Петото евангелие

40.

Никога през живота си не съм се чувствал толкова заблуден от собствената си грешка. Тялото ми се олюлява, но не откъсвам поглед от гръцките букви на „Диатесарон“ на фотоса. Те ме обвиняват, че съм бил лицемер. Глупак. Карам собствените си студенти да четат внимателно, да търсят смисъл в свидетелствата, които Бог поставя пред тях, а се оказва, че съм познавал евангелията толкова слабо, колкото съм познавал Уго. Той е страдал заради една тайна, която би терзала и преследвала всеки истински вярващ в плащаницата, но за него тя вероятно е била неописуем ад, превърнал живота му в пустиня, още преди да е пристигнал в Кастел Гандолфо. А се оказва, че Симон, макар да е знаел колко страда Уго, е решил да сложи край на живота му чрез още по-голямо страдание. Ако е така, собственият ми брат ми е точно толкова непознат, колкото мъжът от плащаницата. Думите се отронват от устата ми в притихналата спалня на Лучио:

— Какво ще правим, вуйчо? Искат утре да свидетелствам.

Той се надига от леглото и се подпира на бастуна. Приближава се и застава до мен неподвижно, сякаш за да ми напомни, че не съм сам.

— Още ли е при теб расото му? — пита.

— Да.

— И кутията ли?

Кимвам.

Лучио пуска бастуна. За миг остава прав на собствените си нозе. Взира се към редовете от евангелията и се мръщи, както докато чете некролозите във вестника. Старите приятели. Спомените за по-щастливи времена.

— Ако ги донесеш тук, мога да уредя камионите за смет да дойдат рано сутринта — казва.

— Той е убил Уго! Как може да ти е все едно?

— Пожертвал е една риба, за да нахрани мнозина. Смяташ ли, че трябва заради това да пожертва и цялото си бъдеще?

Забучвам пръст в снимката на страницата от „Диатесарон“.

— Убил е Уго, за да скрие какво ще дадем на православните!

Лучио накланя глава, без да продума.

— Светият отец знае ли? — питам.

— Не, разбира се.

— А архиепископ Но̀вак?

— Не.

Въздухът е неподвижен. Помръдва само червената точка на един от медицинските апарати — препуска напред, напред.

— Майка ти казвала ли ти е, че твоят прапрадядо е имал най-много гласове след осмото тайно гласуване на конклава през хиляда деветстотин двайсет и втора година? За малко да стане папа. — Лучио се усмихва унесено. — А Симон го превъзхожда къде-къде!

— Недей, вуйчо.

— Един ден той може да облече бялата одежда.

— Вече не.

Лучио извива вежди, сякаш пропускам важното.

— Не виждам какъв друг избор имаш.

Вторачвам се в него.

— Ще им дадем каквото искат — казва Лучио и посочва страницата от „Диатесарон“. — Ще им обясним, че са допуснали ужасен гаф, като са предали плащаницата на православните. И когато ни помолят да си мълчим, ще се съгласим. Стига да не накажат Симон.

Клатя глава.

— Александрос, дори без расото и пистолета разполагат с достатъчно улики да го осъдят. Няма алтернатива.

— Той е убил човек. Уго е умрял заради това. Симон по-скоро би допуснал да го осъдят, отколкото да провали обединението с Православната църква.

Лучио изсумтява:

— Би било наивно да допускаме, че Светият отец ще съобщи на православните само защото ние му съобщаваме. Православните дори не четат Библията като нас. За тях тя регистрира исторически факти.

Измервам го с гневен поглед.

— Плащаницата е фалшификат! Той няма да им даде фалшификат.

Лучио ме потупва по гърба.

— Донеси ми расото и кутията. Аз ще се погрижа за всичко.

Поглеждам през рамото му към снимките на стената. Симон почти на възрастта на Петрос. Седи в скута на татко и го гледа с безмерно възхищение. До тях е мама, която се усмихва срещу обектива. В очите ѝ забелязвам нещо неопределимо — игривост, мъдрост и спокойствие, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Положила е длани върху съвсем леко издутия си корем.

— Не — казвам на Лучио, — не мога да го направя. Ще намеря друг начин.

— Няма друг начин.

