Петото евангелие

27.

Когато вземам Петрос от апартамента на семейство Коста, първите му думи са:

— Не искам да се връщаме в палацото на вуйчо. Хайде да се приберем у дома.

— Алегра ли ти каза нещо? — питам.

— Просто искам да си поиграя с количките.

— Можем да вземем някои от играчките ти, но няма да останем в апартамента.

— Може ли да отида и до тоалетната? Тоалетните на вуйчо не ми харесват. Настойчивостта му вече не ми изглежда чак толкова странна.

— Ще те нося на рамене. Така ще стигнем по-бързо.

У дома. Когато бях на седем, със Симон брояхме стълбите до нашия етаж и стъпките до нашия апартамент. С годините стъпките са намалели, но навикът да ги броя си остана същият. С Петрос ги броим на глас. Той твърди, че ще се качва по стълбите по-бързо от мен, когато се върне да живее тук някой ден като световноизвестен футболист.

Цветята в апартамента вехнат. Хекът, който сестра Елена сготви по случай прибирането на Симон, започва да се вмирисва в самотната си чиния в хладилника.

Докато Петрос е в тоалетната, разтребвам малко. Апартаментът отново заприличва на жилище.

— Гладен съм — оповестява Петрос, когато се връща.

Изваждам кутия с мюсли — резервния вариант за самотния баща. Обаждам се на служителя по поддръжката, докато го чакам да се нахрани.

— Марио, обажда се отец Алекс от четвъртия етаж. Трябва да сменя бравата. Имаш ли резервни?

Марио не се слави с експедитивност, но сме съученици и знам, че е благонадежден.

— Отче, радвам се, че сте се върнали — отговаря ми — Веднага се качвам.

Когато Петрос дояжда втората си купичка, вече имаме лъскава нова брава и ключ. Марио дори настоя да ги постави лично.

— Ако ти трябва още нещо, само ми звънни — казва.

Разрошва косата на Петрос. Сигурно е научил за Симон, но реагира на новината по този начин. Това място ми липсва. Не оценявах достатъчно, че съседите тук са ми близки като роднини.

Когато Марио си тръгва, Петрос оставя купичката си в мивката и отива да си поиграе с новата брава.

— Молихме се за Симон — изтърсва той неочаквано. Старая се да прикрия изненадата си.

— И аз, приятел.

— На кого се молиш, когато се молиш за Симон?

— На Богородица — отговарям. — Майката на Христос. Най-висшата сила, на която се молиш за застъпничество.

Петрос кимва сериозно.

— И аз.

Взема една от количките си и разсича въздуха с нея, издавайки звуци като от артилерийска стрелба.

— Защо ме питаш?

Той се почесва по главата.

— Не знам. Обаче тази количка няма батерии.

Отваря чекмеджето с батериите под телефона и решава да натисне копчето на телефонния секретар.

— Всичко ще бъде наред със Симон, Пет… — подемам.

Но когато чувам думите, долитащи от телефона, хуквам да го изключа.

Алекс, аз съм. Съжалявам. Не трябваше да идвам да видя Петрос. Моля те, обади се на ма…

Успявам да спра записа преди края на съобщението.

— Кой беше? — пита Петрос.

Сърцето ми се къса, когато му отговарям:

— Никой.

Той изсумтява недоволно и започва да рови сред батериите.

Значи така ще се чувствам всеки път когато звънне телефонът. Така ще подскача сърцето ми всеки път когато някой потропа на вратата.

— Кога се връща сестра Елена? — пита Петрос.

— Не знам. — Вече ми е дошло до гуша от тези добронамерени лъжи — Няма да е скоро.

Той престава да оглежда батериите и с въздишка мята количката във въздуха към спалнята си.

— Петрос!

Връща се със старото плюшено зайче, с което заспиваше навремето, и го оглежда, все едно го вижда за пръв път. Преди бяха мечета и одеялца, сега са картички с имена на футболисти и плакати. Ще ми липсва малкото ми момченце. Петрос прави последната си обиколка из апартамента.

— Ей, татик! — вика ме, докато се приближава.

Мечето от анимационното филмче по телевизията казва нещо подобно. Може би вече забравя гласа от телефонния секретар.

Аз обаче не. Докато не му кажа, ще чувам този глас във всяко мълчание.

Разпервам ръце и го вземам на скута си. Искам да запомня този миг. Прокарвам пръсти през косата му и започвам:

— Петрос, искам да ти кажа нещо.

Той престава да удря ушите на зайчето едно в друго.

— Хубава или лоша новина?

