Петото евангелие

4.

Казармата на швейцарската гвардия е малко по-надолу по улицата. Достъпът на външни лица е забранен, но двамата със Симон сме прекарали не една и две нощи там след смъртта на родителите си. Войниците ни позволяваха да тичаме заедно с тях, да ползваме спортния им салон, да ходим на партитата с фондю, които си правеха. Сред тези стени преживях първия си махмурлук. Повечето ни стари приятели са се върнали в Швейцария в търсене на нови приключения, но тези, които останаха, сега са офицери. Гвардейците на пост им се обаждат за указания и веднага ни махват да минем.

Заинтригуван съм колко млади ми се струват новите попълнения. Прослужили са нужния период в швейцарската армия у дома, но иначе изглеждат като току-що завършили гимназисти. А някога това бяха мъжете в тази страна, на които най-силно се възхищавах. Сега са просто пораснали момчета, десет години по-млади от мен.

Казармата се състои от три дълги постройки, разделени от тесни, подобни на пресечки дворове. Новобранците спят заедно в сградата пред римската граница. Сградата на офицерите, към която сме се запътили, е най-вътрешната и задната ѝ страна е до папския дворец. Качваме се с асансьора и хлопаме на вратата на най-близкия ми приятел в гвардията, Лео Келер. Отваря ни съпругата му София.

— О, Алекс, колко ужасно! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че се е случило. Влизайте, влизайте.

Новините се разпространяват бързо в тези казарми.

— Може ли да пипна бебето? — пита Петрос и още преди София да успее да отговори, поставя двете си длани на издутия ѝ корем.

Понечвам да го дръпна назад, но тя се усмихва и покрива неговите ръчички с дланите си.

— Бебето хълца — обяснява. — Усещаш ли?

Тя е красива жена със слаба фигура, каквато беше Мона, и със сходна стойка. Дори косата ѝ е като на съпругата ми — с цвят на кестен, но, изсветляла от римското слънце, понякога е като червеникав ореол около лицето ѝ. Двамата с Лео се ожениха преди година, но аз още се взирам в нея и откривам нещо, което всъщност го няма. Изчервявам се заради спомените за Мона, които София възражда, и съпружеските желания на един мъж.

Напомнят ми за самотата, която иначе успявам да превъзмогвам.

— Влизайте и сядайте — кани тя трима ни. — Ще ви донеса нещо за хапване. — Но после, изглежда, променя намерението си. — А, разбирам, по-добре не. — Вперила е поглед над рамото ми към брат ми Симон — Аз ще остана тук с Петрос. А вие, отци, отидете да пийнете в столовата долу.

Разчела е нещо в погледа му.

— Благодаря, София — отговарям. Приклякам пред Петрос и добавям: — Скоро ще се върна да те сложа да си легнеш. Дръж се прилично, нали?

— Хайде — прошепва ми Симон и ме подръпва за расото. — Да тръгваме.

Столовата на швейцарската гвардия е на долния етаж на сградата. Вътре е като в тъмница и само няколко строги полилея разкъсват сумрака. По стените има стенописи в естествени размери, изобразяващи някогашния разцвет на тази петстотингодишна армия. Нарисувани са в по-ново време и изглеждат толкова нелепо и карикатурно, че само художник, който вярва в съществуването на чистилището, може да създаде подобно нещо в сянката на Сикстинската капела.

Със Симон се насочваме към една празна маса в ъгъла. Имаме нужда от нещо по-силно от вино. Той е едър мъж и трябва здравата да се постарае, за да усети въздействието на алкохола. Тук обаче имат само вино, затова Симон вече е гаврътнал първата чаша, когато питам:

— Защо някой ще търси нас?

Той прокарва палец по нащърбения ръб на чашата.

— Само да открия кой е причинил това на Петрос… — казва мрачно.

— Наистина ли смяташ, че може да е свързано със смъртта на Уго?

Симон целият трепери от силните чувства.

— Не знам.

Изваждам принтирания лист от джоба си и го плъзвам по масата.

— Казвал ли ти е нещо подобно?

Той го прочита за броени секунди. След това намръщено го побутва обратно към мен.

— Не.

— Мислиш ли, че може да има значение?

Брат ми се обляга назад и си налива още една чаша.

— Вероятно не.

Огромният му пръст кацва на листа, сочейки датата. Отпреди две седмици. Препрочитам думите.

