кръглолика жена с очилца и бяла забрадка, покриваща раменете ѝ. Всичко друго — черното було над забрадката, черната мантия, черният пояс, черният скапуларий — се слива с мрака.

— Сестро, аз съм отец Алекс Андреу — представям се. — Синът ми е момчето, за което се грижи сестра Елена. Възможно ли е да поговоря с нея?

Тя мълчаливо ме изучава с поглед. В манастира живеят само седем монахини — не е достатъчно голям, за да бъде дори абатство, — така че те знаят много една за друга. Питам се какво ли знаят за мен.

— Бихте ли изчакали в параклиса да я повикам, отче?

Само че в параклиса другите сестри може да подочуят разговора ни.

— Ако нямате нищо против — отговарям, — предпочитам да изчакам в градината.

Тя отключва портата и се държи така, като че ли имам пълното право да съм там, макар че сестрите сами сеят и жънат, а папата получава реколтата им. В моята Църква няма бенедиктинци — гърците имат по-стара монашеска традиция, — но се възхищавам на тези жени и на тяхното себеотрицание.

Докато чакам, крача между редиците овошки. Всяко момче във Ватикана краде плодове от тях и всеки папа си затваря очите. Най-сетне откъм портата долита звук — съвсем тихо шумолене на монашеска дреха. Обръщам се и пред мен застава игуменката Мария Тереза.

— Добре дошли, отче — казва тя и кимва почтително. — С какво мога да ви помогна?

Има благо лице, което младее за възрастта ѝ — само тъмните кръгове около очите ѝ го състаряват. Но изражението ѝ е сериозно. Дошъл съм по време на Голямото мълчание — часовете след вечерната молитва, когато бенедиктинците не говорят. Единствено дългът да проявяват гостоприемство е по-силен от мълчанието.

— Всъщност се надявах да разговарям със сестра Елена — казвам.

— Да, след малко тя ще поговори с вас за кратко.

Допускам, че игуменката идва от учтивост, тъй като вуйчо Лучио е кардиналът закрилник на нейния бенедиктински орден, той е човекът, който представлява интересите на общността им във Ватикана. Въпреки това гласът ѝ изобщо не звучи уважително, когато тя продължава:

— Това ще бъде единственият път, когато ще позволя на сестра Елена да въвлече себе си или общността ни в този проблем. Надявам се, че разбирате.

Явно е научила за Симон.

— Каквото и да сте чули, не е вярно — отговарям.

Ръцете ѝ са скрити под скапулария, затова не мога да разтълкувам езика на тялото ѝ.

— Отче, такова е желанието ми. Моля ви да приключите със сестра Елена възможно най-бързо. Лека нощ.

Покланя се леко и се отдалечава към вратата. Там чака познат силует, който свежда глава, докато игуменката минава. После сестра Елена се понася към мен в тъмното.

Бръчките по лицето ѝ са като паяжина от тъга. Дори не ме поглежда.

— Отче Алекс, толкова съжалявам — прошепва тя.

— Научила си за Симон, така ли?

— Какво за него? — вдига поглед Елена.

Отдъхвам си. Новината за смъртта на Уго и за нахлуването в дома ми вероятно се е разчула, но не и вестта за обвиненията срещу Симон.

— Трябва да те попитам какво се случи в апартамента — обяснявам ѝ. Тя кимва, не е изненадана.

— Преди да се случи, Симон каза ли ти нещо?

Клепачите ѝ се затварят.

— Преди да се случи? Паметта ми изневерява — въздъхва безпомощно тя. — Говорих ли с отец Симон, преди да се случи?

Всъщност паметта ни най-малко не ѝ изневерява.

— Говори ли? — питам.

Този път, когато ме поглежда, тъгата се е стопила и на нейно място се е появило проницателно любопитство.

— Какво става, отче? Какви са новините? Преди няколко часа в манастира дойде полицай, но го отпратиха, преди да успее да попита каквото и да било.

— Моля те. Говори ли със Симон преди това?

— Не.

— Изобщо?

— Отче Александрос, не съм разменила нито дума с брат ви, откакто му приготвих вечеря в апартамента ви за последен път.

— Това беше преди месеци.

— На Коледа.

Зад нея откъм вратата на манастира игуменката се провиква:

— Сестро Елена, моля, приключвайте с посещението.

