Петото евангелие

34.

Минято снове във вътрешния двор, когато пристигам.

— Защо закъсняхте? — пита ме той.

— Защо сте отвън?

— В почивка сме — отговаря той сърдито, — за да могат съдиите да разгледат новите улики.

— Писмото — казвам.

— И записа от охранителната камера. И служебните досиета.

— Монсеньор, трябва да поговорим.

В този момент обаче полицаите отново отварят вратите.

— Не, трябва да влезете вътре — срязва ме Минято. — Заседанието на съда продължава.

Когато заемаме местата си, полицаите въвеждат Майкъл Блек. Той заема свидетелското място в средата на стаята и отпива глътка от водата в наполовина празната чаша. Явно показанията му са прекъснати от пристигането на уликите.

Понечвам да прошепна нещо на Майкъл, но Минято стисва ръката ми. Хвърлям крадешком поглед към фотокопието на писмото на Уго и ми хрумва нещо ново.

Кардинал Боя сравни православните патриарси с ученика, обичан от Исус. Имаше предвид Евангелието от Йоан. Дали и той не се беше опитал да разгадае писмото на Уго?

Надрасквам нещо в бележника пред себе си — Трябва да се обадя на вуйчо ми — и го плъзгам към Минято.

Лучио е бил със Симон онзи ден в музея. Ако Симон е свалил фотоса, Лучио би трябвало да знае къде го е сложил.

Минято изсъсква нещо, което звучи като Вече е твърде късно. Оглеждам залата, да не би Лучио да присъства, но единственият зрител е архиепископ Но̀вак.

Изправяме се, когато тримата съдии влизат. Майкъл полага клетвата си тържествено, като че ли всички ние, останалите, сме аматьори и той единствен е познавач на протокола.

— Моля, представете се на съда — обръща се към него председателят на съда.

— Отец Майкъл Блек, одитор първи клас.

Съдиите се обръщат към него почтително.

— Благодаря ви, че се съгласихте да пристигнете от Турция, отче — казва председателят на съда. — Трибуналът оценява усилието ви.

Майкъл кимва. На лицето му е изписано сдържаното изражение, с което са прочути свещениците от Секретариата. Невъзмутимо. Аристократично. Оказва се учудващо експедитивен свидетел.

— Отче, познавахте ли покойния доктор Ногара?

— Да.

— Поддържахте ли личен контакт с него преди убийството му?

Майкъл кимва.

— Ногара два пъти шофираше по десет часа от Урфа, някогашната Едеса, до Анкара, за да се среща с отец Андреу в нунциатурата. И двата пъти Андреу беше на някое от пътуванията си, затова аз се постарах да опозная Ногара лично.

При тези думи Минято поглежда назад към Но̀вак, за да види дали той ще възрази срещу това споменаване на пътуванията на Симон Засега нищо.

— Бяха ли Ногара и отец Андреу в добри отношения?

Майкъл прави кисела физиономия.

— Трудно е да се каже, монсеньор.

— Защо?

— Ще бъда честен с вас. Ногара беше досадник. Беше се впил в Андреу като кърлеж. Имам впечатлението, че Симон го спаси от…

— Отец Андреу — поправя го съдията.

— Тъй като отец Андреу го спаси, когато се беше напил до смърт, Ногара стана силно зависим от него.

— Струва ми се, че имате положително мнение за отец Андреу.

— Не бих казал. Имам смесени чувства. Но той е много специален свещеник. И когато хората виждат нещата, които прави, имат определени очаквания към него. Които, за жалост, той насърчава. По мое мнение това е лош подход.

Съдиите надушват кръв. Майкъл кръжи около нещо, представя в хубава светлина ситуация, която не описва подробно. Минято надрасква бележка и я подава на един от съдиите, който веднага я прочита на глас:

— Какви очаквания имаше към отец Андреу в това конкретно положение?

Майкъл леко завърта глава, преди да отговори, и поглежда към епископ Но̀вак.

— Ами отец Андреу работеше за някой, който…

Но̀вак вдига ръка и казва:

— Не.

Майкъл млъква. Съдиите се смиряват. След кратко мълчание един от тях пита:

— Доктор Ногара намеквал ли е пред вас, че отец Андреу го притиска да не обсъжда откритието, което е направил?

