Петото евангелие

14.

Изстивам. Изцеден съм. Сякаш някъде под мен е зейнала дупка и там се стича всичко.

Лучио и Минято са вперили поглед в мен. Чакат ме да кажа нещо. Аз обаче гледам Симон. Долепил съм длани върху масата. Облягам се на тях, за да запазя равновесие.

Симон не продумва. Вместо него се обажда Минято:

— Не се съмнявам, че сте поразен.

Всичко забавя ход. Зрението ми се разстройва, виждам присъстващите по-отдалечени. Минято ме наблюдава с учтиво дистанцирано съчувствие като от друг свят. Усещам как дращя като плъх да се измъкна от капана. И тримата са знаели. И тримата са го приели.

— Не — смотолевям. — Вуйчо, трябва да ги спреш.

Първите ясни мисли проникват през мъглата на моя потрес. Хората, които са нападнали Майкъл, които са убили Уго, които заплашиха мен, явно са се опитвали да се докопат до Симон.

— Кардинал Галупо. Това е негово дело — изстрелвам.

Минято ме поглежда с присвити очи.

— Галупо — повтарям. — От Торино.

— Александрос — прекъсва ме Лучио, — просто слушай.

Минято изважда друг документ от куфарчето си.

— Отец Андреу — казва той на Симон, — това е обвинителният акт. Копие от него е изпратено на адреса ви в Анкара, преди пратеникът на Трибунала да установи местонахождението ви снощи. За да ви подготвя да прочетете документа, трябва да се уверя, че помните правата си във връзка с процедурата.

— Не е нужно да ми ги припомняте — отговаря Симон.

Значи за това става въпрос — събрание за обсъждане на стратегията. Приемане на неизбежността на съдебния процес.

— Отче — благо подема Минято, — всеки във вашето положение се нуждае от напомняне. — Проверява копчетата на ръкавелите си и казва: — Процедурата е съвсем различна, отколкото в един италиански съд. Църквата следва по-старата инквизиционна система.

Вече проумявам какъв е всъщност Минято. Не е приносител на лоши вести, а семейният адвокат. Пратеникът на Трибунала, който е дошъл в апартамента на Лучио снощи, явно е уведомил Симон за обвинението.

А сега вуйчо е наел Минято за негов защитник.

Впервам поглед в Лучио. Неземното му спокойствие започва да ми вдъхва надежда. Увереност, че можем да се подготвим за онова, което предстои на Симон.

— Според нашата система — казва Минято — един съдебен процес не се състои от обвинение и защита, които излагат противоположни гледни точки за случилото се. Съдиите призовават свидетелите, задават въпроси и решават кои експерти да свидетелстват. Защитата и обвинението могат да правят предложения, но съдиите имат правото да ги отхвърлят. Което означава, че съществува вероятност да нямаме шанса да задаваме въпроси в съда. Няма как да принудим Трибунала да приеме определена посока на разследване. Ще можем единствено да помогнем на съдиите сами да търсят истината. Вследствие на всичко това няма да имате някои от правата, които вероятно очаквате да имате.

— Разбирам — уверява го брат ми.

— Трябва да ви предупредя също, че ако този каноничен процес ви обяви за виновен, ще бъдете предаден на светските власти за наказателно дело за убийство.

Изражението на Симон си остава непроменено. Той разполага със запаси от сила, които и родителите ни не можеха да проумеят. По-невъзмутим е дори от Лучио. Ала спокойствието му сякаш почива върху тъга. Иска ми се да го утеша. Но знам, че ако протегна ръка, тя ще трепери. Минято побутва обвинителния акт към него.

Симон го взема, но само потупва листовете върху масата, за да ги подравни, и му ги връща.

— Може да го прочетете сега — пояснява Минято.

Ала когато отново му подава документа, Симон отговаря с ведро изражение:

— Монсеньор, признателен съм за помощта ви, но не е необходимо да чета обвинителния акт.

Настава кратко мълчание, преди той отново да заговори. И в тази пауза ме обзема неистов страх. Усещам старо и познато подводно течение. Моля се да греша и брат ми вече да не е човекът, който беше някога. Ала въпреки това имам съвсем ясно предчувствие какво ще каже.

