Петото евангелие

9.

Докато слизаме с асансьора от апартамента на Лучио, не мога да откъсна мислите си от свещеника в подземието на библиотеката. Питам се защо вуйчо не може да довърши изложбата на Уго без помощта на Симон. Питам се и защо Уго настояваше да пази финала в тайна. Сигурно е имало нещо, което не е искал никой да научи. Петрос подръпва расото ми.

— Кога ще се върне Симон? — пита с тънък гласец.

— Не знам. В момента трябва да помогне на вуйчо Лучио. А ние трябва да се настаним в хотел.

— Защо?

Привеждам се към него.

— Петрос, не може да се приберем у дома.

— Защото полицията е там?

— Няколко дни всичко ще бъде различно, ясно?

Различно. Той знае тази дума. Прикрит синоним на зле.

„Санта Марта“ е единственият хотел на територията на Ватикана. Там Светият отец настанява официалните си гости, там отсядат епископите по време на задължителните си посещения на всеки пет години. Това е и базата на свещениците от Секретариата между различните им назначения. Симон щеше да отсяда там, ако нямаше роднини в града.

Сградата е семпла, като за амиши. Има шест редици еднакви прозорци, зад които са разположени около сто стаи, малко по-големи от манастирски килии. От едната страна всички прозорци гледат към бензиностанцията на Ватикана. А от другата страна гостите виждат високата гранична стена, която минава на една ръка разстояние от хотела. Всички строителни начинания на Йоан Павел са такива. Единственият лукс, който интересува папата, принуден да копае варовик в окупираната от нацистите Полша, са четири стени и покрив.

Монахинята на рецепцията ни се извинява, че не може веднага да ни даде стаята, защото все още почистват онази част на хотела, където трябва да ни настанят. Изглежда, не е чула, че затварянето на религиозните малцинства в техни гета не е на мода, откакто Йоан Павел е копал варовик. Обяснявам ѝ, че искаме просто първата свободна стая. Но след като оглежда расото и брадата ми, отговорът ѝ гласи:

— Братко, италианският ти е много добър!

Дръпвам Петрос през изхода, преди да изтърся нещо, за което ще съжалявам.

— Сега къде ще ходим? — пита той. — Може ли да хапнем нещо?

Така и не му осигурих свястна закуска. Ако изобщо е ял нещо, било е каквото София му е предложила в апартамента на Лео.

— Скоро — уверявам го, — но преди това трябва да направим нещо важно.

От седмици не съм ходил в апартамента на Уго. Заставаме занемели пред входа, а Петрос вперва поглед в мен и се чуди защо не чукаме. Не вижда онова, което забелязвам аз. По вратата има следи от взлом.

Някой се е опитвал да нахлуе, но Уго заключваше с два катинара. За разлика от вратата на нашия апартамент тази не е поддала.

Отключвам с ключовете, които ми даде Уго, за да наглеждам жилището, докато той е в Турция. Петрос се втурва вътре и аз се спускам след него, но в апартамента няма никой. Всичко изглежда, каквото съм го виждал за последно.

— Доктор Ногааара? — провиква се Петрос напевно.

— Той не е тук — казвам му. — Просто търсим нещо негово.

По-късно ще имам време да му обясня. Моля го да остане тук, в дневната, докато свърша работа. Не знам какви емоции ще ме завладеят.

Скромното помещение, където спеше Уго Ногара, се намира зад стена от ориенталски паравани. Тъгата, присъща на нашата държава, е налегнала импровизираната стая. Свещениците биват насърчавани да не трупат притежания, затова дори най-изтънчените духовници обикновено живеят в безлични стаи с мебели под наем. При католическите свещеници е още по-зле. Стените на стаите не са населени със снимки на съпруги и деца. Подовете не са осеяни с гумени играчки и обувчици с големината на юмрук. Гардеробите изглеждат недостатъчно пълни без пъстри палтенца и миниатюрни чадърчета, които да напират зад открехнатите им врати. Вместо това римокатолическите светци пазят изрезки от вестници и пощенски картички за забележителностите, които са посетили, и за поклоненията, които са направили през седмиците на задължителната си почивка. В дома на Уго не би трябвало да е така. Той беше мирянин, но никога не бихте се досетили по вида на стаята му.