— Кажете ми истината — бързо се примолва Елена. — Загазил ли е някой?

— Полицаите смятат, че не е имало никакъв обир.

— И мебелите сами са се прекатурили, така ли? — промърморва тя.

Избягвам да коментирам мнението на полицаите.

— Не са открили никакви следи от проникване с взлом.

Тя трепва като ужилена.

— Вярно е. Чу се думкане и викове, а после вратата сякаш просто се отвори.

— Но аз заключих на излизане.

— Да, помня.

— И не си водила Петрос никъде? Например в апартамента на брат Самуел да хапне нещо сладко?

— Не.

— Има ли друг начин вратата да се е оказала отключена?

— Няма. — Изглежда разстроена — явно споменът се е върнал. — Грабнах бързо Петрос, но когато двамата с него се заключихме в спалнята, онзи човек вече беше влязъл.

— Сестро Елена… — провиква се игуменката.

Елена недоумяващо вдига длан към бузата си.

— Направила си всичко по силите си — уверявам я. — Аз ще поема нещата оттук нататък.

Зад нея Мария Тереза се приближава към нас. Отдръпвам се, но сестра Елена сграбчва китката ми и прошепва:

— Тя не ми позволява да гледам Петрос повече.

— Защо?

— Възмутена е от появата на полицията тук. Опитах се да я разубедя, но… Много съжалявам, отче.

И се отдръпва, преди да успея да отговоря. Игуменката ме измерва недоволно с поглед и повежда сестра Елена към вратата. Шест силуета надничат от прозорците на манастира, докато се връщам при Лео на неосветения път.

Той поема надолу по пътя към двореца на Лучио и ме пита с поглед какво ми е казала сестра Елена. Аз обаче му давам знак да тръгнем на обратно.

— Къде отиваме? — пита ме.

— В моя апартамент.

Прозорците на Палацо Белведере все още светят. Примигват телевизори. Аржентинката, която се омъжи за сеньор Сера от втория етаж, танцува в кухнята си. Преди с Лео да стигнем до вратата, двамата тийнейджъри, които се мотаят на ъгъла, се откъсват от прегръдките си. Обзема ме спонтанна радост, че отново съм тук. У дома.

До задната врата заварваме един от съседите ми да седи като портиер.

— Отче! — възкликва той и скача на крака.

— Какво правиш тук? — питам го.

Амброзио винаги е на разположение като компютърен техник към интернет службата на Светия престол.

Той снижава глас:

— След като жандармерията престана да охранява сградата, няколко човека се редуваме да пазим.

Признателно стисвам ръката му. Те поне вярват на сестра Елена.

Амброзио пита дали има още новини, но аз поклащам глава и бързо поемам по стълбите, за да не привличам повече внимание. На последния етаж някой е сменил счупената крушка по пътя за моя апартамент. Поредната проява на бдителност. На прага на апартамента си коленича да огледам вратата. Ключалката изглежда непокътната. Няма повреди и по рамката. Имам ключ, но се обръщам към Лео и го питам:

— Умееш ли да отключваш с шперц?

— По-добре от теб — усмихва се той.

Опитваме, но механизмът е стар и стърже. Отказва да се задвижи.

— Срамота — възкликва Лео. — Преди много ме биваше.

Отдалечавам се по коридора към съседния апартамент, където живеят братята от аптеката. Тъкмо от това се страхувах.

— Какво правиш? — пита Лео.

Дръпвам изтривалката.

— По дяволите! — изругава той, когато вижда.

Откакто родителите ми се нанесоха в Палацо Белведере, държим там резервен ключ. Нашият е под изтривалката на братята, а техният — под нашата. Но вече не.

Обръщам се и вдигам нашата изтривалка. Ключът на братята още е там. Разтривам слепоочията си.

— Откъде може някой да знае? — чуди се Лео.

— Майкъл — изломотвам.

— Какво?

— Майкъл Блек им е казал.

Той им е казал къде живея и как да влязат вътре. Татко все си забравяше ключовете. Майкъл знаеше къде държим резервния.

— Нали уж е семеен приятел? — чуди се Лео.

— Заплашили са го.

— Страхливец! — подмята подигравателно Лео.

