Петото евангелие

29.

Чакам. Оставам във вътрешния двор дълго след като Минято и прокурорът са влезли отново в залата. Крача, навъртам се, така че да виждам вратите ѝ. Никой не излиза. Но илюзията, че очаквам нещо, е единственото, което ми помага да овладея това безумно чувство. Това гневно и тревожно напрежение, което ми крещи да направя нещо.

Започвам да звъня по телефона. Майкъл Блек не отговаря. Опитвам отново, после трети път. Той ме пренебрегва, но аз ще го изтощя. На шестия път оставям несвързано съобщение.

— Майкъл, вдигни си телефона. Вдигни! Ако си твърде уплашен да се върнеш в Рим, трябва поне да поговориш с адвоката на Симон Той трябва да разбере какво се е случило на онова летище.

Докато говоря, не откъсвам очи от пътя към папския дворец — очаквам Симон. Напразно.

Двайсет минути по-късно излиза криминологът Корви. Един полицай го придружава до границата. Все още няма и следа от Симон.

След това един автомобил с матирани стъкла спира пред съда. Когато шофьорът излиза да отвори вратата, бързо се приближавам.

Задната седалка е празна. Шофьорът ми прави знак да се отдръпна, но аз го заобикалям, за да надникна на предната седалка. И тя е празна.

След секунда вратата на съда се отваря. Архиепископ Но̀вак излиза и поема към отворената врата на колата. Отдръпвам се.

Но̀вак върви със сведени очи и изобщо не ме поглежда. Но изпъва ръка пред себе си, за да ме пропусне да мина пръв.

— Моля — казва.

— Ваше преосвещенство…

Той повтаря жеста си, изчаква ме да мина.

— Ваше преосвещенство, може ли да поговоря с вас?

Но̀вак е едър прегърбен мъж, по-висок от мен с няколко сантиметра. Расото му е съвсем обикновено. По лицето му е изписана тъжна отнесеност, която не му позволява да вдигне очи и да види, че съм познато лице от съдебната зала. Говори се, че баща му, полски полицай, бил премазан от камион по време на пътна проверка, когато епископът бил още момче. А сега с Йоан Павел е на път да изгуби втори баща. Изглежда невъзможно да обясня на този човек мъките на Симон, защото за него страданието е обикновен житейски факт. Трябва обаче да направя нещо.

— Моля ви. Ваше преосвещенство, важно е — казвам.

Но̀вак не помръдва.

— Да, знам, отец Андреу.

И за пореден път прави жеста. Най-сетне проумявам. Кани ме в колата си.

Сърцето ми бие бясно, докато се качвам. Расото ми пречи. Пристягам го плътно около тялото си и се плъзгам в далечния край на седалката, за да направя място за Негово преосвещенство. Шофьорът му помага да се качи. Помня как татко ме стискаше за рамото и ми сочеше Но̀вак, когато се разминавахме с него по улиците. Тогава архиепископът беше в разцвета на силите си. В момента е на шейсет и пет. Тялото му има същата оловна тежест като това на Йоан Павел, а вратът му е като дуло на оръдие. Очите му не са се предали, но някак са се отдръпнали. Все още се усмихва, но дори в усмивката му има тъга.

Не казва нищо, докато шофьорът затваря вратата след него. Нищо и докато колата потегля. За миг мярвам Минято да излиза от съдебната зала. Той ме вижда през предното стъкло и зяпва учудено.

— Помня ви — казва най-сетне Но̀вак с бащински тон. — Като момче.

Старая се да не стана жертва на страхопочитанието си, да не се почувствам отново дете.

— Помня и брат ви.

— Защо му помагате?

Той леко се привежда и намалява разстоянието помежду ни. Сведените му очи следват моите, докато говоря, показват ми, че той слуша.

— Брат ви направи нещо изключително — казва архиепископ Но̀вак, произнасяйки последната дума с характерния си полски акцент. — Светият отец е признателен.

Значи Но̀вак знае за изложбата. За православните свещеници.

— Ваше преосвещенство, имате ли представа къде държат брат ми?

Въпросът прозвучава по-емоционално, отколкото съм възнамерявал. Но архиепископът изглежда толкова загрижен, толкова внимателен към чувствата ми.

— Да — отговаря той и навежда очи, с което признава колко мъчителна е темата за мен.

— Не можете ли да го освободите? Не можете ли да прекратите процеса?

Докато минаваме през първия вход на папския дворец, швейцарските гвардейци отдават чест.

— Процесът си има цел — отговаря Но̀вак. — Да установи истината.