Ала докато гледам тази снимка, сърцето ми се къса. Защото съм по-сигурен откогато и да било за каквото и да било, че той греши.

Навън ме посреща пълнолунието. Въздухът е посипан с мека като прашец светлина. Стигам чак до градината на манастира на сестра Елена, преди да спра и да стисна металната порта за опора.

Обичам го. Винаги ще го обичам. Той изобщо не е планирал подобно нещо. Отишъл е в Кастел Гандолфо без оръжие. Можел е да избяга от онова, което е извършил, но вместо това е извикал полицията. И докато ги е чакал да пристигнат, е свалил палтото си, коленичил е до своя приятел и го е покрил.

Вятърът се втурва в градината и накланя тревата пред мен. Растенията сякаш се опитват да избягат от корените си.

Представям си голямата длан на Симон И малкия пистолет в нея. Лео го нарече пльокало. Най-малкото и най-маломощно оръжие, което е успял да намери. Един огромен пръст, пъхнат в скобата на спусъка му, може и да не е оставил място за много мърдане. И съвсем леко притискане би свършило работа.

Готов съм на всичко, за да повярвам, че е било нещастен случай. Само че пистолетът не би могъл случайно да попадне в ръката на Симон.

Сядам. Пръстите ми се заравят в топлата пръст. Той би могъл да си признае. Щяха да го попитат защо го е направил и тогава би могъл да си замълчи за плащаницата. А вместо това допусна мълчанието да брани самия него. Този избор, дори повече от онова, което е причинил на Уго, е причината да го чувствам чужд.

Бях на четиринайсет години, когато Симон ми каза, че вече не иска да бъде гръцки католик. Обясни ми, че в неделя може да продължи да ме изпраща до нашата църква и после да идва да ме взема, но отсега нататък ще ходи на меса, а не на Божествена литургия. Така и не разбрах защо. И двамата обичахме тази малка църква. Когато виждахме как баща ни се появява зад стена от икони в лъскавите си златисти одежди, направо от олтара, където никой мирянин нямаше право да стъпва, вярвахме, че той е важна личност. Но в онзи ден казах на Симон, че и аз ще напусна Гръцката църква, защото, където и да ходим в неделя, искам да бъдем заедно.

Той отказа. Принуди ме да остана. Постара се да получа своята тонзура като помощник при богослуженията. Постара се свещениците в църквата да продължат с обучението ми по гръцки. От този ден нататък, когато и да ме попиташе кои момичета ми харесват, първите, които споменаваше, бяха все дъщери на семейства от гръцкото паство.

Не би трябвало да може да стане римокатолик. Според каноничните закони бащиният обред е и синовен обред. Но Симон потърси помощта на Лучио. И вуйчо, чието най-силно желание на света беше поне един от племенниците му да продължи семейната традиция, най-сетне проумя какъв би могъл да стане Симон. Оттогава започна да отдалечава брат ми от мен, да го изпраща по пътя, където дори аз съзнавах, че му е мястото.

И така, всяка неделя сутрин лъсках обувките, а Симон гладеше дрехите. Бръснехме се заедно пред огледалото. След това той ме изпращаше до моята църква и ме предаваше в ръцете на паството ми. Изоставяше ме там.

През целия ми живот ме беше подготвял за този момент. А аз през целия си живот се бях съпротивлявал. Той стана римокатолик, защото работата му с мен най-сетне беше приключила. Сигурно за него е било съкрушително да бъде баща на малкия си брат. Съзнавал е, че е създаден за по-велики дела. Но остана с мен толкова, колкото бе нужно. Както каза Лучио, наистина не бе имал избор. В живота на един християнин може би никога няма избор. Симон се пожертва, за да ме отгледа. Отпечатъкът от това решение е като воден знак върху всяко друго добро дело, което е извършвал. Тази готовност да се откаже от всичко. Да пожертва всичко. Бъдеще, свещенически сан, дори живота на приятел.

Ако обичаш нещо, умри за него. Това е посланието на евангелията. Който погуби душата си заради Мене, казва Исус, той ще я спаси. Ненавиждам брат си заради онова, което е извършил. Ненавиждам го още повече заради онова, което аз трябва да направя утре. Но ми олеква, че ще си оправим сметките. Всичко свърши.