— Да.

— Кога?

— На два пъти. Включително в деня, преди да бъде убит.

Поглеждам Минято. Не знаех, че Уго се е обаждал на Майкъл в онзи ден. Но Минято не изглежда изненадан. Гледа само към единия съдия, който непрекъснато търси очите му.

— Можете ли да обясните по — подробно? — пита съдията.

— Всъщност не. Както сам казахте, Ногара мислеше, че е открил нещо важно. Отец Андреу го помолил да не дразни никого с това. Попитах го за какво става дума, но той ми отговори, че ще почака да го обсъди първо с него.

Съдията се навежда напред.

— Правилно ли схващам? В деня преди убийството на доктор Ногара той е очаквал да обсъди с отец Симон Андреу несъгласието помежду им?

Майкъл като че губи търпение.

— Поне така ми каза.

В последвалото мълчание председателят на съда вдига някаква папка. Видът ѝ ми е познат. Служебно досие от Секретариата. Сигурно е изпратено от кардинал Боя.

— Отец Блек, бихте ли обяснили на съда откъде са раните по лицето ви?

Майкъл свива устни.

— Не, не мога.

— От едно летище, нали?

— Без коментар.

— В Букурещ?

— Казах, без коментар.

Съдията вади лист от служебното досие и го вдига във въздуха. Копие от снимката, която намерих в сейфа на Уго. Същата, която в момента е в портфейла ми.

— Това сте вие, нали, отец Блек?

Майкъл настръхва.

Съдията оставя снимката и вдига друга, която виждам за пръв път. На нея се вижда лентата за багажа, където е бил побоят над Майкъл.

— Какво правехте там? — пита съдията.

За пръв път Минято добива угрижен вид. Появата на досието е с непредсказуеми последици.

— След като знаете всички отговори, защо съм тук? — сърдито пита Майкъл.

— В доклада от разследването пише — продължава съдията, — че с вас в Букурещ е бил още един свещеник от Секретариата. Кой?

Мускулите на шията на Майкъл се напрягат. Дясната му ръка потърква ъгъла на масата. Съдията го притиска. Мълчанието е омръзнало на съдиите.

— Били сте с отец Андреу, нали? — казва съдията.

— Да, точно така. С него бях.

Миг тишина. Майкъл е нарушил клетвата си. Започва да се ядосва.

— И какво правеше обвиняемият в Румъния, отец Блек?

Архиепископ Но̀вак отново вдига ръка и казва:

— Не.

Обаче Майкъл не му обръща внимание.

— Ще ви кажа какво правеше. Същото, което и аз. Изпълняваше заповеди.

Но̀вак се изправя и приковава поглед върху съдиите, след което казва:

— Може да задавате въпроси за нараняванията на отец Блек, не за пътуванията на отец Андреу Благодаря ви.

— Добре, Ваше преосвещенство — казва председателят на съда. И после, сякаш се опасява да не би това да е последният му шанс да зададе въпроса, пита: — Отец Блек, кой ви нападна?

Майкъл се размърдва неспокойно. Прекъсването му е дало възможност да се овладее.

— Без коментар — отговаря.

Съдията безмълвно изважда снимка от папката.

— Заснета е от охранителната камера на летището — оповестява той.

Двамата с Минято проточваме шия, за да видим какво има на снимката. Черно расо, надвесено над Майкъл, който гледа към него от пода. Снимката е неясна и малка. Но от свидетелското място Майкъл красноречиво поглежда към Но̀вак.

Минято не откъсва очи от снимката. Чувам го как промърморва:

— Мили Боже!

— Кой е? — прошепвам.

— Разкажете ни какво се случи, отец Блек — бързо настоява съдията, сякаш се опитва да се възползва максимално от мълчанието на Но̀вак.

Отново поглеждам към снимката, но пак не различавам лицето. Свещеникът над Майкъл е заел позата на боксьор, надвесен над противника си.

— Както ви казах — отговаря Майкъл, — той правеше каквото му беше наредено. И аз правех каквото ми беше наредено.

Мрачен потрес.

Съдията отново вдига снимката пред лицето на Майкъл.