Симон се изправя.

— Решил съм, че няма да се защитавам срещу обвинението в убийство.

— Симон! — възкликвам аз.

По лицето на Минято плъзва усмивка на недоумение. Сърцето ми се раздира от болка, която съм се молил да не изпитам никога отново.

— Какви ги говорите? — пита монсеньорът. — Признавате, че сте убили Уголино Ногара, така ли?

— Не — категорично заявява Симон.

— Тогава ми обяснете, ако обичате.

— Няма да се защитавам.

— Симон, моля те, не го прави — настоявам аз.

— Според каноничното право сте длъжен да се защитавате — обяснява със сериозно изражение Минято.

Думи на разумен човек. Обикновен, разумен човек, който изобщо не разбира брат ми. Стисвам ръката на Симон и се опитвам да го принудя да ме погледне в очите.

— Симон, що за глупости? — просъсква Лучио.

Брат ми обаче подминава въпроса му и се обръща към мен. Погледът му е почти празен. Подготвял се е за този момент. Вече знам, че каквото и да кажа, няма да му въздействам.

— Не биваше да те замесвам в това, Алекс — казва. — Много съжалявам. От този момент нататък те моля да стоиш настрана.

— Симон, не може да го на…

— Не ставай глупак! — срязва го Лучио. — Ще изгубиш всичко!

Ала преди да успее да продължи, на прага застава Диего и напрегнато съобщава:

— Ваше високопреосвещенство, отвън чака посетител.

Симон поглежда часовника си, надига се от стола си и се вторачва към отворената от Диего врата. Двамата с посетителя в коридора се измерват с поглед.

— Какви ги вършиш? — питам.

— Сядай! — нарежда Лучио. В тона му се прокрадва истерия.

Но Симон пъхва стола си под масата и леко кимва.

Тялото ми се сковава от мъка. От скръб. Ето го пак, възкръснал от мъртвите. Симон, когото никой не е способен да промени, който все още е в състояние с един замах да отхвърли света.

— Вуйчо — казва той, — помолиха ме да приема домашен арест и аз се съгласих.

— Това е абсурдно! — Вуйчо посочва с пръст непознатия на прага. — Кой е този човек? Отпратете го!

В глухотата на Симон обаче има някакво величие. Той се обръща и се отдалечава. Вече нищо не стига до него.

Почти нищо. Петрос скача от бюрото на Диего и се втурва към чичо си.

— Свърши ли срещата ви?

Симон спира до вратата. Пред ангелското личице на сина ми.

— Ще ми прочетеш ли приказка? — Очите му са толкова невинни, изпълнени с надежда. Стои пред своя герой, който никога не му отказва нищо.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам — прошепва Симон.

— Къде?

Брат ми коленичи, разперва ръце като крилете на албатрос и казва:

— Не се тревожи за това. Ще направиш ли нещо за мен?

Петрос кима.

— Каквото и да чуеш да говорят хората, не губи вяра в мен. Обещаваш ли? — Притиска лице към телцето на Петрос, за да не види синът ми разчувствания му поглед. — И помни, че те обичам.

Човекът на прага стои безизразно и мълчаливо. Не се ръкува със Симон. Не показва, че забелязва присъствието на останалите. Само чака знак от брат ми и го отвежда. Лучио се е изправил.

— Върни се! — хрипливо нарежда той. Диша плитко.

Диего се опитва да го настани обратно на мястото му, но Лучио се препъва към изхода и отваря вратата със замах. Асансьорът в дъното тъкмо се затваря.

— Ваше високопреосвещенство, мога да се обадя долу и да наредя на гвардейците да ги спрат — казва Диего.

Но Лучио само се обляга на стената и изграчва:

— Какво е това? Какво си мисли, че прави той?

Приближавам се бързо към него.

— Вуйчо, струва ми се, че знам какво се случва.

Започвам да обяснявам за изложбата на Уго, за Торино и за заплахите. Лучио обаче само се взира към вратата, от която излезе брат ми.

— Човекът, който дойде за Симон — продължавам, — може да е бил изпратен от кардинал Галупо. Той е викарий на Йоан Павел. И е от Торино.