— Но вие знаете истината. Знаете, че той покани тук православните, знаете и защо. Процесът е просто начин кардинал Боя да притисне Симон да даде отговори относно изложбата.

Подминаваме контролните пунктове един след друг. Колата изобщо не намалява.

— Отче — тихо казва Но̀вак, — преди откриването на изложбата утре е важно да научим истинската причина за убийството на доктор Ногара.

И сякаш за да подчертае сериозността на въпроса си, той моли шофьора да спре колата. Пред нас е последното крило на двореца — това на Йоан Павел и кардинал Боя. Колата работи на празен ход във вътрешния двор на Секретариата.

— Брат ми не е убил никого, Ваше преосвещенство.

— Сигурен сте в това, защото сте били в Кастел Гандолфо?

— Просто познавам брат си.

Двама гвардейци се приближават, усетили нещо необичайно, но шофьорът ги отпраща.

— Ако го освободя от домашния арест, ще ми кажете ли защо беше убит доктор Ногара? — пита архиепископ Но̀вак.

Вече разбирам. Забранил е на съда да обсъжда изложбата, защото не иска Боя да научи за посещението на православните свещеници, но без тези показания Но̀вак няма представа защо е бил застрелян Уго и може само да предполага кой е имал причина да го убие. Симон не е казал на никого за 1204 година. Дори на човека, подписал документите за преместването на плащаницата тук от Торино.

— Ваше преосвещенство, Уго Ногара откри, че католическите рицари са откраднали плащаницата от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Плащаницата не ни принадлежи. Тя е на Православната църква.

Но̀вак ме гледа изпитателно. В очите му за кратко просветва нещо. Изненада. Може би разочарование.

— Да, така е — казва.

— Вече сте знаели?

— Но има и още нещо, нали? Нещо друго?

— Не, разбира се.

Архиепископът се пресяга и хваща ръката ми.

— Вие сте много по-различен от брат си.

Без да откъсва очи от моите, потупва седалката два пъти. Шофьорът излиза от колата. След миг вратата до мен се отваря.

— Не разбирам — казвам. — Ще накарате ли кардинал Боя да освободи Симон?

Усещам ръката на шофьора върху рамото си, подканя ме да сляза.

— Съжалявам, отче — казва Но̀вак, — не е толкова лесно, колкото ви се струва. Брат ви не ви е разкрил цялата истина.

Стисва дланта ми, както правеше Йоан Павел на площад „Свети Петър“, когато утешаваше напълно непознати хора. Сякаш съм дошъл чак дотук заради нещо, което не разбирам докрай. Зад мен един гвардеец казва:

— Отче. — Нищо друго.

Но̀вак отдръпва ръката си. Но продължава да ме наблюдава, когато излизам от колата.

Вече имам три съобщения от Минято, който настойчиво ми нарежда да се върна в съдебната зала. Подминавам ги без отговор.

Приближавам се до гвардееца, който е на пост на източната порта. Видял ме е да излизам от колата на архиепископ Но̀вак.

— Давид, нали? — питам.

— Денис, отче.

— Денис, трябва да видя брат си.

Покоите на кардинал Боя са над нас. И Симон е точно там.

— Ще съобщя, че отивате.

— Не, сам ще се кача.

Пристъпвам към вратата, но той ми препречва пътя.

— Отче, трябва първо да се обадя.

Избутвам го настрани.

— Съобщете на кардинал Боя, че братът на Симон Андреу идва да го види.

Изневиделица се появява втори гвардеец.

— Лорис — разпознавам го аз, — трябва да мина.

Той обгръща раменете ми с ръка и ме повежда надолу по стълбите. В подножието ме пита:

— Какво става, отче?

— Трябва да се срещна със Симон.

— Знаете, че не може да го направите.

— Той е там, горе.

— Знам.

Смразявам се.

— Виждал ли си го?

— Нямаме право да влизаме в апартамента.

— Кажи ми истината.

Той се поколебава.

— Веднъж.

Емоцията, която ме връхлита, е като юмрук в гърлото.

— Добре ли е?

— Не знам.

— Пусни ме да вляза.

— Вече трябва да си вървите.

Отново усещам ръката му върху рамото си. Отблъсквам я. Другият гвардеец, който наблюдава цялата сцена, вика подкрепление по радиостанцията си.

— Вървете си, отче — казва Лорис. — Веднага.

Отдръпвам се. И се провиквам с пълно гърло към прозорците на втория етаж:

— Кардинал Боя!

Още двама гвардейци се втурват към мен откъм Секретариата.

Правя още една крачка назад и се провиквам:

— Ваше високопреосвещенство, искам да видя брат си!