— Искате да кажете, че някой е заповядал на обвиняемия да направи това?

— Андреу беше изпратен на среща с православния патриарх. Кардинал Боя искаше да разбере къде отива той, затова ме изпрати подире му. Отец Симон ме забеляза и разпрата стана физическа.

— Едва не ви е убил.

— Не. Спорихме. Аз пръв го ударих. Той просто отвърна. Беше там, защото беше изпратен.

Председателят на съда присвива очи.

— Защитавате ли го?

Майкъл стоварва ръка върху масата.

— Как ли пък не! Наложи се да ми правят операция! И още не ми позволяват да се върна на работа!

— Тогава какво се опитвате да кажете?

— Казвам ви — посочва той към тримата съдии, облечени в своите копринени тоги, обточени с хермелин, — че нищо не разбирате. За вас нещата са правилни или погрешни, черни или бели. Само че не е така. Тук, долу, ние се борим за онова, в което вярваме. Борим се.

— Какво искате да…

Майкъл избира точно този момент, за да се обърне към мен с обезумял поглед.

— Алекс, съжалявам, че те излъгах какво се случи на онова летище. Но трябва да разбереш нещо — Симон греши затова. Греши.

Изобщо не разбирам какво иска да каже. Всичко изглежда неясно и далечно. Очите ми не се откъсват от лицето му. От още незарасналите му рани. Не е възможно Симон да му е причинил това. Не е възможно.

Съдиите прекъсват Майкъл. Заявяват, че са приключили с показанията му. Вцепенен се взирам към вратата на съдебната зала. И тогава чувам съдията да призовава следващия свидетел. Онзи, от когото се страхувам най-много.

— Полицай, доведете началника си.

Влиза мрачна фигура, облечена с познатия тъмносин блейзер и фигурална тъмносива вратовръзка. Отдалече лицето му е само крив нос и мрежа от бръчки. Но докато се приближава, всичко се събира в черните му очи. Той е човекът, който вижда всички нас, който забелязва всяко лице, спряло се да зяпа папата. Служи между тези стени почти петдесет години, от които четирийсет е директор на охраната на папата, и в деня, когато Йоан Павел беше прострелян два пъти и едва не беше убит на площад „Свети Петър“, този човек лично се спусна и залови извършителя.

Сега мърмори неразбираемо думите, докато се заклева. Но съдиите проявяват толерантност. Вестникът на Ватикана пише, че той никога не е давал интервю. Нито едно за пет десетилетия.

— Господин началник, представете се на съдиите, моля.

Той оглежда всеки монсеньор, един по един. После отговаря с плътен глас:

— Еудженио Фалконе. Главен инспектор на ватиканската жандармерия.

И без да чака да го подканят, бърка в джоба си и изважда лист хартия. Бележките си.

Тази гледка привежда Минято в действие. Той вдига ръка и написва нещо в бележника си. Едва смогвам да го прочета, преди да го подаде на съдиите.

Канон 1566: Свидетелите дават показания устно, не четат от писмени материали.

Съдиите не му обръщат внимание. Трибуналът ще изслуша началника.

— Жертвата е убита с един-единствен изстрел в дясното слепоочие — започва да чете Фалконе — от 6,35-милиметров куршум, изстрелян от упор. Оръжие с такъв калибър е регистрирано на името на жертвата и имаме основание да смятаме, че преди убийството е държал пистолета в кутия в колата си.

Това изявление стъписва съдиите. Но в него се съдържа липсващото късче: предметът, изваден изпод шофьорската седалка в колата на Уго, е кутия на пистолет.

— Намерихме прозореца на автомобила на жертвата строшен — продължава Фалконе, — а кутията вече я нямаше в автомобила. Заключението ни е, че обвиняемият е нахлул в колата на жертвата и е взел оръжието, за да извърши убийството.

Председателят на съда се впуска в първоначалната посока на разпита си:

— Научихме от криминолога доктор Корви, че сте очаквали да намерите конкретен модел пистолет. Правилно ли се оказа предположението ви?

Фалконе прибира бележките си. Устата му е по-тънка от разрез, когато казва:

— Все още търсим пистолета и кутията.