Минято се обажда от другата стая:

— Не. Викарият щеше да издаде писмена заповед. А тук заповед няма. Това вероятно беше цивилен полицай от жандармерията.

— Ако кардинал Галупо се опитва да сплаши Симон, няма да остави писмени следи — продължавам.

Лучио още е задъхан.

— Ако някой се опитва да го сплаши — казва той, — Симон не би отишъл доброволно.

Минято се приближава към нас.

— Много бързо мога да разреша проблема — заявява той. Вади телефон от куфарчето си, набира някакъв номер и казва: — Здравейте, Ваше високопреосвещенство. Извинете, че прекъсвам вечерята ви. Вие ли изпратихте човека, който отведе Андреу? — Изчаква и продължава: — Много ви благодаря. — Затваря и отново се обръща към нас. — Кардинал Галупо няма представа кой е бил този човек. А трябва да добавя, че Негово високопреосвещенство е мой приятел от двайсет години, затова намирам обвиненията ви за нелепи.

Обръщам се към него.

— Монсеньор, бил е нападнат свещеник от Секретариата. Някой проникна с взлом в апартамента ми. Някой ми отправи заплаха днес следобед в хотелската стая. Погнали са всички, които знаят за изложбата.

Дишането на Лучио става още по-плитко.

— Не — задъхано възразява той, — това няма нищо общо с Галупо.

— Откъде знаеш?

Има достатъчно сили да ме изгледа унищожително.

— Хората от Торино не се избиха един друг след радиовъглеродното датиране, няма да го направят и сега. — Поема си хрипливо дъх. — Намери брат си. Искам отговори.

Дава знак на Диего да му помогне и, накуцвайки, се отправя към спалнята си. Вратата се затваря зад гърба му. Диего промърморва:

— Каква е тази работа, по дяволите?

— Мислят, че е убил Уго — прошепвам.

— Знам това. Къде го отведоха?

— Под домашен арест.

— В чий дом?

Изобщо не съм обърнал внимание на тази подробност. Симон няма къща, няма дом. Живее в мюсюлманска държава на хиляди километри от тук.

— Не знам… — подемам, но Диего вече е последвал вуйчо и се е изгубил в мрака.

— Елате — подканя ме Минято и пристъпва към масата. Взема обвинителния акт и тихо казва: — Наистина ли мислите, че това е, за да го сплашат?

— Да.

Той се прокашля.

— В такъв случай съм склонен да го обсъдим. Но първо трябва да отметнем някои процедурни стъпки. Съгласен ли сте да станете прокуратор на брат си?

— Какъв…?

— Нещо като застъпник. Прокураторът получава съдебните документи и действа в интерес на обвиняемия. — Минято посочва документите на масата. — Така ще имате право да видите обвинителния акт, който иначе нямам право да ви покажа.

Странна работа е каноничното право. Прокуратор е титлата, с която е известен Пилат Понтийски в евангелията. Титлата на човека, подписал смъртната присъда на Исус. Само юристите са способни да възкресят такава дума.

— Брат ми би трябвало да взема тези решения — отбелязвам.

— Ако съдя по чутото току-що, брат ви не иска да взема решения.

Минято тършува в куфарчето си и вади пакет цигари. И запалва една тук, в дома на президента на Гувернатурата на Ватикана, в първата страна на света, забранила тютюнопушенето със закон.

— Какъв е отговорът ви, отче? — пита той.

Вземам листа и казвам:

— Ще го направя.

— Добре. Сега погледнете внимателно имената на съдиите, изредени в съдебната призовка, и ми кажете дали някой ви се струва познат.

Очите ми се плъзват по страницата с нездраво любопитство.

Пулсът ми се учестява.

— Познавам първия съдия. И третия. Пасаро и Галярдо. Не познавам само Страдела.

Минято кимва, сякаш го е очаквал.

— И тримата са съдии в Трибунала от почти двайсет години, затова не е чудно, че пътищата ви са се пресичали с техните в Рим. Много е учудващо обаче, че наказателно дело срещу свещеник ще се гледа от съдии на Трибунала. Само епископите получават това отношение, освен ако Светият отец не одобри нещо различно. Така че възниква въпросът: бихте ли определели Пасаро или Галярдо като враждебно настроени към брат ви?