Гвардейците ме сграбчват. Започват да ме избутват към изхода на двора.

— Ще ви кажа всичко, което искате да узнаете! — провиквам се. — Само ми позволете да видя брат си! — Мъча се да се освободя, но гвардейците ме влачат през облите камъни на двора. — Моля ви, трябва да го видя.

В края на двора двамата гвардейци, които са на пост там, затварят една метална порта.

— Вървете си, отче — нарежда ми Лорис и ми сочи пътеката, която извежда от двореца. — Докато все още можете.

Олюлявам се назад вцепенен.

Брат ви не ви е разкрил цялата истина.

Взирам се съсипан през пръчките на желязната порта. И тогава забелязвам нещо в отсрещния край на двора. Завесите на един прозорец на втория етаж са леко разтворени. И между тях за миг мярвам кардинал Боя.

Отдалечавам се вдървено. Минято ме чака на външната порта на двореца. Като вижда погледа ми, той ме хваща под ръка и казва на гвардейците:

— Аз го поемам.

Мълчаливо се връщаме до Трибунала. Не знам дали ме е чул как крещя. Пет пари не давам.

До съдебната зала има кабинет. Минято върши вътре някаква работа, без да ми каже нито дума. Чиновничка от архива му подава папка с документи за подпис. Нови улики. Нови свидетели.

— Не се ли я появил записът от охранителната камера? — пита я той.

Тя клати глава.

Чудя му се как е способен да се преструва, че всичко това не е пълна пародия.

— Това са снимките, които поисках, нали? — пита той, сочейки поредица снимки.

Тя ги разглежда в опит да потвърди. Виждам снимки на познати ми пликчета с улики. Предметите от колата на Уго. Минято ме скастри, задето съм се промъкнал незаконно в онзи паркинг, но въпреки това е поискал доказателствата, които намерих там. Впивам в него гневен поглед.

Той продължава да мълчи.

— Точно така, монсеньор — отговаря служителката.

— Благодаря ви, госпожо.

Ръката му отново се озовава на гърба ми, насочва ме навън. Най-накрая той казва:

— Да вечеряме заедно, отче.

Късен следобед е. Минято вдига ръка над очите си като козирка.

— Не — отговарям.

— Петрос е добре дошъл да се присъедини. Важно е да обсъдим съобщението на гласовата поща, което Ногара е оставил на брат ви в нунциатурата. Трибуналът го допусна като доказателство.

— Не.

Той забожда очи в краката си.

— Разбирам как се чувствате, отче. Може би е най-добре да се откъснете от процеса.

— Ще направя онова, което трябва.

Минято присвива очи.

— Какво точно ви каза архиепископ Но̀вак?

— Че брат ми ме лъже.

— За какво?

Не знам. Ако има сериозно основание, може да е за всичко.

— Кажете ми, отче Андреу.

В този момент телефонът ми звънва. Номерът ми е познат.

— Майкъл? — отговарям незабавно аз.

— Алекс, бях в самолета и телефонът ми беше изключен.

— Моля?

— В момента съм на летището.

— На кое летище?

— В Тимбукту. На кое според теб? Ще бъда в центъра след час. Ако адвокатът на Симон иска да говорим, най-добре да се подготви.

Той ли е?, пита Минято само с устни. Кимвам.

— Нека да говоря с него.

Подавам му телефона.

— Отец Блек? — пита Минято.

Изважда писалка и отваря папката с уликите, за да си запише нещо от вътрешната страна на корицата. Зад него минават камиони по посока на музеите. Отново се замислям над думите на Но̀вак. Откриването. Дотогава остават само двайсет и четири часа.

— Ще дадете ли показания? — казва Минято на Майкъл. — Кога ще се подготвите?

Взирам се в папката в ръката му. В нея са снимките, за които той попита чиновничката. На една от тях е зарядното на Уго. На друга — листчето с телефонния ми номер.

— Трябва да обсъдим случилото се с вас. Може ли да се срещнем в кабинета ми довечера?

До тях са пликчетата с улики, които не можах да разгледам, преди Джани да ме изведе набързо от паркинга. Пакет цигари. Избелялата служебна карта за Ватикана, която Уго сигурно е показвал на гвардейците при всяко свое влизане в страната. Ключодържател. Нищо, което да е достатъчно голямо, за да остави отпечатъка под шофьорската седалка в колата на Уго.

— Той не може да присъства на срещата ни. Не влиза в задълженията на застъпника.

Зяпвам. Пластината на ключодържателя — овална, с гравирани три букви и три цифри. DSM 328.

Дръпвам папката от ръката на Минято, който едва не изпуска телефона. Поглежда ме ядосано.