— Бихте ли коментирали факта, че при тялото на жертвата не е имало нито часовник, нито портфейл? Тези вещи открити ли са в Кастел Гандолфо?

— Не.

— Все пак това не ви ли кара да подозирате обир?

— Кара ме да подозирам инсцениране на обир.

— Защо?

— Някой беше проникнал със сила в колата на жертвата, но жабката беше непокътната. Минято бързо нахвърля още една бележка и я изпраща до най-младия съдия.

— Господин началник — намесва се съдията, — бихте ли ни казали колко дни търсите тези вещи: пистолета, кутията му, портфейла и часовника?

— Шест дни.

— А колко души провеждат издирването?

В тона на Фалконе се прокрадва отбранителна нотка.

— Дванайсет на смяна. Три смени дневно.

Почти една трета от ватиканската жандармерия.

— Получихте ли помощ?

— Да, от карабинерите. — Италианската полиция.

— Къде може да са тези вещи?

Фалконе вперва гневен поглед в съдията. Не отговаря.

— Пред мен е копие от полицейския ви доклад — казва младият съдия. — Един от агентите ви, Брако, е разпитал отец Андреу в Кастел Гандолфо. Така ли е?

— Да.

— На какво разстояние са били двамата един от друг по време на разпита?

Фалконе се смръщва. Въпросът е неразбираем за него.

— На една ръка разстояние? — пояснява съдията. — През маса?

— На ръка разстояние.

— Значи Брако е огледал добре отец Андреу?

— Да.

— Казахте ни, че убиецът се е отървал от уликите срещу него. След като щателното издирване не е довело до намирането им, допускате ли те да са били отстранени от местопрестъплението?

— Да, такава е оперативната ни теория за момента.

— Но как би могъл отец Андреу да ги прибере, след като Брако го е разпитвал само на една ръка разстояние от него?

Изражението на Фалконе става кисело. Вади носна кърпа от джоба си и бърше потта под носа си.

— Скрил ги е.

Съдията вдига снимка.

— Снимката е направена в Кастел Гандолфо от ваш служител, нали?

— Да.

— На нея се вижда отец Андреу през нощта на убийството на доктор Ногара. Виждате ли как е облечен?

— С расо — отговаря Фалконе.

Съдията кимва.

— Господин началник, известно ли ви е какво носят свещениците под расото?

Фалконе се прокашля.

— Панталон.

— Точно така. Затова расото често няма джобове, само цепки към панталона. Знаете ли защо го споменавам?

Фалконе гледа мрачно право напред.

— Не.

— С риск думите ми да прозвучат малко неприлично — казва съдията, — много е неудобно да носиш панталон под вълнено расо през лятото. Затова някои свещеници просто не носят.

Съдията вдига втора снимка, на която се вижда Симон, приклекнал до тялото на Уго. Краят на расото му се е повдигнал и отдолу се показват няколко сантиметра от черните му три четвърти чорапи. Не носи панталон под расото.

— Господин началник — пита съдията, — разбирате ли какво ме смущава?

По тялото ми се разлива облекчение. Няма къде Симон да е скрил каквото и да било. Затова държеше в ръка паспорта и телефона си по целия път до къщи, след като ги извади от своето палто в калта. Не е имало къде да ги прибере.

Фалконе продължава да гледа мрачно съдията, но той не се огъва. Началникът на жандармерията трябва да отговори.

— Спорно е — заявява най-накрая Фалконе.

— Защо?

Фалконе дава знак на един от полицаите на входа, който излиза и се връща с монитор върху масичка на колелца.

— Заради записа от охранителната камера — пояснява Фалконе.

Минято се изправя.

— Възразявам. Защитата не е запозната с доказателството. Било е предоставено само преди един час.

Председателят на съда се съгласява.

— Приема се — казва той. — Съдът излиза в почивка за… — Обаче млъква по средата на изречението, когато съзира нещо зад мен.

Обръщам се. На първия ред архиепископ Но̀вак се е изправил и казва бавно и тихо:

— Нека да бъде показано.

— Ваше преосвещенство, моля ви — смирено възразява Минято.

Ала Но̀вак продължава:

— Важно е. Нека да бъде показано.

