Петото евангелие

31.

Задавам му още няколко въпроса, пелтечейки, но Майкъл не знае отговорите. Името на кардинал Боя му въздейства по странен начин. Започва да запълва мълчанието с хвалебствия за началника си. Боя великият човек. Пазителят на традицията. И официалната линия: обединението с православието ще отслаби нашата Църква, ще разводни смисъла на католицизма, ще превърне папата просто в един от патриарсите. Раздразнителността на Майкъл отново се проявява.

Обзема ме безпокойство. Хладината от въздуха плъзва под кожата ми. Накрая казвам:

— Чух достатъчно, Майкъл. Тръгвам си.

Усещам как ме проследява с поглед. Ако знаех друг начин да изляза от базиликата нощем, щях да го използвам. Докато крача към къщи, държа в едната си ръка мобилния си телефон. Искам да се обадя на Минято, но знам какво ще ми каже. Да не слушам Майкъл. Да не се срещам с Боя.

Вземам Петрос от апартамента на аптекарите. Рядко съм го виждал толкова нетърпелив да си тръгне от брат Самуел.

— Какво си намислил? — питам го, пъхайки ключа в новата брава. Той почти подскача.

— Може ли да се обадим на мама?

— Не тази вечер, Петрос.

Намръщва се. Сигурно си мисли, че го дразня. След като цял ден сме били разделени, не допуска, че ще му откажа онова, на което се е надявал.

— Трябва да поговорим за нещо — казвам му. — Но първо си измий лицето и зъбите.

Той добива разтревожен вид, ала се подчинява.

Разгръщам Библията, която държим до иконата на Богородица. Разлиствам страниците под благия ѝ поглед. Ще ми се да бях спокоен като нея.

Петрос се връща, ухаейки на любимата си паста за зъби с джинджифил и мента. Съблича се по гащета, покатерва се в леглото и придърпва завивката чак до брадичката си.

— Петрос, искам да поговорим какво се случва с чичо Симон.

Той вперва поглед в мен. Неочаквано очите му се изпълват с невинност, с трепетната смелост, каквато може да има само дете, безпомощно да възпре нещата, от които се страхува.

— Помниш ли господин Ногара? — питам.

Той кима.

— Преди пет дни господин Ногара умря.

На челцето на Петрос се образува бръчка. Изчаквам го да каже нещо.

— Защо? — пита.

Защо. Въпросът, на който изобщо не е по силите ми да отговоря.

— Няма причина да се страхуваш. Знаеш какво се случва, след като умрем.

— Отиваме си у дома — казва той.

Кимвам и усилието да прикрия емоциите си ми се струва мъчително.

— А сега — прокарвам пръсти през косата му — трябва да научиш нещо за смъртта му. Не знаем каква е причината. И някои хора обвиняват чичо Симон. Някои хора мислят, че той е наранил господин Ногара.

Мускулче по мускулче Петрос се стяга целият. Усещам го как се разтреперва.

— Не се страхувай — повтарям. — Ние познаваме Симон, нали?

Той кима, но телцето му си остава напрегнато.

— Всъщност знаеш ли къде ходих днес? На едно място, където дойдоха хора от цяла Италия, за да говорят за Симон. И знаеш ли какво казаха някои от тях?

— Как се казва това място? — пита Петрос.

Поколебавам се.

— В един от дворците е. — Махвам с ръка. — Ей там.

— В палацото на вуйчо Лучио ли?

— Не, в друго. — Упорствам. — Там дойдоха епископи и архиепископи, дори кардинали, и знаеш ли какво казаха? Че Симон е много добър човек. Че те знаят същото, което знаем и ние: той никога не би посегнал на никого. Най-малкото на свой приятел.

Петрос кима още по-енергично, но само защото се старае да отговори на очакванията ми. Опитва се да бъде достатъчно силен, за да приеме ужасната новина. Прегръщам го с една ръка и го придърпвам към гърдите си, за да му внуша, че тази вечер не е нужно да бъде голямо момче. Мигом му олеква и той се разплаква.

— Знам — галя го по косата и усещам горещите сълзи през расото си. — Знам.

Плаче като много по-малко дете.

— О, момчето ми — утешавам го и изпитвам необикновена пълнота, каквато съществува само в такива мигове на пълна отдаденост. Аз му принадлежа. Господ ме е създал за това дете.

На нощното шкафче Богородица е отправила закрилнически поглед към Библията. Отворена е на страница, описваща Исус пред съда. Чели сме я много пъти. Но след като я прочетем тази вечер, Петрос ще започне да разбира. Няма откъде да знам какво ще се случи утре при кардинал Боя. Ще поема риск, за който може и двамата да съжаляваме. Но тази вечер ще му обясня защо го поемам по начин, който някой ден ще проумее.

Християнинът живее своя живот по примера на учениците. Като подражава на техните добродетели, но и като се учи от грешките им. Когато учениците трябва да преживеят задържането и осъждането на човека, в когото вярват, те го изоставят от страх. Поставят собствената си сигурност и присъдата на свещениците си над изискванията на съвестта си.

