Петото евангелие

11.

Първото, което Лео ми казва, когато се връщам в хотела, е:

— Вуйчо ти не се шегува. — Посочва ми към вратата. — Изпратиха и втори човек за охрана освен Мартели.

В коридора двамата полицаи разговарят с монахинята от рецепцията. Излизам навън.

— Какво има?

— Нищо — отговаря Мартели — Това е агент Фонтана. Той ще поеме нощната смяна. Монахинята обаче ме измерва с поглед от глава до пети и казва:

— Отче, не можем да допуснем всеки от гостите ни да води по двама бодигардове. Тук сте в безопасност и без тях.

— Положението ми е различно от това на другите гости — отговарям.

— Осведомена съм и сме взели всички необходими мерки.

Не знам как да отговаря, но Мартели знае.

— Обсъдете въпроса с началника, сестро. Ние оставаме до второ нареждане.

Когато се връщам в стаята, Лео забързано прибира съдовете, които е донесъл.

— София току-що ми изпрати есемес. След час сме на преглед в болницата. Как мина разговорът ти?

— Добре.

— Искаш ли да го обсъдим?

Ще ми се, но обещах на Майкъл.

— В момента не.

— Тогава ще дойда утре сутринта. Ако ти трябва нещо преди това, звънни.

Благодаря му, пускам резето, след като си тръгва, прекосявам спалнята и сядам до Петрос.

Той спи, целият пламнал. Челото му е розово, бретонът му е потъмнял от пот. Устните му са раздалечени в стегнат овал и цялата му енергия е насочена към това да диша. Изтощен е. Подценил съм колко тежко му се отразява всичко.

Замислям се над онова, което ми каза Майкъл по телефона: че нападателите му са били свещеници. Струва ми се абсурдно. Насилието от страна на представители на духовенството винаги е било насочено срещу представители на други вероизповедания. Сбиването във Витлеем миналата година по Коледа беше между арменците и гърците. Католическите свещеници в Турция и преди са ставали жертва на жестокост, но винаги от страна на мюсюлманите.

От друга страна, католиците много по-безпрепятствено биха преминали през охраната тук и в Кастел Гандолфо. Много по-незабелязано биха влезли и в моята сграда. Например торинските свещеници може да са забелязали, че плащаницата е преместена от параклиса си, и да търсят обяснение. Най-показателното нещо, което спомена Майкъл, беше, че свещениците, които го нападнали, търсели сведения за изложбата на Уго, защото твърдели, че той крие нещо. Има един прост начин да изключа този вариант — изследователският дневник на Уго.

Дневникът започва с нещо, което приятелят ми е залепил от вътрешната страна на предната корица. Писмо, изпратено до всички куратори във Ватиканските музеи.

Поради важността на приходите от музейни билети за икономиката на Ватикана Негово високопреосвещенство моли всички куратори в срок от шейсет дни да направят предложения за три нови изложби, включително с проектобюджет. Да бъдат адресирани до кабинета на директора с копие до Негово високопреосвещенство.

Писмото е с дата отпреди осемнайсет месеца. След него дневникът на Уго започва с ръкописен списък, озаглавен „Идеи за изложба“. Вътре фигурират ръкописи от ранното Средновековие. Късни християнски графити. Развитие на Исусовата иконография във Византийската империя. Никъде не се споменава Свещената плащаница. Едва две седмици по-късно Уго попада на начално научно изследване, което поставя под въпрос радиовъглеродното изследване. Реакцията му е три подчертани думи най-отдолу на страницата: Възраждане на плащаницата!

На следващата страница има скица на самата реликва, като следите от раните са оградени и са отбелязани съответните редове от евангелията: побой, бичуване, трънен венец, пронизване с копие. Една седмица по-късно Уго лично предлага изложбата на вуйчо Лучио. Срещата им явно се оказва силен стимул за проучването на Уго. Вуйчо ми, най-неопитният мотивационен оратор на света, по някакъв начин е успял да вдъхнови Уго. Материалите в дневника му стават все по-дълги. И по-научни. И не щеш ли, само за една нощ, се случва нещо странно.