DSM. Domus Sanctae Marthae. Латинското име на хотела. Трите цифри са номерът на стаята. От пластината липсва едно парченце.

Не може ключът да е бил на Уго. На него не му трябваше хотелска стая. Значи трябва да е на човека, който е влязъл в алфата. Затварям очи. Заблуждавам се. Убиецът не би оставил собствения си ключ. Чий е тогава?

Минято си взема обратно папката, за да си запише нужната информация на корицата. Питам се защо Майкъл е толкова услужлив. Не му е присъщо.

Отговорът идва минута по-късно, когато Минято ми връща телефона и казва:

— Отец Блек иска пак да говори с вас.

— Чуй ме — казва Майкъл, — адвокатът ми обясни, че не можеш да присъстваш на срещата ни довечера, затова с теб трябва да обсъдим нещо на четири очи. Да се видим след това някъде. „Свети Петър“?

— На площада ли?

— Не, не, в десния напречен кораб на базиликата. Ще оставя северната врата отворена. Нали знаеш за коя говоря?

Минято се опитва да дочуе за какво става дума. Отдръпвам се.

— По кое време? — питам.

— Да кажем, в осем. А ако не съм там, ще трябва да си намериш нов свидетел за утре.

— За утре ли?

— В осем часа. Разбра ли?

Когато затварям, Минято казва:

— Не бива да се срещате с него. Ясно? Не и без аз да присъствам.

Не му отговарям.

— Лека нощ, монсеньор — казвам. — Ще се видим утре сутрин.

Обаждам се в апартамента на брат Самуел, за да го помоля да погледа Петрос още малко. След това звънвам на Мона.

— Няма да мога тази вечер — казвам.

Явно е доловила нещо в тона ми и пита:

— Всичко наред ли е? Говори ли ти се?

Не ми се говори, но думите сами се отприщват.

— Ядосан съм. Симон ме е излъгал.

Мълчание. Мълчание, което показва, че дълбоко в сърцето си тя все още се съмнява в него.

— За какво те е излъгал? — пита Мона накрая.

— Няма значение.

Отново мълчание.

Най-сетне тя казва:

— Аз съм в апартамента на родителите си. Мога да се срещна с теб навсякъде, само кажи къде.

— Не мога. Просто… ми говори.

— Как е Петрос? — пита тя.

Затварям очи.

— Цял ден съм в съда. Брат Самуел ми каза, че е добре.

— Алекс, звучиш зле. Нека да ти помогна.

Седя на пейка в двора на Трибунала. Последните приходящи служители са се подредили на бензиностанцията. Над покривите на колите им виждам хотела.

— Просто ми трябва малко време да помисля — отговарям. — Ще ти звънна утре. — Поколебавам се. — Съжалявам за тази вечер.

Затварям, преди тя да успее да отговори. Болката, която се усилва от часове, вече е почти нетърпима. Когато със Симон се чувствахме по този начин след смъртта на мама, хуквахме да тичаме. По хълмовете. По стълбите. В сенките на стените. Тичахме, докато не рухнем от изтощение и не се разхладим под струите на фонтаните.

Затварям очи. Върни ми го, Господи. Нуждая се от брат ми.

Броя прозорците на хотела. Знам коя стая е номер 328. Един етаж под тази, в която бяхме отседнали с Петрос, само че в другия край на сградата. По моите сметки трябва да е ъгловата. В момента гледам към западния ѝ прозорец.

Може би утре ще бъде решаващият ден. Може би такъв е планът на Боя. Да държи Симон под арест, докато изложбата приключи.

Западните прозорци са със затворени капаци. Завесите в другите стаи са дръпнати, но обитателят на тази стая не се нуждае от никакъв въздух. Не желае да гледа римския следобед. Отварям капачето на телефона си и набирам номера на рецепцията.

— Сестро, свържете ме със стая триста двайсет и осем, моля.

— Един момент.

Телефонът звъни без прекъсване. Който е там, не желае да говори.

Затварям. И последната кола потегля от бензиностанцията. Въздухът отново притихва. Вятърът развява знамето на Ватикана над входа на „Санта Марта“.

Изправям се. И се запътвам към тази врата със свито сърце.

Монахинята на рецепцията ме изненадва.

— Здравейте, отче, как сте? — пита тя на гръцки.

Инстинктът ми подсказва да отговоря на същия език.

— Много добре, сестро. Благодаря.

— Харесва ли ви престоят в нашата страна?

— Много.

— С какво мога да ви помогна?

— Просто се връщам в стаята си. — Показвам ѝ стария си ключ и отминавам.