Полицаят пъхва диск в уредбата. След това видеото заработва.

Изображението е неясно и без звук. Нищо в кадъра не помръдва. Веднага разпознавам околността.

— Записът е от охранителната камера, която е била най-близо до автомобила на жертвата — пояснява Фалконе. — На по-малко от трийсет метра от мястото, където е намерено тялото.

После се вижда как по пътя прелита кола. Един-единствен клон на дърво се поклаща ритмично. Тъмни облаци се носят плавно в далечината. Бурята наближава. Гледам и у мен се надига тревожно опасение.

Изведнъж на екрана се появява силует. Фалконе натиска копче на дистанционното. Образът застива на екрана.

Уго. Движи се отляво надясно, съвсем близо до портата. Сепвам се, когато го зървам. Изглежда толкова самотен.

— Ногара се движи на юг — обяснява Фалконе. — Отдалечава се от вилата, върви към колата си. — Той посочва часа, отбелязан в долния десен край на екрана. — Обърнете внимание, моля.

16:48

Опитвам да се ориентирам. Уго се отдалечава от Симон и от православните. Като че ли смята да си тръгне от Кастел Гандолфо с колата си. Това би трябвало да се е случило малко след като със Симон са разговаряли за последен път по телефона.

Фалконе отново пуска записа. Уго продължава да прекосява екрана. Ако записът е с нормални обороти, той се движи доста бързо. В мига, в който Уго напуска зрителното ни поле, Фалконе отново показва часа — още е пет без дванайсет.

Сега превърта напред. Клоните се люлеят бясно. Падащите листа се надбягват.

— Гледайте — казва Фалконе, когато записът минава на нормална скорост.

Нов силует влиза в кадър. Много по-едър от този на Ногара. За миг на бледнеещата светлина е само силует. Обаче всички в стаята могат да го разпознаят.

— Пет без десет — оповестява Фалконе.

Симон тича след Уго. След секунди изчезва.

Фалконе отново задържа на стопкадър. Без дори да свежда поглед към бележника си, Минято написва с големи букви. ДВЕ МИНУТИ. На този видеозапис само две минути делят Уго от Симон.

Фалконе отново поглежда бележките си:

— Ето какво пише в доклада от местопрестъплението. Цитирам. Брако: Отче, когато намерихте доктор Ногара, в какво състояние беше той? Андреу: Не помръдваше. Брако: Застрелян? Андреу: Да. Брако: Да сте видели или чули нещо, преди да пристигнете? Андреу: Не, нищо.

Фалконе вдига поглед и посочва към екрана. Не казва нито дума. Симон е излъгал полицията.

Съдиите отново пускат записа. След това трети път. Минято настоява. Иска да го чуе със звук. И без превъртане напред. Иска да види заснетото непосредствено преди и непосредствено след. Може би смята, че така ще притъпи шока на съдиите. Че ще ги упои с повторението. Обаче те виждат истината — защитата действа слепешката. Опитва се да спечели време, докато Минято се окопити достатъчно, за да се сети за нещо по-добро. Гледам го и виждам себе си. Човек, който отчаяно размахва ръце и крака, за да не се удави.

Всяко завъртане на видеото добавя по нещо ново. По нещо още по-лошо. След като увеличават звука, изстрелът се чува. Симон несъмнено го е чул. Всичко е тук. Кардинал Боя е знаел, че този видеозапис е неговият коз.

— Господа — казва Минято като в транс, — може ли да изгледаме материала още веднъж?

— Не — отсича председателят, — видяхме достатъчно.

— Но монсеньор…

— Не.

За изненада на съдиите Минято се обръща направо към Фалконе и пита:

— Господин началник, обяснете ни какво се е случило според вас, след като отец Андреу е минал покрай камерата.

Възрастният съдия строго се провиква:

— Монсеньор! Седнете!

Само че председателят на съда прекъсва със знак колегата си. Минято продължава:

— Да не би да намеквате, че отец Андреу е последвал Ногара до колата му? А после е строшил прозореца, за да вземе пистолета и да го убие?

Фалконе седи невъзмутимо. Не отговаря на въпроси на адвокати.

— Инспекторе, може да отговорите — казва му председателят на съда.

Фалконе се прокашля.