В кошчето за смет има цяла купчина бутилки от грапа „Джулия“ По снимките на стените няма дори намек за лична радост, само паметници от Едеса, но без Уго на преден план. Единственият признак, че тук някога е нощувал човек, са разхвърляните върху бюрото книги и столът, който дори не е избутан обратно на мястото си. Сякаш, както е бил погълнат от работата си, е станал да отвори на някого и всеки момент ще се върне. Под бюрото различавам скосените ръбове на железния сейф на Уго. Но преди да коленича, за да го отключа, затварям очи и усещам прилива на познато чувство. Баща ми остави след себе си такъв живот — все още топъл от недовършените неща.

Отново отварям очи и разглеждам корковата дъска, закачена на стената. На нея е забодена рисунка, направена от Уго. Прилича на жезъл с две преплетени змиевидни линии. Едната има надпис ДОБРИЯТ ПАСТИР, а другата — АГНЕЦ БОЖИ. До всяка извивка се мъдрят евангелски цитати.

Думите издълбават празнина у мен. Когато за пръв път се появява в Евангелието от Йоан, Исус е наречен „Агнецът Божий“. Нито едно друго евангелие не го нарича така, но смисълът е съвсем очевиден. Във времената на Мойсей, в края на десетте напасти в Египет, Бог закриля юдеите от Ангела на смъртта, като им нарежда да принесат в жертва агне и да намажат с неговата кръв всяка врата, която ангелът трябва да подмине. А сега Господ спасява своя народ с нов Агнец: Исус. Исус, който ни носи духовно спасение чрез смъртта си. Към тази метафора Йоан добавя и втора. Неговият Исус казва: „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овцете“. В другите евангелия има пастир — символична личност, която се радва, когато спасява заблудени овце, но Добрият пастир при Йоан е различен. Той ще спаси стадото си, като умре. Този замисъл е зловещ. Смразяващ. Агнецът и Пастирът се срещат в смъртта. Един човек умира, за да може останалите да живеят. Струва ми се зловещо, че точно тази идея е занимавала съзнанието на Уго непосредствено преди да бъде убит. Напомня ми за имейла, който ми изпрати. В него ме молеше за помощ. А аз го разочаровах.

Чувам как в кухнята Петрос рови в хладилника за храна, но не намирам сили да се провикна и да го спра. Помня как преди години Мона се прибра от болницата, след като един старец бе умрял. Измъчваше се и по някаква причина обвиняваше себе си. Неподходящо лекарство. Несполучлива интервенция. Но нито един пациент не е умрял по време на дежурство на съпругата ми, защото тя не се е притекла на помощ, когато я е помолил.

Сядам на стола на Уго. И изведнъж чувам нещо. Петрос ме вика.

— Какво има? — Втурвам се в кухнята.

Няма го.

— Петрос! — изкрещявам. — Къде си.

Главата му надниква иззад ориенталския параван в дъното.

— Виж! — подканя ме.

Объркано се затътрям към него. Там, зад паравана, е един от големите прозорци, гледащи на запад, към вътрешния двор на библиотеката. Петрос стои до прозореца и държи едно от парченцата лой на Уго.

— Какво да видя? — питам го.

Той ми сочи към пода. Там е кацнала малка птичка, която кълве лойта, която Петрос е извадил от хладилника. Скорец.

— Просто влетя вътре! — ликуващо ми съобщава Петрос.

Лъже ме обаче. Ръчката на прозореца е извита не както трябва. Той го е отворил.

— Затвори прозореца — нареждам му строго, с усещането, че сме се разминали на косъм с нещо зловещо. — И повече да не си го направил.

Намираме се на десет метра над двора. Потръпвам при тази мисъл.

— Не съм го отворил — цупи се Петрос.