Чувам далечен шум откъм стълбището, връщам се до вратата на апартамента и я отключвам. И тогава ми хрумва нещо. Някой все още държи ключа на апартамента ни, което означава, че през последните два дни може да е влизал и излизал. Или дори да е вътре в момента.

— Съседите ти охраняват сградата — успокоява ме Лео, когато споделям тревогите си. — Който и да е влязъл, няма да се върне.

Вътре нищо не се е променило. Лео посяга да светне лампите, но аз дръпвам ръката му и соча прозорците.

— В случай, че някой наблюдава.

Той не остава доволен и пита:

— Тогава какъв е планът?

Лунната светлина обгръща мебелите със зловещо сияние. Без да докосвам нищо, се опитвам да си представя последователността на събитията от онази нощ според разказа на сестра Елена. Седяла е на масата, когато чула някой да блъска по вратата. Нечий глас викал Симон и мен. Проследявам с очи пътя, по който е минала, носейки Петрос към спалнята. Вратата се е отворила, преди тя да влезе вътре. Това разстояние е по-малко от шест метра. От гърдите ми се отронва въздишка.

— Лео…

Той поглежда към стълбището, защото решава, че съм дочул нещо. Не разбира.

— Петрос го е видял — казвам.

— Какво?

— Снощи се събуди, защото сънуваше кошмар. Крещеше: „Видях лицето му, видях го“.

— Не, щеше да каже нещо, Алекс.

— Сестра Елена го е носела на ръце. Така ми каза — отнесла го е до спалнята.

Тя винаги го носеше по един и същ начин: притиснат към тялото ѝ, обърнал глава назад над рамото ѝ.

— Наистина ли така смяташ? — пита Лео.

Телефонът започва да звъни, но аз казвам:

— Когато дойдоха полицаите, той беше прекалено разстроен, за да говори. А след това не съм повдигал въпроса. Не исках да го притеснявам.

Тази нощ няма да го будя, но трябва да намеря снимки, които да разгледа. Лица, които би могъл да разпознае.

Телефонният секретар извърта автоматичното си съобщение, но отсреща не се чува глас. Само странен звук, който прилича на затварянето на врата.

— Хайде, да тръгваме — казвам.

Внезапно усещам ръката на Лео върху тялото си. Избутва ме назад. Вперил е поглед към входа на апартамента. Към тромав мъжки силует.

— Кой си ти? — пита Лео. — Представи се!

Отдръпвам се. Силуетът не издава нито звук. Само протяга ръка. Осветлението се включва.

В стаята влиза възрастен мъж. Зениците му се свиват. Вдигнал е ръка във въздуха, за да се предпази от светлината или може би — за да възпре Лео да го нападне. Брат Самуел, един от фармацевтите от съседния апартамент.

— Отче Алекс, върнал си се — казва той.

— Какво правиш тук, братко?

— Опитах се да се обадя.

— Какво има?

Напрегнат е. Гласът му звучи странно отрепетирано. Сякаш предава нечие съобщение.

— Идваха да ви търсят.

— Кога?

— Тази сутрин. Чух някакъв шум в коридора. Излязох да проверя какво става.

— И какво беше?

Той пристъпва неловко.

— Отче Алекс, не искам да се забърквам в това. Уговорката беше да се обадя по телефона, ако те видя.

— Какви ги говориш, Самуел?

— Аз се обадих по телефона, Алекс.

Преди да успея да отговоря, Лео промърморва нещо неразбираемо. Вторачил се е към коридора пред апартамента в нещо, което аз не виждам. Лицето му е сковано. Накрая звукът, който излиза от устата му, се превръща в думи:

— Мили боже!

Самуел се отдръпва и се шмугва в своето жилище. Чувам как вратата щраква. Излизам навън.

В дъното на коридора стои фигура. Близо до стълбите, цялата в черно. Когато разпознавам човека, кожата ми се изпъва.

— Алекс.

Името ми отеква в коридора и разсича сърцето ми като с брадва. Фигурата прави малка и колеблива стъпка напред.

— Алекс, толкова съжалявам.

Дори не мигам. Толкова се страхувам, че когато отворя очи, ще е изчезнала.

— Научих за Симон — казва.

Изричам едничката дума, която устата ми е способна да произнесе.

— Мона.

Първата дума, която казвам на жена си, откакто детето ѝ проходи.