Петото евангелие

39.

Отваря ми дон Диего, Обяснява ми, че Лучио го няма. Бил на среща с Минято. Нахлувам вътре и заявявам, че ще чакам.

Чакането е безкрайно. Диего ме наблюдава как крача из апартамента и накрая казва:

— Вуйчо ти ми разказа какво се е случило на процеса днес. Затова ли си тук?

Сдържам се, но не мога дори да го погледна. Диего тихо казва:

— Ела с мен.

Извежда ме от кабинета на Лучио и влизаме в стая, която почти не помня. Спалнята на вуйчо ми.

— Може би е най-добре да го почакаш тук — казва ми.

Затваря вратата зад себе си. Нужно ми е малко време да разбера какво виждам.

Болничното легло е повдигнато под ъгъл и е оградено от медицинска апаратура и табли с хапчета. Има три големи вази с цветя и гардероб. В тази просторна спалня, голяма почти колкото целия ми апартамент, няма почти нищо друго освен онова, което виси на стените. Спомени запълват всеки сантиметър като иконите по стените на гръцка църква. Виждам снимка на Лучио от неговото ръкополагане. Статия от вестник за концерта му като млад пианист. Но на всички останали снимки в рамки сме ние.

Майка ми като млада. Родителите ми на сватбата си. Смаяно закривам уста с ръка, когато съзирам цели редици снимки на Петрос. До тях са съответните мои снимки: кръщаването ми, празнуване на именния ми ден, моето ръкополагане. Ние сме половината свят на вуйчо. Ние, които уж никога не сме означавали нищо за него.

Другата половина заема Симон Цели две стени със снимки от пода до тавана. Невръстно момче, което влиза през портата на Ватикана, хванало Лучио за ръка. Кара тротинетка в хола му. Бебе в прегръдките на гордия си вуйчо. На тази снимка има нещо, което виждам за пръв път — Лучио се усмихва. Следва всеки етап от кариерата на Симон като свещеник. Главните моменти от обучението му. Назначенията му в различните нунциатури. И накрая, една рамка, в която има само копринена шапка. Лилава. Цветът на епископите.

Отново поглеждам към болничното легло. Към таблите с пластмасови шишенца и апарата за изкуствено дишане. Обръщам се едва когато чувам вратата зад мен да се отваря.

Лучио влиза, накуцвайки, подпрян на бастуна си. Не е останало нищо от гордия кардинал, опитал се да спаси живота на Симон от свидетелското място. С мъка се отправя към леглото си, но възпира Диего с ръка и застава до мен.

— Вуйчо — промърморвам, — намерих расото в апартамента си. Намерих и кутията с пистолета.

Той свежда поглед. Очите му са толкова уморени.

— Ти си знаел?

Не отговаря.

— Откога?

— От два дни.

— Симон ли ти каза? Макар да не е казал на мен?

Но въпреки това, докато гледам снимките по тези стени, започвам да проумявам защо може да го е направил.

Лучио сваля кръста от гърдите си и го оставя в малка кутия за бижута до леглото си.

— Александрос, прекрасно знаеш, че не е така. Брат ти никога не ми се доверява. Ти си единственият му близък.

Той премества четириопорния бастун, за да извади тубичка с мазило от едно чекмедже. Всяка ръка се мъчи да втрие мехлема в износените стави на другата.

— Тогава откъде разбра?

— Би ли отворил това? — посочва той гардероба.

Пълен е с раса и мирише на нафталин.

— Виждаш ли го? — пита той.

— Кое от всичките?

И тогава разбирам, че няма предвид расата. А онова, което е зад тях.

На задната стена на гардероба е облегнат огромен фотос на страница от „Диатесарон“. Онзи, който Симон е свалил от изложбата на Уго.

— В семинарията се занимавах с евангелията като теб — казва Лучио хрипливо.

Раздалечавам закачалките. Пъхвам ръка и изваждам фотоса. Целият се сковавам.

— Не знам какво е направил с „Диатесарон“ — казва Лучио. — Бих могъл да продам много билети за изложба, посветена на този ръкопис. Но след като изчезна, опасенията ми се потвърдиха.

Страницата е висока почти колкото мен. Облягам я на стената със снимките от моето детство. И почти веднага изпитвам усещането, че в сърцето ми се разбива стъкло. Защото проумявам всичко, загледан в сенките на древните петна, които реставраторите са отстранили. Тършувам в джобовете си за писмото, което Уго е изпратил на Симон.

— Ако търсиш Библия, имам една тук — казва Лучио, бръква под възглавницата си и я изважда. — Не обръщай внимание на бележките ми. Сигурен съм, че ще го забележиш по-бързо от мен.

Усещам режещата болка в гърдите.

— Дай ми нещо за писане — прошепвам.

Той ми подава писалка от нощното си шкафче.

Коленича и разгръщам писмото върху мраморния под. И правя точно същото като алогите почти две хиляди години по-рано. Зачертавам в писмото всеки ред от Йоан.

Гласът ми трепери, докато произнасям думата:

— Фалшификат?

Лучио не отговаря.

Но докато се взирам във фотоса, в редовете на гръцки, разбирам, че нямам нужда от потвърждение. Сърцето ми изстива. Тялото ми се сковава. Това е имал предвид Уго. Това е открил.