Вече схващам. Обяснява ми, че заплахата ще приеме такава форма. Кардинал Галупо ще назначи съдии, които са против Симон.

— Не — отговарям му. — Пасаро преподава на Симон в Академията, а Галярдо е близък на вуйчо ми. И двамата са приятелски настроени.

Минято се усмихва.

— Монсеньор Галярдо беше два курса след мен в семинарията. Вуйчо ви му беше наставник. За жалост, и двамата ще трябва да си направят отвод. Но ако кардинал Галупо заплашва брат ви, дали наистина щеше да избере тези съдии?

Поколебавам се.

— Може би Галупо знае, че те ще си направят отвод. Може би лошите ще ги заместят.

Минято размества листовете в ръцете си.

— В такъв случай ето това може би ще ви убеди в противното.

Вторачвам се като хипнотизиран в листа. Това е последната страница от обвинението. Самият обвинителен акт.

Вкопчвам се в исканото наказание. Съдът има властта да изгони Симон от Секретариата и дори да го принуди да напусне Рим. Но обвинителният акт настоява за най-тежкото наказание — отнемане на свещеническия сан на брат ми. Знаех, че това е възможно, но ми става много неприятно, че прокурорът иска подобно нещо.

— Погледнете доказателствата — подканя ме Минято. — Нещо да ви е познато?

— Гуидо Канали — казвам с отвращение и посочвам името му в обвинителния акт. — През нощта, когато беше убит Уго, той ми отвори портата и ме откара да се видя със Симон.

Минято си записва.

— А той какво видя?

Недоумявам.

— Накарах го да ме остави, преди да сме се приближили достатъчно, че да види каквото и да е.

— А това? — посочва ми той ред от текста. Служебното досие на Симон в Секретариата.

— Не знам. Порицаха Симон, че отсъства от работа миналото лято, но не виждам каква връзка има.

— Защо го порицаха?

— Защото беше ходил при Уго в пустинята.

Сега обаче ми хрумва, че Майкъл и Симон са правили нещо друго.

Минято вдига поглед.

— Трябва ли да знам нещо за взаимоотношенията между брат ви и Ногара? — Дори не си опитва да прикрие какво точно има предвид.

— Не — отговарям остро. — Симон просто се опитваше да му помогне.

Минято се обляга назад.

— В такъв случай с изключение на материала, заснет от охранителната камера, тук не виждам никакви преки доказателства. Разполагат само с косвени, а за такова дело им трябва мотив. А ако мотивът не са взаимоотношенията на брат ви с Ногара, тогава какво е?

— Симон не е имал никакъв мотив.

Минято оставя писалката си в края на листа. Граница помежду ни.

— Отче Андреу, защо го съдят според каноничното право, а не по наказателното?

— Вече знаете какво мисля аз.

— През двайсетте години, откакто работя в Трибунала, не помня друг процес за убийство. Нито един. Ще ви кажа обаче защо го правят според мен. Тъй като процесът е каноничен, заседанията са тайни, протоколите са секретна информация, а присъдата е поверителна. На всички нива има поверителност, която да брани всяка неудобна истина, излязла на бял свят.

Той съвсем леко повишава тон, докато ми предлага възможност да разкрия някаква информация, с която евентуално разполагам.

— Нищо не знам — отговарям.

— И все пак — продължава той, — след две десетилетия работа в Трибунала не съм виждал човек, който да откаже да се защити. Което ми подсказва, че клиентът ми вече знае каква ще е тази неудобна истина.

Кимвам.

— Казах ви. Те мислят, че Уго е криел тайна, и смятат, че Симон знае каква е тя.

— Питам ви следното — грешат ли?

— Няма значение. Стана ясно, че този процес е с цел да сплашат Симон.

— Не ме разбирате. Този процес е начин да го съдят и същевременно да се предпазят, в случай че по време на него се появи нещо поверително.

— Брат ми не е убил Уго.

— Тогава да започнем отначало. Защо е ходил в Кастел Гандолфо в нощта на убийството на доктор Ногара?

— Уго му се обадил и му казал, че е загазил.

— Общували ли са по някакъв начин следобеда преди убийството?