Отдолу е съобщението, което ми е изпратил Уго. Чийто отговор е моето. Това са последните думи, които ми е написал.

— Изобщо ли не ти е споменавал за това? — питам. Симон клати печално глава.

— Но ще разбера какво става, повярвай ми — казва той. В тона му долавям превъзходството на служител на Секретариата. Гледайте ни как спасяваме света.

— Кой може да знае, че ще нощуваш в апартамента днес? — питам го.

— Всички в нунциатурата знаеха, че ще летя за изложбата. — Нунциатурата — посолството на Светия престол. Симон добавя: — На никого обаче не съм казал къде ще отседна.

Тонът му подсказва, че и той изпитва същото притеснение. Ватиканът има малък телефонен указател, в който са включени домашните и служебните телефонни номера на повечето служители, включително моите. Но никакви адреси.

— И как изобщо някой ще стигне толкова бързо от Кастел Гандолфо до тук? — питам.

Симон дълго върти чашата между дланите си, преди да отговори:

— Сигурно имаш право. Не е възможно. — Казва го без капка облекчение, сякаш просто се опитва да ме успокои.

Далечни църковни камбани отмерват десет вечерта. Започва смяната на караула. Появяват се гвардейци със сините нощни униформи, връщат се от наряд и изпълват помещението като приливна вълна. Ясно е, че тук няма да намерим убежище от преживените тази вечер страхотии. Докато са били на пост, гвардейците са научили новината за Кастел Гандолфо и двамата със Симон неочаквано се озоваваме в центъра на вниманието.

Пръв до нас сяда старият ми приятел Лео. Запознахме се през пролетта, когато бях трети курс в семинарията, на погребението след единственото друго убийство на ватиканска територия, което помня. Войник от швейцарската гвардия беше убил командващия си офицер в тази казарма, след което беше насочил служебното оръжие към себе си, а Лео пръв беше пристигнал на местопрестъплението през онази нощ. Двамата с Мона се грижихме за него повече от година, докато се възстанови, и дори излизахме по двойки, когато се срещаше с разни жени. Но те не откриваха нищо привлекателно в този зле платен чужденец, задължен с клетва да не обсъжда с никого спомена, който го гнети. Когато Мона си тръгна, Лео помогна на Симон да се грижи за мен. На сватбата му със София тази пролет трябваше аз да ги бракосъчетая, но кардинал Ратцингер доброволно им оказа тази чест. Сега, след дългогодишни сърдечни мъки, и той ще има син. Радвам се да зърна лицето му тази вечер. Нашето приятелство се е доказало в тежки моменти.

Симон повдига леко чашата си, за да отбележи появата на Лео. Няколко гвардейци пристигат с него и се настаняват на нашата голяма маса. След малко започват да разливат вино и бира. Дрънчат чаши. След часове на задължителна неподвижност ръцете и устите се движат разпалено. Тук обикновено се говори на немски, но сега превключват на италиански, за да участваме в обсъждането. Не си дават сметка, че ние сме просто приятели на командира им, и започват да задават военни въпроси.

Кой калибър е било оръжието?

В челото или в слепоочието?

Един-единствен изстрел ли е причинил смъртта?

Всичко се променя, когато Лео им обяснява кои сме.

— Значи във вашия апартамент е имало обир? — пита ме възбудено един от гвардейците.

Ясно си представям как историите ще плъзнат из ватиканското селище. Първата ми инстинктивна мисъл е, че случилото се може да застраши Симон Служителите на Секретариата не бива да се замесват в скандали.

— Жандармерията заловила ли е някого? — питам.

Объркват се за кое събитие се отнася въпросът ми, преди Лео да отговори:

— Не, за никое от двете престъпления.

— Някой от съседите ми забелязал ли е нещо?

Лео клати глава. Всъщност момчетата са заинтригувани повече от убийството на Уго.

— Чух, че не позволяват никой да види трупа — отбелязва едно от тях.

Друго момче додава:

— Май имало нещо странно. Нещо по ръцете или краката му.

Грешат. Видях тялото на Уго със собствените си очи. Ала преди да смогна да се обадя, други гвардейци започват да си разменят по-грубовати шеги за рани, подобни на Христовите. Симон стоварва юмрук върху масата и изръмжава:

— Стига!