Знам ли?! Всяка частица надежда казва „хубава“. Всяка капка отчаяние казва „лоша“.

— Хубава — отговарям му. — И после изричам думите, които той чака да чуе, откакто се е родил. — Жената на телефона беше мама.

Той застива. В очите му се появява объркване.

— Върна се преди две вечери — обяснявам. — Докато ти беше в палацото на вуйчо.

Той клати глава. Отначало се съмнява. След това се отдръпва ядосано. Скрил съм го от него. Това чудо, тази божествена поява.

— Тя тук ли е? — пита и поглежда към спалните.

— Не е в апартамента, но можем да ѝ се обадим, ако искаш.

Върховно объркване.

— Кога?

— По всяко време, струва ми се.

Взира се с очакване в телефона на масата. Обаче преди това трябва да изминем известно разстояние.

— Двамата с теб отдавна чакаме това — започвам.

Той кимва.

— Супер отдавна.

— Как се чувстваш? — питам го.

Ръчичката му потупва по масата. Крачетата ритат отдолу.

— Страхотно — отговаря, но всъщност иска да каже: „Побързай, моля те“.

— Помниш ли как Исус се е върнал? — питам го.

Само така ми хрумва да му обясня. Като се позова на историята, която му е най-позната.

— Да.

— Какво се случило, когато се е върнал? Учениците познали ли са го?

Петрос клати глава. Това е най-загадъчният, най-затрогващият момент в евангелията.

— Двама от тях отиваха в едно село, на име Емаус — рецитирам, — сам Иисус се приближи и вървеше с тях, но очите им се премрежиха, за да не го познаят.

Преди си представях, че мъжете са братя — единият по-висок, другият по-нисък. Сега си ги представям като баща и син.

— Когато мама се върне, може да се е променила — обяснявам му. — Няма да изглежда точно като на снимките. Може да не се държи точно както съм ти разказвал. Възможно е отначало да не я познаем. Но въпреки това ще си бъде мама, нали?

Той кима, но всичко това започва да го изпълва с тревога.

— И какво още направил Исус, след като се върнал? — продължавам.

Ама че лош учител съм. Този въпрос има хиляди възможни отговори, а аз очаквам от него да напипа верния.

Ала Петрос знае някак си. Нужни са му няколко секунди, за да се настрои на моята вълна, да хармонизира мислите си с моите, но ние открай време се разбираме.

— След като Исус се върнал — отговаря ми с леко отчаяние, — отново изчезнал.

— И ако мама отново замине, ние ще се натъжим, но ще разберем, нали?

Той рязко обръща глава настрани и се смъква от скута ми. Изтрива сълзите си с резки движения, иска да забележа колко е разстроен.

Коленича до него. Ако му внуша страх от пристигането на Мона, ще споделя с него най-лошото от себе си. Онази своя част, която е неспособна да се надява. Сърцето ми се свива от тревога заради него, но пак заради него трябва да се справя по-добре.

— Петрос, сигурен съм, че тя няма да си тръгне. Убеден съм, че нямаше да се върне, ако възнамерява да го направи. Мама те обича. И ще те обича винаги, каквото и да се случи. Никога не би те наранила. За нищо на света.

Той кима. По миглите му има капчици, но очите му вече са сухи. Точно това иска да чуе.

Обхващам телцето му. Ребрата му са по-тънки от пръстите ми.

— Когато те види, тя ще изпита невероятно чувство. Нищо на света не може да сравни с майчината любов към нейното момченце.

Присъдата на цялата ни религия. Обичта между майка и дете е най-чистата любов в цялото мироздание.

Ала не искам да му внушавам напразни надежди. Никой от нас не знае какви са мотивите на Мона. Двамата с нея сме създали един крехък живот, но катаклизмите, които тя предизвика, са повсеместни. Сега обаче трябва да съсредоточим всичките си сили върху Симон И все пак не мога да лиша Петрос от този момент. Толкова дълго го е чакал.

— Може ли мама да дойде? — пита той и посяга към телефона. — Моля те!

— Можем да ѝ се обадим — отговарям. — Съгласен ли си?

Пръстчето му е на копчето. Изгаря от нетърпение да го натисне.

— Чакай — спирам го. — Помислил ли си какво да ѝ кажеш?

Той кимва без никакво колебание. Сърцето ми се къса. Не съм допускал, че си има подготвен сценарий за този разговор.

— Добре тогава — казвам. — Давай.

За моя изненада обаче той ми връща телефона.

— Може ли да го направим заедно? — пита.

Пръстът ми е върху неговия, когато натискаме копчето.

— Готов ли си?