Но сигурността е повишена, откакто сме напуснали хотела. Табела във фоайето оповестява, че всеки асансьор обслужва конкретен етаж от сградата. Чувам как обслужващите асансьорите молят гостите да показват ключовете си, преди да се качат в кабината.

Затова поемам по стълбите. Но точно преди да отворя вратата за третия етаж, над мен се разнася глас:

— Отче, сбъркали сте етажа. Тук, горе.

Един гвардеец слиза от площадката на четвъртия етаж, като взема стъпалата по две наведнъж. За щастие, не се познаваме.

— Може ли да видя ключа ви? — пита той. Явно е оставен на пост пред аварийния изход.

Показвам му го и той кимва. Ключът е от стаята, в която бяхме отседнали с Петрос, и на него пише 435.

— Последвайте ме, отче — казва той бавно на италиански и ме повежда нагоре по стълбите.

Четвъртият етаж кипи от оживление — пълно е със свещеници. Смайвам се. По облеклото им разбирам, че това са православните гости на Симон Преброявам единайсет във фоайето. Дванайсети свещеник отваря вратата си, казва нещо на свой колега отвън, после се обръща с гръб. Езикът му не ми е познат. Сръбски?, чудя се. Или български?

И тогава ми хрумва — неколцина от останалите свещеници би трябвало да са гърци. Затова монахинята на рецепцията ме поздрави на гръцки — не знаеше от коя държава съм. Значи Симон е ходил и там. Вероятно е поканил и хора от родината ни.

Колко ли държави е посетил? Колко ли свещеници от колко страни в момента се намират в това фоайе? За пръв път някой се опитва да организира подобно нещо.

Хвърлям поглед назад към гвардееца до аварийния изход. И ми хрумва още нещо. Само папата има власт над швейцарската гвардия. Само папата или Но̀вак може да са изпратили тези войници тук. Би трябвало да са наясно с мащаба на делото на Симон.

Засега мога само да наблюдавам. Свещениците се събират на групички, после се пръсват. Православните нямат един глава, нямат папа като католиците. Константинополският патриарх е почетният им водач, но Православната църква в действителност е федерация от национални църкви, много от които имат собствени патриарси. Дори представата за подобна демокрация сред клира, в която никой епископ не получава нареждания от друг, е кошмар за католиците, рецепта за хаос. Но въпреки това за две хиляди години връзките, създадени от традицията и духовната близост, са превърнали православните свещеници от всички кътчета на християнския свят в братя. Дори в напрегнатата атмосфера на фоайето, дори в това очакване, мъжете пресичат граници и се поздравят един друг. Говорят езика на другия — понякога гладко, понякога неуверено. Усмивките са почти толкова, колкото са и брадите. Имам усещането, че пред очите е древната Църква, светът на останалите апостоли. Чувствам се като у дома си.

Неколцина се понасят групово към мен. Давам си сметка, че стоя пред асансьора. Вратите се отварят и аз влизам вътре. Трима свещеници също прекрачват в кабината, разговаряйки на непознат за мен език. Струва ми се, че дочух думата за вечерна молитва — сигурно точно затова слизат. Един от тях нарежда на италиански на служителя да задържи асансьора. Идват още хора.

Отваря се една стая по-надолу по коридора. Излиза млад свещеник. Брадата му е рядка. Забавя се на вратата, поглежда назад към стаята. Коремът ми се свива развълнувано. Знам какво означава това. Той чака шефа си.

Старая се да не зяпам, когато излиза митрополитът — петдесет-шейсетгодишен, с внушително коремче и красива мантия. И точно както каза Джани, мъжът е с типичната цилиндрична православна калимавка. Другите свещеници във фоайето му правят път, докато той се приближава към асансьора. Хотелският служител посяга към копчето, но митрополитът клати глава. Друг свещеник в кабината казва:

— Почакайте, моля. Идват още хора.

Надниквам в коридора. От същата отворена врата излиза още един митрополит — със златен медальон с изображението на Богородица. Дори отдалече забелязвам, че нещо блести на неговата калимавка — кръстчето, което показва, че е високопоставен митрополит. Той е поне на седемдесет години. Ходи прегърбен. От двете страни го съпровождат помощници, които се грижат да не настъпва одеждата си.

Ала вратата зад него остава отворена. И изведнъж настава оживление. По някаква причина свещениците в коридора започват да си шушукат. Неколцина се скупчват пред отворената врата и надничат вътре. Останалите се отдръпват до по-далечните стени на коридора. Разделят се като водите на море, защото отвътре вече излиза някой. Мъж в бяло.