— Отец Андреу е знаел, че Ногара притежава оръжие. Знаел е и къде се намира то. Основателно е…

Минято го прекъсва и размахва ръка във въздуха.

— Не, това е предположение. Вие допускате, че отец Андреу е знаел за оръжието. Ако не е знаел, че доктор Ногара притежава пистолет, със сигурност не би забелязал кутията под седалката на автомобила. И не би строшил прозореца, за да вземе нещо, за чието съществуване не подозира. Затова бъдете ясен, моля. Вие предполагате.

Без никаква промяна в тона си Фалконе казва:

— Не предполагам. Войник от швейцарската гвардия призна, че е съветвал Ногара какъв модел оръжие и каква кутия да си купи, за да го съхранява. Отец Андреу е уредил тази консултация.

Все едно са ме заковали за седалката. Знам кой гвардеец Симон би помолил за подобен съвет.

Минято продължава опипом нататък:

— Въпреки това остава проблемът с последователности на събитията — допускате, че отец Андреу е строшил прозореца, после е взел пистолета и накрая е застрелял доктор Ногара, така ли?

— Точно така.

Ръката на Минято трепери, когато казва:

— В такъв случай, господа съдии, настоявам отново да пуснете видеозаписа. Само че този път, вместо да гледате, ви моля да затворите очи.

Чува се изстрелът. Към края на материала долавям приглушен звук, различен от изстрела с пистолет. Звънливо пукане. Не различавам какво е. Може да е далечен писък на спирачки. Или дрънченето на нещо, което се блъска в телената гранична ограда. Но при затворени очи най-много прилича на чупене на стъкло.

Тутакси проумявам съображението на Минято. Ако звукът е от разбиването на прозореца на колата, тогава поредността на звуците е грешна. Изстрел. Чупене на стъкло.

Минято моли Фалконе да спре записа. Тишината в съдебната зала набъбва от несигурност. Възрастният съдия пита:

— Какво означава това, монсеньор?

Всички погледи са вперени към Минято.

— Не знам — отговаря той.

— Може да е какво ли не — срязва го съдията.

— Включително доказателство за невинността на отец Андреу — разпалено казва Минято.

Фалконе се начумерва презрително.

— Доказателството е ясно.

— Не е — тихо се обажда архиепископ Но̀вак.

Минято поглежда часовника си и казва:

— Господа съдии, моля за почивка.

— Защо? — пита председателят на съда.

— Защото става късно и следващият ни свидетел няма да успее да даде показания, тъй като скоро ще започне откриването на изложбата.

В думите му има логика, която не схващам, но съдиите я разбират и кимат в знак на съгласие.

— Петнайсет минути — оповестява председателят им.

Минято става от масата и се запътва към вратата, но аз го хващам за ръката и го спирам.

— Трябва да поговорим за писмото на Уго — прошепвам настойчиво.

Той е мъртвешки блед. Усещам как целият трепери.

— Не — възразява. — Всичко останало трябва да почака.

Излизам след него в коридора и там заварвам вуйчо Лучио. Вместо да попита как върви делото обаче, Лучио дръпва Минято настрани.

— Вуйчо — викам го аз, усетил удобен случай, — трябва да разбера какво е направил Симон с фотоса, който е свалил от изложбата. Бил си там, когато той…

Лучио ме прекъсва:

— Нищо не знам за това, Александрос. А сега ни остави.

Повежда Минято към един празен кабинет. Последното, което чувам, преди да затворят вратата, е умолителният глас на монсеньора:

— Ваше високопреосвещенство, дадох им материал за размисъл. Още един ден. Моля ви. Трябва да преразгледате решението си.

Завъртам се и хуквам. Разполагам с петнайсет минути. Трябва да намеря Лео.

Когато стигам до казармата и го викам да слезе, той се показва от тесния вътрешен двор по джинси и тениска. Държи карти за игра.

Старая се да се овладея. Да не викам.

— Защо не ми каза, че Симон те е потърсил във връзка с пистолета на Ногара?

Той хваща главата си с ръце.

— Разкажи ми всичко — подканям го. — Имаш десет минути.