Не може да отговори. Слуша позвъняването като омагьосан.

Мона вдига почти на секундата. Като че ли сме се обадили на честотата ѝ за спешни случаи, запазени за супергерои Петрос е поразен.

— Алекс? — казва тя.

Сините очи на сина ми са безбрежно небе. Включвам микрофона на слушалката. Вече съм само очевидец.

— Ало? — казва тя.

Петрос се стъписва. Не познава гласа ѝ. Дълбоко в себе си усеща, че още не е готов. Устните му се извиват в усмивка.

— Мамо? — прошепва.

Как ми се иска да видя лицето ѝ!

От микрофончето се разнася хлипане. Петрос се взира стреснато. Не познава майчиния си плач.

— Петрос — казва тя.

Той отново ме поглежда. Този път не за да му вдъхна увереност, а за да му подскажа нещо. Осъзнавам, че никога не е съществувал сценарий за този разговор.

— Много се радвам, че ми се обаждаш — казва Мона.

И тя търси думите. Няма никакъв опит в това мое основно всекидневно занимание — да разговаря с детето ни.

— Аз… ти… какво прави днес? Забавлява ли се с татко?

Изрича въпросите бавно, сякаш говори с дете, два пъти по-малко от него. Но Петрос вече се е съвзел. Не отговаря на въпроса ѝ, а следва собствения си план.

— Можеш ли да дойдеш у дома?

Сварва и двама ни неподготвени.

— Ами не знам дали… — казва Мона.

— Може да дойдеш веднага. Вечеряме мюсли.

В отговор тя избухва в смях, който смайва Петрос. Не е знаел, че в майка му има такива звуци.

— Петрос, миличък — казва тя все още през смях, — трябва най-напред да поговорим с баща ти за това.

Петрос побутва телефона върху масата.

— Добре, татко е до мен — осведомява я.

Тя пристига двайсет минути по-късно. Можех да я спра, но никога не съм виждал сина си обзет от такава огромна радост. Втурва се да отвори вратата и все едно влак профучава през тъмен тунел. Бог да го благослови, изобщо не се поколебава.

Мона е облечена с дрехи, които виждам за пръв път. Никакъв консервативен летен пуловер — тази вечер носи индиговосиня лятна рокля с голи рамене. Красива е. И въпреки това, докато коленичи, разперила ръце за прегръдка, която не е сигурна дали Петрос ще приеме, ус — мивката на лицето ѝ е изкуствена. Доловил страха ѝ, той също изведнъж се изпълва с несигурност и тромаво се люшва напред в обятията ѝ. И двамата не продумват.

Олеква ми. Петрос е прекалено малък, за да разбира какво е съжаление, но моето тяло вибрира от усещането, че в момента си играем с тази тъмна материя.

Мона бръква в найлонов плик на пода до краката си и казва:

— Донесох вечеря.

В кутии. Нейният отговор на нашата жалка вечеря с мюсли.

— Подарък от баба.

Петрос поглежда към кутиите и казва, като че ли има още време да промени поръчката си:

— Любимата ми пица е „Маргарита“.

— Съжалявам — казва притеснено Мона. — Донесла съм само качо е пепе.

Спагети със сос от сирена. Дяволът в мен се ухилва. Както ги приготвя майка ѝ, ще са твърде люти за Петрос. Подходящо запознаване с тъща ми, с която винаги съм бил любезен по принуда.

— Е, вече хапнахме мюсли — обяснява Петрос, хваща я за ръката и я дръпва настрани. — Колко време ще останеш? Ще спиш ли тук?

Мона търси помощта ми с поглед.

— Не тази вечер, Петрос — обаждам се и го галя по косата.

Той се мръщи. Ако така ще изглежда новото командване, не му допада.

— Защо? — пита.

За мое учудване точно в този момент Мона решава да прояви твърдост.

— Петрос, още не сме готови за това. Трябва да бъдеш търпелив.

Гневът, изригнал на лицето му, е прелестно неподправен. Какви лицемери сме само! Дай ни обич, но не още.

— Нося ти нещо — казва тя и бръква в чантата си.

Петрос чака обнадеждено, но получава само снимка в рамка. На нея сме двамата, гледаме футбол по телевизията. Аз съм вдигнал ръцете му във въздуха, ликуваме след някакъв гол. Налага се да се овладея, като си давам сметка, че тя е пазила снимката с години. Петрос обаче я дръпва от ръцете ѝ и казва:

— Добре, мерси. — И я тупва на най-близката маса.

Притичам се на помощ на жена си.

— Дай да прибера пастата в хладилника.