Броя стъпалата. Докосвам новата брава на вратата. Гледам как ключът се завърта. Когато пристъпвам вътре, Мона и Петрос ме поглеждат с еднакво изражение. Сякаш се прибирам твърде рано и ги разбуждам от прекрасен сън. Петрос бавно се смъква от скута ѝ, за да ме посрещне. Щом го зървам, ме обзема желание да захлупя лице и да се разплача.

— Петрос, време е за лягане — успявам да промълвя. — Иди да си измиеш зъбите и лицето.

Той ме поглежда и не възразява. Никога не съм се старал толкова да скрия чувствата си от него. Ала той ги усеща. Сърцето му инстинктивно се настройва на същата печална вълна.

— Върви — повтарям.

Тръгвам след него и вцепенено го гледам как пуска водата. Сапунът се изплъзва от ръчичките му, затова го пъхвам обратно и притискам дланите му, докато се сапунисва.

— Защо си толкова тъжен, тате? — прошепва той.

Зад мен Мона се обажда:

— Не мисля, че в момента му се говори за това, Петрос.

Той ме наблюдава в същото огледало, в което със Симон сме се бръснали заедно. Тези сини очи. Като очите на брат ми. Очите на майка ми.

— Обличай пижамата — казвам.

Петрос се мята в леглото и се обръща към мен.

— Симон добре ли е?

Аз обаче му обяснявам, че още няма да си ляга.

— Ела с мен.

Когато стигаме до вратата на апартамента, Петрос пита:

— Къде отиваме?

Помахвам и на Мона да се присъедини. Водя ги нагоре по стълбите към покрива.

Все едно сме на палубата на кораб. Океанът от светлини блещука под нас. Прането по въжетата се издува като сигнални флагчета. От другата страна на пролива е дворецът на Йоан Павел. Под нас като рибарски лодки са сградите на селището ни. Супермаркетът и пощата. Паркингът с колите и музеите. А над всичко това се възвисява белият купол на „Свети Петър“.

Вземам сина си на ръце и пристъпвам почти до ръба на покрива, за да виждаме всичко.

— Петрос, кой е най-щастливият ти спомен тук? — питам го.

Той се усмихва и поглежда към Мона.

— Когато видях мама — отговаря.

Тя го гали по бузата и прошепва:

— Алекс, защо правиш това?

— Петрос, искам широко да отвориш очи и да погледнеш всичко — казвам му. — После ги стисни здраво и си го представи като на пощенска картичка.

— Защо?

— Искам да запомниш всичко, което виждаш тази вечер.

Защото може би вече няма да го виждаме често.

— Какво има, тате? — пита той с треперещ глас.

— Каквото и да се случи, ти винаги ще имаш мен и аз винаги ще имам теб. Винаги.

— У мама ли ще живеем? — пита той.

Гърлото ми се свива.

— Не, миличък.

— Тогава защо сме тук?

Не мога да му дам разбираем отговор. Затова го вдигам във въздуха и му показвам любимите ни места. Напомням му за нещата, които сме правили тук, за приключенията, които сме преживели. За това как сме седели под сянката на дърветата долу, хвърляли сме трошици на птиците, наблюдавали сме как хората пускат писма в големите жълти кутии на пощата и сме си представяли държавите, към които пътуват те. За зимното утро, когато на излизане от местния супермаркет найлоновата ни торбичка се скъса, яйцата се счупиха и се разтекоха по тротоара, а той се разплака, докато — о, чудо! — за пръв път през живота му заваля сняг.

Когато се чувствам изтощен и изцеден, но Петрос иска да слуша още истории, Мона започва да му разказва за нашето детство. За това какъв съм бил като момче.

— Мамо, татко беше ли добър на футбол? — пита той.

— О, да, много го биваше — усмихва се Мона.

— Дори колкото Симон?

Мускулчетата под очите ѝ се стягат.

— Петрос, баща ти го превъзхождаше във всичко.

Отнасям сина си отново долу. Той се цупи, когато го оставям на леглото му. Мона държи ръката му и това му стига. Угасвам лампата и виждам лунната светлина да се отразява във влажните му очи.