— Алекс, не бях аз, а Рюдигер. Знаеш, че не бих…

Повишавам глас:

— Десет минути! Разкажи ми за пистолета!

Той потрива чело.

— Ела с мен — казва.

Отиваме под прохладната сянка на вътрешния двор. Край масата за пикник са насядали другите участници в играта на карти, някои разсъблекли наполовина своите дъгоцветни униформи, смъкнали пъстрите им ленти като горната част на гащеризон.

— Рюдигер, ела за минутка — казва Лео на един от тях.

Мъжът, към когото се обръща, е великан с приплеснат череп. Картите се губят в грамадните му ръце.

— Зает съм — казва той.

Пристъпвам напред.

— Рюдигер, аз съм отец Андреу.

Мъжът се обръща. Веднага захлупва картите си върху масата и се изправя. Уважението към свещениците е вродено на тези мъже.

— С какво мога да ви помогна, отче? — пита. Думите са на италиански, но акцентът е немски.

— Иска да види куфара ти — казва Лео.

Другите мъже край масата вдигат поглед само за секунда. Рюдигер поглежда въпросително Лео, защото молбата не му допада.

— Просто го направи, Рюд — казва Лео.

Великанът изсумтява и вдига презрамките на униформата си.

Тръгваме след него към кулата на Банката на Ватикана, към тясната ивица земя, която швейцарците използват като временен паркинг в нощите, когато искат да отидат в Рим. Колата там, стоманеносив форд ескорт, създаден за по-дребни мъже, е на Рюдигер. Коленичи на облите камъни и бръква в нишата за краката под шофьорската седалка. Чувам изщракване, после нещо като меко отваряне на цип. Рюдигер отново се изправя в пълен ръст. Без да продума, се обръща и подава кутията на Лео.

Черна гумена кутия, не по-голяма, отколкото да побере три тестета карти за игра. Когато Лео ми я подава, съм учуден от тежината. Под пласта гума има солидна метална рамка. А вътре се намира нещо много плътно.

— Симон се обърна към мен — колебливо започва Лео. — Каза, че Ногара незаконно си е купил оръжие в Турция, защото получавал заплахи.

— Защо не ми го спомена?

— Изслушай ме. Беше пушка. Симон ме умоляваше да му я измъкна от ръцете, затова обясних на Ногара, че на него му трябва хубаво компактно пистолетче и че това пльокало с малък калибър със сигурност няма да му откъсне крака по погрешка. Регистрирахме пистолета. Кълна ти се, проточихме колкото се може повече всяка стъпка, постарахме се оръжието да стигне до него възможно най-бавно. След това Симон ме попита как е най-безопасно Уго да го носи — някакъв калъф или кутия, която да му е трудно да отвори, когато е пиян. Точно това бяха думите му. Тогава го свързах с Рюдигер.

Връща кутията на колегата си.

— Лео… — подемам и се питам как е възможно да е седял до мен в хотела, да е слушал как му разказвам подробно за смъртта на Уго и да не ми спомене това. Как е възможно да го е премълчал, дори Симон да го е помолил.

Но очите му ме умоляват да почакам. Умолява ме да не го разпитвам пред другия войник.

Рюдигер неохотно показва няколко цилиндърчета с цифри, вградени отпред в кутията.

— Ключалка с шифър — казва той.

След това обръща кутията и ми показва тръбичката от закалена стомана, обточваща гърба.

— За веригата — пояснява.

— Каква верига?

Посочва към нишата за краката под седалката. Там, под нацепената тапицерия на седалката му, се намират металните релси на седалката. Около тях е увит лъскав черен кабел, по-тънък от велосипедна верига. Има собствен катинар, който се отключва с ключе.

— Прикрепя кутията за седалката — пояснява Лео.

Рюдигер ми показва как завързва кутията.

— Веригата се отключва с ключ — продължава Лео, — но единственият начин да отвориш кутията е с цифрова комбинация. Ако не я отваряш редовно, като нищо можеш да забравиш комбинацията. Особено след като си пийнал няколко с приятели.

Оглеждам размерите.

— Сигурен ли си, че тук се побира берета?

Рюдигер изсумтява.

— Служебното ни оръжие е по-голямо — обяснява Лео. — И идеално се побира в този модел кутия. Симон купи същата за Ногара.