И за пръв път, докато поемам кутиите от нея, пръстите ни се докосват.

Този час, който прекарваме заедно, е мъчителен, отчасти защото е твърде очевидно колко великолепно се чувства Петрос. Мона се държи неловко с него, но той не се нуждае от никакъв преход, от никаква постепенна подготовка за присъствието на непознат възрастен човек. Води я в стаята си, сяда на пода и я кани да седне до него. Подробно ѝ разказва истории за други момчета, които тя не познава и чиито лудории няма как да проумее.

— Тино от долния етаж. Беше вторник, ама не този вторник. Каза на Джада, че ако му покаже гащичките си, джобните му ще отидат при нея. Тя каза „не“, но той въпреки това опита и тя му счупи пръстите.

И през цялото време си играе с количките или ѝ показва новите си маратонки, които Симон му купи. Току-виж, се оказало, че успее да ѝ разкаже целия си живот преди залез.

За Мона е изтощително да следва темпото му, но тя се опитва да реагира на всяка негова дума, докато накрая капитулира и просто се наслаждава на случващото се.

Най-сетне се чувствам длъжен да се обадя:

— Петрос, скоро ще стане време за лягане.

Не съм планирал да нощуваме тук, но имаме нова брава и бдителни съседи, които ни обичат. И най-вече, имаме шанса да заместим лошите спомени с хубави.

— Не! — възразява Петрос.

— Може ли да му прочета приказка? — намесва се Мона.

Той се настанява обнадеждено в леглото. В тази стая се бяха скрили със сестра Елена, докато непознат бе тършувал из дома ни, но той явно е забравил всичко и всички освен майка си.

— Пижамата — напомням. — И зъбите.

Петрос замъква Мона в банята, където в чекмеджето има стар гребен, две стари четки за зъби и тубичка с паста. Няма чаши, защото плакнем уста с вода от кранчето. Четките ни за зъби са при Лучио, затова Петрос нетърпеливо изплаква една от старите четки. Това свидетелство за нашето мъжко битие предизвиква горчивата усмивка на Мона.

— Паста — нарежда Петрос с тона на хирург, който иска скалпел.

— Паста — повтаря Мона и му подава тубичката.

Погледът ми спира на вещите, пръснати върху плота от нощта на смъртта на Уго, когато Симон набързо си взе душ тук. Той беше като призрак по време на това посещение. Сянката, надвиснала над нашето семейно щастие. Гледам усмивката на сина си и си спомням, че брат ми е сам тази вечер.

Мона и Петрос прочитат няколко глави от „Пинокио“. След това обявявам, че е време за молитва. Той коленичи до леглото си и долепя ръце, а Мона ме поглежда въпросително.

— Разбира се — казвам тихо. — Заедно.

Светът притихва. Нощта настъпва. Защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.

— Боже всемогъщ и милостив — подемам, — благодарим Ти, че тази вечер ни събра заедно в тази къща. С този благослов ни напомняш, че всичко е възможно в Твоето име. Не можем да познаем бъдещето си, нито да променим миналото, но смирено Те молим да ни водиш по Своята воля и да бдиш над нашия скъп Симон. Амин.

И безмълвно добавям: Боже, не забравяй, че брат ми е сам тази нощ. Той не се нуждае от Твоята милост. Само от Твоята справедливост. Дай му справедливост, Господи.

На прага, преди да си тръгне, Мона ми казва:

— Благодаря ти.

Кимвам.

— За него това означаваше много. — Не мога да кажа нищо повече.

Мона не е толкова сдържана.

— Много бих искала да дойда пак и да видя и двама ви. Искаш ли утре да донеса вечеря?

Утре. Толкова скоро. Утре сутринта трябва да съм в съдебната зала. Трябва да подготвя нещата, за които Минято може да ме помоли по всяко време на деня.

Понечвам да отговоря, но тя вижда изражението ми и махва с ръка.

— Не е задължително да е утре. Обади ми се, когато си готов. Искам да ти помогна, Алекс, не да се пречкам. — Поколебава се. — Дори мога да остана с него, ако ще ходиш в…

— Утре става — отговарям.

Тя се усмихва.

— Звънни ми, ако и сутринта си на същото мнение.

Чакам. Ако ме целуне, ще знам, че сме стигнали твърде далече много бързо. И ще се усъмня в случилото се тази вечер.

Мона обаче поставя длан върху ръката ми и я стисва силно. После пръстите ѝ се отдалечават и помръдват във въздуха, за да ми пожелае лека нощ. Утре, казвам си. Толкова скоро.