На страницата от „Диатесарон“ пред мен са съчетани свидетелствата на четирите евангелия относно последните дни от живота на Исус. За последните му мигове на кръста. Но не и за погребението му. Не и за плащаницата. Още не. Уго седмици наред проучваше всяка подробност, свързана с описанието на погребението, а накрая е направил откритие на най-неочаквано място.

Изобличаващият факт не е в евангелските свидетелства относно плащаницата. А в свидетелствата за раните, отпечатани върху нея.

На тази страница от „Диатесарон“ има девет цитата, които се набиват на очи. Причината за това е, че нашите реставратори са отстранили петната от цензурата на алогите, но не са успели да ги заличат напълно. Останала е сянка от тях, поради което въпросните девет цитата са по-тъмни от другите. Ето защо всеки случаен наблюдател ще познае, че тези редове са от единственото евангелие, срещу което алогите възразяват: това на Йоан. И точно това простичко наблюдение обрича плащаницата.

Сред деветте цитата е Йоан 19:34, последният в писмото на Уго. Трудно е незабавно да проумееш значението на Йоан 19:34, но става много по-лесно, когато подходиш от мястото, където се намираше Уго последния път, когато работихме заедно — разказа за Тома Неверни.

Тома Неверни е образ, създаден от Йоан. Никое друго евангелие не твърди, че е пожелал да види и докосне раните на Исус. Но в разказа за Тома има една особеност, която Уго беше забелязал по време на последната ни среща, а именно, че Лука разказва сходна история. Според неговата версия Христос се явява пред уплашените ученици след Възкресението и за да докаже, че е възкръснал човек, а не страховито привидение, им показва раните си Уго е прозрял, че едно сравнение между разказа на Лука и разказа на Йоан ще разкрие подробностите, променени от Йоан. А най-видимата разлика е, че Йоан съсредоточава историята върху Тома — затова и Уго на свой ред се съсредоточава над същото. Впоследствие обаче явно е забелязал много по-дребна, но много по-съкрушителна разлика — раните, споменати при Лука, не са същите като описаните от Йоан.

Според Лука Исус показва на учениците ръцете и стъпалата си. Раните си от разпването. Но Йоан споменава още нещо. Нещо ново. Той пише, че Тома докоснал с пръст рана от копие отстрани на гърдите на Христос.

Откъде е тази рана от копие? Никое друго евангелие не споменава за нея. Само Йоан. Прави го по-рано в разказа си, в изключително важен символичен момент, в мига, когато Добрият пастир и Агнецът Божи най-сетне се сливат в едно. Това са редовете, показани на увеличената страница от „Диатесарон“: Йоан 19:32-37.

Никое друго евангелие не описва което и да е от двете събития. Откъде тогава Йоан взема тази подробност?

Кост Негова няма да се строши: същото пише в Стария завет за пасхалното агне.

Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха: това пише в Стария завет за Добрия пастир.

Теологичното построение на Йоан достига връхната си точка. В мига на смъртта на Исус Добрият пастир и Агнецът се сливат. Двете змии около жезъла на Уго. Евангелското послание спира, за да се изтъкне, че тези символи са взети от Стария завет. Йоан подчертава: ето затова е умрял Иисус. И той като пастира е пожертвал живота си за своето стадо. И така агнецът ни е спасил с кръвта си. Йоан заявява дори, че тези свидетелства са получени направо от ученика, обичан от Исус. С други думи, изразяват символична истина, която е много важно да проумеем, за да разберем Исус. На земята обаче, в истинската история, тези неща всъщност не са се случили.

Най-кървавата от всички следи от рани върху Торинската плащаница е раната от копието, проболо ребрата на Исус. Раната не е по-реална в исторически смисъл от въоръжената сган, която Исус магически повалил с думите „АЗ СЪМ“. Не е по-реална в исторически смисъл от гъбата, поднесена нагоре към устните му на исопова пръчка. Всички те са свързани и оформят същата съвкупност от символи, защото авторът Йоан е направил всички тези промени по същата причина — за да изтъкне виждането си относно Пастира и Агнеца.

Което означава, че фалшификаторът на плащаницата — който и да е бил, където и да е работил — е допуснал същата грешка като автора на „Диатесарон“ Обединявайки свидетелствата на четирите евангелия, той е заличил разликата между теология и история. Създал е ужасна, покъртителна каша. Поставянето на раната от копието върху плащаницата не е много по-различно от това да сложиш гега в ръката на Исус, защото той бил Добрият пастир, или руно на раменете му, защото бил Агнецът. Когато ученикът, обичан от Исус, твърди, че свидетелството е „истинско“, той влага същия смисъл, както когато го нарича „истинската светлина“ или когато самият Исус казва — само в Евангелието от Йоан — „Аз съм истинската лоза“ и „Аз съм хлябът на живота“. Буквалният прочит на тези символи означава да пропуснем тяхната красота и значение. Гениалността на Евангелието от Йоан се крие в това, че то отказва да надене земна усмирителна риза. Раната от копие, спомената от Йоан, подсказва истина, криеща се отвъд фактите. Следователно плащаницата прави същото. Тя е мощен символ, но никога не е била реликва.

Цял живот сравнявам тези редове, търсейки смисъла. Но когато Уго дойде при мен и поиска да ми покаже какво е открил, затворих очи. А Симон е сторил нещо неизмеримо по-лошо. Затова умря приятелят ми. Защото аз го научих как да чете евангелията. И защото той е проявил смелостта да изрече на глас какво разкриват те.