Тутакси се смълчават. Той е въплъщение на авторитета в техния свят — висок, властен, свещеник. На трийсет и три години е, но си давам сметка, че сигурно им изглежда възрастен.

— Установили ли са как някой е успял да се вмъкне в градината? — питам.

Момчетата чуруликат като накацали върху жица птици. Колективният отговор гласи: не.

— Значи никой нищо не е видял? — продължавам да настоявам.

Накрая се обажда Лео:

— Аз видях нещо.

Масата притихва.

— Миналата седмица, когато бях трета смяна при „Света Ана“, един камион спря на служебния вход.

„Света Ана“ е портата до тази казарма. Там постоянно патрулират гвардейци, за да проверяват идващите от Рим превозни средства. По време на третата смяна обаче портата е затворена. Никой няма право да влиза в държавата ни нощем.

— Беше три часът — продължава Лео, — а камионът започна да примигва с фарове срещу мен. Дадох му знак да се махне, но шофьорът слезе.

Момчетата се смръщват. Това е нарушение на правилата. Шофьорите трябва да смъкнат стъклото на прозореца и да покажат документите си.

— Приближих се, а ефрейтор Фрай беше заел позиция зад мен — продължава Лео. — Човекът имаше италианска шофьорска книжка. И ако щете, вярвайте, имаше и разрешително да влезе. Познайте от кого беше подписано.

Изчаква. Тези гвардейци са още млади и се вълнуват от откриващите се възможности.

— От архиепископ Но̀вак.

Неколцина подсвиркват. Антони Но̀вак е най-високопоставеното духовно административно лице в света. Той е дясната ръка на папа Йоан Павел.

— Наредих на ефрейтор Фрай да звънне горе — продължава Лео, — за да потвърди автентичността на подписа. А междувременно проверих каросерията. — Привежда се напред. — И там намерих ковчег. Покрит беше с платно и отгоре пишеше нещо на латински. Не ме питайте какво. Но под платното имаше голям метален ковчег. Ама наистина голям.

Всички гвардейци около масата се кръстят. Чуе ли за метален ковчег, всеки мъж в казармата си мисли за едно и също. Когато умре папа, го погребват в троен саркофаг. Първият е от кипарисово дърво, последният е дъбов. Обаче средният е оловен.

Здравето на Йоан Павел предизвиква сериозна тревога. Той е отпаднал. Не може да ходи. Лицето му е разкривено от болка. Кардиналът, който е държавен секретар, вторият най-влиятелен човек в Светия престол, наруши кодекса на мълчанието със съобщението, че е възможно оттегляне и че ако здравето на папата не му позволява да управлява страната, оттеглянето му е въпрос на съвест. Журналистите кръжат като лешояди, а някои предлагат пари на жителите на Ватикана дори за най-незначителна вътрешна информация. Чудя се защо Лео рискува да разкаже подобна история пред толкова неопитна аудитория.

Той обаче отговаря на този въпрос с думите:

— И кого заварих седнал на пейката до ковчега? Името на личната му карта беше Ногара, Уголино. — Лео лекичко почуква по масата с кокалчетата на пръстите си. — След минута ни се обадиха — архиепископ Но̀вак потвърди разрешението за влизане. Камионът потегли и повече не съм виждал нито ковчега, нито Ногара. Хайде някой да ми обясни какво означава това.

Звучи като история за призраци. Като кошмар, връхлетял в тъмното нощните стражи. А те са суеверни хора.

Преди някой да успее да отговори, Симон се изправя. Промърморва нещо, което звучи като: Писна ми това или Писна ми от това. И без да се извини или да се сбогува, излиза от столовата.

Аз също ставам и тръгвам след него, усещайки тялото си вдървено. Разказът на Лео е добавил огромно ново обстоятелство, свързано със смъртта на Уго.

Швейцарските гвардейци са го пропуснали, защото е отминало времето, когато всеки римокатолик, стъпвал в училище, е знаел латински. Баща ми обаче научи синовете си да четат и гръцки, и латински, затова аз знам какво означават думите, които Лео е видял върху драперията на онзи ковчег. Те са молитва: Tuam Sindonem veneramur, Domine, et Tuam recolimus Passionem.

В тъмното Лео сигурно е успял да получи само смътна представа за размерите на ковчега, защото той е твърде голям за човешко тяло. Знам го, тъй като веднъж съм го виждал със собствените си очи. Знам какво е криел Уго.