Снижавам гласа си:

— Да допуснем, че някой непознат не знае комбинацията. Би ли могъл да отвори кутията със сила?

Рюдигер се усмихва.

— Опитайте, отче.

Добросъвестно се мъча да отворя кутията с пръсти, защото знам, че той точно това иска да види. След това изваждам от расото си ключа от хотела. Пъхвам ръбчето на металната пластина на ключодържателя в тясното каналче между капака и дъното на кутията. Пасва идеално, но кутията пак не поддава. Когато рязко натискам пластината надолу, металът започва да побелява и се огъва. Още малко, и ще се отчупи парченце точно като онова, което намерих под седалката на Уго.

— Невъзможно е без комбинацията — уверява ме Рюдигер.

Поредната странност, свързана със смъртта на Уго. Той е бил убит от оръжие, което — съдейки по отчупеното парченце метал на пода — изобщо не е било вадено от кутията.

Лео дава на Рюдигер знак, че повече нямаме нужда от помощта му. Великанът заключва колата си и се отдалечава с тежка стъпка.

— Чуй ме — прошепва Лео, — съжалявам. Повтарях си… сигурен бях, че не е убит с това оръжие. Алекс, трябва да разбереш. Това е може би най-безобидният калибър, който съществува. Тъкмо затова го препоръчах. Освен това човек трябва да има лост, за да отвори кутията на Рюдигер. Никой не е способен да го направи. Все още не мога да повярвам.

Познавам този тон — той не ми разказва, изповядва се.

— Със Симон се опитвахме да му спасим живота, като му намерихме този пистолет — продължава Лео.

В момента не съм в състояние да преглътна това.

— Симон знае ли комбинацията? — питам.

— Нямам представа. — Лео се поколебава, после повтаря: — Алекс, съжалявам.

Времето обаче изтича. Почивката на съда приключва след три минути.

— Трябваше да ми кажеш, но случилото се с Уго не е по твоя вина — уверявам Лео.

Връщам се в съдебната зала точно преди полицаите да затворят вратата. На масата на защитата Минято дори не е отворил куфарчето си. Няма бележник между двете места. Той просто се взира невиждащо в портрета на Йоан Павел на стената.

Свидетелското място е празно. Масичката с видеото я няма. Явно инспектор Фалконе е трябвало да отиде другаде, а охраната на уликата е строга. Питам Минято дали сме приключили за днес, а той продължава да се взира в портрета на Йоан Павел и казва:

— Много скоро ще разберем.

Вратата се отваря и влиза архиепископ Но̀вак. За секунда се чудя дали не е последният ни свидетел, но той заема обичайното си място.

Питам се защо ли е тук? Защо изобщо си прави труда да идва, след като Симон е под арест в жилището на Йоан Павел, защо изобщо слуша показанията на свидетели, които знаят за случилото се толкова, колкото и самият той. Сигурно Симон все още отказва да говори. Йоан Павел би могъл да спре този процес с една дума — би могъл изобщо да го предотврати, но след два часа православните свещеници ще отидат в музея в очакване да видят какво е открил Уго и Светият отец има нужда от отговори. При този график единственият ни шанс е последният свидетел.

Изваждам писмото на Уго изпод расото си и впервам очи в цитатите от евангелията. Опитвам се да си представя какво е предизвикало откритието му. Само три седмици преди това той твърдеше, че плащаницата е изнесена от Йерусалим от Тома Неверни Какво може да се е променило?

Ала не успявам да задържа поглед върху страницата. Най-много ме тревожи последният четвърт час от живота на Уго. Усещам до мозъка на костите си, че Симон крие нещо повече от откритието на Уго. Трябва да има причина да излъже, че не е чул изстрела.

Полицаите отварят вратата на съдебната зала. Минято се обръща да погледне. По лицето му е изписано мрачно предчувствие. Неловкостта му кара и мен да се извърна.

Съдиите са заели местата си. Чувам как единият от тях казва:

— Да влезе следващият свидетел.

Полицаят застава мирно и оповестява:

— Негово високопреосвещенство кардинал Лучио Чифери. Пред очите ми вуйчо ми влиза в съдебната зала.