— Мисля, че не. Симон каза, че е пристигнал твърде късно, за да спаси Уго.

Минято ми посочва онзи раздел от обвинителния акт, където са описани доказателствата. Пръстът му се задържа под думите „видеоматериал от охранителна камера“.

— Тогава какво ще видим на този запис?

— Нямам представа.

Минято смръщено нахвърля няколко думи в бележника си.

— Бихте ли ми обяснили нещо? — пита той и вдига поглед. — Чух ви да разговаряте с вуйчо си за изложбата на доктор Ногара. Защо според вас кардинал Галупо ще заплашва брат ви във връзка с излагането на Торинската плащаница, след като е доказано, че тя е средновековна?

— Уго щеше да докаже, че изследванията грешат.

Минято ме поглежда заинтригувано.

— Освен това щеше да докаже как плащаницата е дошла тук — продължавам. — Как се е озовала на католическа земя.

Минято отново се залавя да си води бележки.

— Продължавайте — подканя ме той.

— Преди плащаницата е била на православна територия в Турция, където работеше брат ми. Възможно е Симон да е поканил на изложбата православни свещеници, без да е поискал позволение от Секретариата.

Минято потупва с писалката си по страницата и пита:

— И защо това е важно?

— Защото може да се окаже, че посланието от изложбата на Уго е, че плащаницата не е наша. Че е и на православните. Притежавали сме я заедно, когато сме били единна Църква, преди схизмата през хиляда и петдесет и четвърта година.

Не съм сигурен как точно е пристигнала на запад, но както и да е станало, заключенията остават същите.

— Това предположение може ли да създаде проблем? — пита Минято.

— Разбира се. Може да предизвика борба за това кой да я притежава. Особено ако заявим, че плащаницата се намира в папския музей.

Минято отново си записва.

— И според вас Торино ще изгуби тази битка.

— Торино ще изгуби при всички случаи. Ако не се води борба за притежанието ѝ, плащаницата може да бъде преместена в реликварий в „Свети Петър“. Но няма да се върне в Торино.

— Значи според вашата теория — казва Минято — враговете на изследването на Ногара искат да осуетят цялата изложба.

— Да.

Той вдига поглед.

— Което означава, че той е убит, за да му бъде запушена устата.

Не съм си го признавал толкова директно.

— Така допускам.

— Но казвате, че са заплашвани хора — включително и вие, — защото някой е убеден, че Ногара е имал тайна, и иска да разбере каква е.

— Да.

Той млъква. Търкулва писалката между дланите си. Модулира гласа си, така че да звучи едновременно мило и твърдо.

— Опасявам се, че не разбирам, отче Андреу. Някой иска да осуети изложбата, да не ѝ даде гласност. А в същото време ви заплашват, за да разкриете за какво става дума в нея.

— Ако не ми вярвате, ще ви покажа бележката, която пристигна в хотелската ми стая.

Той неохотно се съгласява. За пръв път обаче ми хрумва, че преценява доколко да ми се довери.

Отивам в спалнята и заварвам Петрос заспал на леглото. Завивам го и се връщам при Минято с плика. Той разглежда текста на гърба, но много дълго мълчи. Накрая казва:

— Трябва ми време. Може ли тази вечер да взема това със себе си?

— Да.

— Освен това трябва да премисля всичко, което ми казахте току-що. — Проверява часовника си. — Да се срещнем сутринта в кабинета ми?

— Разбира се.

Той написва на гърба на една визитка 10 ч. и ми я подава.

— Ще ви задам още въпроси за изложбата на Ногара, затова ви моля, бъдете готов да ми отговорите. А междувременно очаквам скоро да науча къде е брат ви. Ако пък вие научите, незабавно се свържете с мен.

Кимвам, след което Минято се надига и прибира обвинителния акт обратно в куфарчето си.

— И последно — казва гой и щраква закопчалките. — Трябва да поговорите с домашната си помощница за проникването с взлом.

— Тя не е излъгала за случилото се.

Той снижава глас:

— Отче, искате от мен да повярвам във версия за това убийство, която смятам за почти невъзможна. В замяна настоявам и вие да направите същото. Поговорете с домашната си помощница. Трябва да разбера защо от жандармерията са стигнали до това заключение.