И се вдига на пръсти, изпънал ръка, за да ми го докаже. Дръжката е на сантиметри от пръстчетата му. И тогава забелязвам. На пода зад него има строшено стъкло. Стъклото зад дръжката е счупено.

— Птицата ли го направи? — питам го, но вече знам отговора.

— Не — сърдито отговаря Петрос. — Винаги си е било счупено.

Входната врата не е поддала, затова някой е влязъл в апартамента през прозореца.

Надниквам към вътрешния двор долу. Десет метра. Дори не мога да си представя как е възможно някой да се покатери толкова на високо.

— Стой тук и нищо не пипай — нареждам на Петрос.

Връщам се в спалнята на Уго и всичко се изяснява. Не Уго е зарязал бюрото си в такъв безпорядък. Не той е дръпнал стола. Коленича и забелязвам следи от опит да бъде отворен металният сейф.

Само че никой лост няма шанс с него. Тежи колкото човек и е завинтен за пода.

Комбинацията е 1-16-18. Думите, с които Исус е основал папството, както са записани в първото евангелие, шестнайсета глава, осемнайсети ред. Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят. Въпреки опита да бъде строшен механизмът работи гладко и пантите не издават нито звук. Уго купи сейфа, за да съхранява ръкописите за изложбата си, и наистина успя.

Вътре всичко ми е познато. Преди два месеца, докога то беше в Турция, Уго ми поръча да заключа ръкописите, които не му трябват. Остатъците, изтърсаците. Сред тях обаче има едно ново бижу — евтин бележник с кожени корици, който Уго разнасяше навсякъде със себе си. Питам се дали нахлулият в апартамента не е търсел точно това — изследователския дневник с бележките на Уго.

Разгръщам го и отвътре изпада снимка. Стомахът ми се свива, като я виждам. Мъжът на снимката лежи на облицован с плочки под. Изглежда мъртъв.

Свещеник. Римокатолик на средна възраст с хубава тъмна коса и едно бистро зелено око. Носът му е счупен. На мястото на лявото му око има тъмен отток, с цепка колкото на портмоне за монети. Челюстта му е окървавена. Тялото му е притиснало съборена табела на непознат за мен език. PRELUARE BAGAJE. Единствено по искрицата живот в зеленото му око става ясно, че човекът не е мъртъв, а много тежко ранен. На гърба на снимката някой е написал:

Внимавай на кого се доверяваш.

Свят ми се завива. Въздухът жужи.

— Петрос! — крясвам.

Пъхвам снимката обратно в дневника. Свалям от корковата дъска рисунката на Уго.

— Петрос, тръгваме си!

Заключвам сейфа, но пъхвам дневника в расото си. Повече няма да се връщаме тук.

Петрос ме чака от другата страна на паравана.

— Какво има, тате? — пита той, все още с парченцето лой в ръка.

Вдигам го на ръце и го понасям към вратата. Не му казвам за снимката. Не му казвам, че познавам окървавения свещеник.

Някакъв мъж разговаря с полицая в коридора. Поглежда нагоре, когато чува, че заключвам вратата на апартамента на Уго, но ние вече се спускаме по друго стълбище. По-старите крила на двореца са прорязани от такива частни проходи.

— Какво правим? — пита Петрос.

Много е малък, за да познава тайните пътеки, но усеща, че нещо не е наред.

— Скоро ще се измъкнем — уверявам го.

Спираловидното стълбище е тясно и неосветено. В мрака образът на окървавения свещеник се връща. Не съм виждал лицето му от години. Майкъл Блек, някогашният помощник на баща ми. Поредният служител на Секретариата.

Петрос промърморва нещо неразбираемо. Аз съм твърде погълнат от мислите си, за да го помоля да повтори. Значи Уго не е първата жертва на нападение. Дали Майкъл е оцелял? Петрос нетърпеливо ме бута в гърдите.

— Какво? — питам.

— Попитах защо този мъж ни следи?

Замръзвам.

В тесния цилиндър на стълбището се чуват стъпки.