Вярвам в брат си така, както не вярвам в нищо друго на света освен в обичта на това момченце. И никога няма да изоставя и двамата.

Затова нека е такава уговорката помежду ни. Каквото правя за Симон, го правя за теб. Има един Божи закон. И той е любов.

Това е любов.

Петрос плаче и аз го държа в прегръдките си. Няма да го пусна, докато не заспи.

Не ме хваща сън. Посред нощ отивам в хола и сядам на дивана. Гледам луната и се моля.

Преди зазоряване слагам кафеварката на котлона. Братята в съседния апартамент вече са си взели душ в седем без петнайсет, когато ги моля отново да гледат Петрос. Върху масата в кухнята оставям любимата му чаша на супергерой до пластмасовото шише с последната ни фанта. Докато пиша бележката, подбирам думи, които знам, че ще му е лесно да прочете.

Отново преглеждам думите — когато се прибера у дома — и те засядат на гърлото ми. Толкова се радвам, че отново съм под този покрив. Апартаментът е на семейството ми повече от двайсет години. Това е единственото място, където все още усещам присъствието на родителите си. Но въпреки това знам — Боя е способен да ни го отнеме. Да го даде на друго семейство. И дори Лучио няма как да му попречи. Боя може да накара училището да ме уволни, може да ме прогони и да ме остави без работа във Ватикана. С Петрос може да изгубим правото да купуваме хранителни продукти без мито и привилегиите си, свързани с горивото, и да се наложи да плащаме два пъти по-скъпо за бензин в Рим; може да изгубим талона си за паркиране и изобщо да не бъдем в състояние да си позволим автомобил. Йоан Павел плаща малко повече на всичките си служители с деца, а ако изгубим и тази добавка заедно с работата ми, с Петрос ще останем без нищичко. Спестяванията ми ще ни стигнат само за няколко месеца. Но онова, което се каня да направя, е правилно. Сигурен съм. Моля се на Бог само да не допусне Петрос да страда заради постъпката ми.

Докато крача към двореца, край мен минават архиепископи в автомобили с шофьори. Работници миряни профучават на своите веспи. Монахини въртят педалите на велосипеди. Аз забързано пресичам кръстовището пеша, борейки се със съзнанието за собствената си не — значителност. На първия контролен пункт полицаите се подсмихват подигравателно, когато казвам:

— Поканен съм на среща с кардинал Боя.

Но се обаждат по телефона и се оказва, че съм в списъка. Безмълвно ме пропускат да мина. Сърцето ми тупти учестено, когато пристигам във вътрешния двор на Секретариата. Не знам накъде да поема след това. Джани каза, че има проход, който води до частния двор и до асансьора. Проходът обаче е затворен с голяма порта. Налага се да се върна и да се кача с единствения асансьор, който знам — долу до канцелариите на Секретариата.

Вратите се отварят и попадам в различен свят. Тези коридори са на петстотин години. Построени са мащабно — дълги са шейсет метра и са високи седем метра и половина. Таваните им са изрисувани от Рафаел. Свещениците, с които се разминавам, са служители на Секретариата, бивши първенци на групите си в семинарията, бивши светила от родните си епархии, хора, за които езиковото обучение в Академията не е било по-трудно от обучението по етикет. Въпреки това мнозина от тях няма да успеят. Девизът тук е, че нова врата се отваря всеки път когато бутнеш някой през прозореца. Мисля си, че мястото на Симон никога не е било тук. Тези свещеници не могат да стъпят на малкия му пръст. Вече е доказал, че е създаден за по — велики дела. И въпреки това те ще го бутнат от прозореца при първата проява на слабост.

Прекосявам и последното крило на двореца. На последния контролен пункт на швейцарската гвардия също се обаждат по телефона. Вече само сто крачки ме делят от Симон. Мисълта за него ме придружава на всяка стъпка, иначе бих се ужасил от онова, което правя.

На вратата ме посреща свещеник секретар. Слаб е като вейка и е облечен с толкова скъпо расо, че платът му лъщи като тъмна коприна. Ръцете му са сключени в поза, с която свещениците от Секретариата се предпазват от прегръдката на хората. Той ми се покланя почти незабележимо, след това ме въвежда в библиотека, за която нищо, дори дворецът на Лучио, не би могло да ме подготви.

Подът е застлан с червен персийски килим с размерите на малък вътрешен двор. Стените са покрити със златиста дамаска. Вратите също — тапицирани са като капаците на кутии за бижута и когато са затворени, се сливат със стените. Столовете, табуретките за крака и свещниците са позлатени. Симон ми е разказвал за дворци на Секретариата, където гоблените са дар от ренесансови крале, а златото е донесено от Колумб от Америка. Но секретарят не прави и опит да ме заслепи с тези факти. Той ме повежда към една дълга маса насред библиотеката. Нарежда ми да чакам на стола си — на една ръка разстояние от креслото начело на масата. После си тръгва.

След секунди вратата в дъното се отваря. И вътре влиза величав черен силует.