Мона се връща след мен в кухнята. Вади чаша от шкафа и я пълни с вода от мивката, но не казва нито дума.

Накрая оставя чашата си, сяда до мен и дръпва ръцете ми от отворената Библия, която някак се оказва там. Отворена Библия, от която тя е чела на сина ни.

— Алекс, какво се каниш да направиш?

— Не мога да го обсъждам.

— Не е твоя работа да спасяваш Симон. Разбираш ли го?

— Моля те, недей.

Тя побутва Библията към мен.

— Провери вътре и ми кажи нещо. Кой спасява Исус?

Взирам се в нея и се питам какво има предвид.

— Покажи ми страницата, на която той печели процеса.

— Знаеш, че той не…

Думите ми заглъхват. Тя продължава да чака. Иска да ме чуе да изговарям думите.

— Исус не печели процеса — казвам.

Гласът ѝ зазвучава по-тихо:

— А сега ми покажи къде всичко приключва щастливо, защото брат му се е притекъл да го спаси.

— Значи да го изоставя, така ли? Просто да избягам?

— Каквото и да направиш, никой никога не е можел да контролира Симон — казва тя. — Никой не е могъл да го убеди да промени решението си. Ако иска да изгуби този процес…

Надигам се от стола си.

— Няма да водя този разговор.

Но за пръв път, откакто се е върнала, тя не се огъва и не се моли.

— Само един живот държиш в ръце, Алекс. Неговия — посочва тя към спалнята. — Но ти си напълнил главата му с разкази за двама души, които той никога не вижда. Накарал си го да повярва, че най-важните хора в живота му никога не са край него. Въпреки че истински важният човек е неизменно тук.

— Имам шанс да върна на Симон живота му. Дължа му го.

Мона свива устни.

— Не му го дължиш.

Ала тя не разбира.

— Каквото и да се случи с мен, аз ще имам Петрос — казвам ѝ. — А ако той изгуби свещеническия си сан, няма да му остане нищо.

Мона понечва да заговори, но аз не ѝ давам възможност.

— Утре, когато приключа, ще има последици. Едната от тях вероятно ще бъде разпореждане да напуснем това жилище.

Тя иска да попита защо, но аз продължавам:

— Преди да се случи нещо такова, за мен е важно да бъда честен с теб. Откакто си тръгна, най-голямото ми желание е отново да събера семейството си.

Тя вече клати глава, опитва се да върне лентата назад, да прекрати това.

— Мечтаех как ние тримата живеем в този апартамент. Исках го повече от всичко друго в живота си.

Неочаквано Мона се разплаква. Отмествам поглед.

— Но когато ти се върна, всичко се беше променило. Не че ти сбърка нещо. Направи нещата както трябва. Обичам те. Но всичко останало се е променило.

Тя гледа към тавана и се опитва да спре сълзите си.

— Не ми дължиш обяснение. Нищо не ми дължиш. — Свежда очи и се взира в мен. — Но те умолявам, постави себе си и Петрос на първо място. Поне веднъж. Забрави за Симон. Толкова си се постарал да осигуриш хубав и щастлив живот на Петрос тук. Каквото и да се каниш да направиш, помни, че това място е целият му свят.

Обичам я заради тези думи. За тази яростна защита на сина и съпруга ѝ. Но не мога да слушам дълго. Трябва да приключа с това.

— Мона, не знам къде ще живеем с Петрос, ако трябва да се изнесем. Знам само, че ще бъде някъде извън тези стени. — Поколебавам се. — Ако искаш, ела с нас.

Тя ме гледа мълчаливо.

— Не те питам какви са плановете ти — казвам. — Но тази вечер ми се изясни какви са моите. Искам да събера семейството си.

Мона протяга ръце и ме прегръща. Разридава се и впива пръсти в кожата ми.

— Не ми отговаряй — казвам, — не тази вечер. Нека да си сигурна.

Тя ме стисва по-силно. Затварям очи и също я прегръщам.

Обичах този живот. Каквото и да се случи в бъдеще, ще вдигам поглед към стените на този град и ще благодаря на Бог за годините, които ми е дал тук. Като дете гледах как слънцето изгрява над Рим. Като зрял мъж ще го гледам как залязва зад „Свети Петър“.