Без обяснение Уго посвещава две страници на заглавията на други книги Евангелието от Тома. Евангелието от Филип. Апокрифът на Яков. Това са неканонични текстове, които християнството не признава за свещени. Макар да не разкрива по какви причини ги е включил, аз чета между редовете. Точно когато вуйчо ми проявява интерес към идеята на Уго, библейските евангелия са го отвели до задънена улица. Отпратките към плащаницата не водят до никъде. Затова Уго мята мрежата по-нашироко, опитва се да проследи плащаницата, която напуска Йерусалим през 33 г. по някой от безбройните възможни пътища. Десет дни не пише нищо в дневника. А после попадам на следната озадачаваща записка:

Вдигам поглед от страниците. Едно неприятно, странно чувство бръмчи в мен като муха в стая. Нещо не е наред. Следващият откъс предлага описание, което разсейва всякакви съмнения:

Вероятно тази среща на бъдещите приятели не се е състояла.

Но по време на първото ми гостуване в апартамента на Уго двамата със Симон ми разказаха как един куратор от Ватикана припаднал насред турската пустиня и бил спасен от млад свещеник от посолството. Текстът в този дневник е с девет месеца по-стар. Уго и Симон са ме излъгали, че запознанството им е било случайно.

Слагам книгата върху гърдите си, страшно озадачен. Нямат причина да крият нещо от мен.

Историята, която ми сервираха, винаги ми се е струвала малко нелепа. Симон сякаш се дистанцира от нея още докато Уго я разказваше. Подробностите бяха достатъчно реалистични — слънчевите изгаряния на Уго, счупените му очила, — но ако срещата им в пустинята наистина се е състояла, вероятно не е била първата. Тогава защо спомените им са толкова избирателни? Какво може да е онова, което са сметнали, че трябва да завоалират?

Отново разгръщам дневника. Следващият текст за пръв път изважда наяве цялата логика в основата на изложбата на Уго.

Уго обаче е изпълнен със съмнения.

Изглежда, му убягва иронията, скрита във въпроса. Повече от хиляда години по-късно първата поява на плащаницата в Западна Европа се оказва в затънтено френско селце. Подобно на създателя си реликвата никога не е бързала да отиде в големите градове. Уго обаче продължава:

Тези няколко изречения ме жегват. Те улавят същината на Симон: познатите цели, липсата на притворство, напрегнатата увереност, че бъдещето на християнството може да е заложено на карта. Брат ми е описан като напълно откровен — поради което ми е трудно да разбера защо двамата с Уго месеци наред са криели тази информация от мен. Трамплин за взаимоотношенията ни с другите църкви. Симон несъмнено има предвид православието и в този случай Майкъл може да се окаже прав. Симон вероятно не е устоял на изкушението да довърши делото, което баща ни заряза преди шестнайсет години в Торино. И ето:

Майкъл Блек ми каза, че според свещениците, които са го нападнали, Уго бил открил нещо. Разлиствам страниците нататък, търсейки текстове от времето на последния му имейл до мен.

Намирам ги към края, където бележките му са по-кратки и не толкова лични. Явно мислите му са заети преди всичко с „Диатесарон“ И после, една седмица преди имейла, се появява позната рисунка. Жезълът от преплетени редове от евангелията. Отдолу е тревожният намек, който търся:

След тези думи в дневника не пише нищо друго. Страниците са празни. Но тази последна фраза — кръстоносните походи — ми стига. В контекста на „Диатесарон“ ми хрумва само едно нещо, което може да означава тя.

За пръв път плащаницата се появява в Западна Европа след кръстоносните походи, изниква необяснимо защо в средновековна Франция. Откъде се е взела? Отговорът е под носа на Уго — Едеса. Градът, който той още от самото начало смята за дом и на плащаницата, и на „Диатесарон“ Векове наред източните християни и мюсюлманите са водели битки за контрола над Едеса, но в края на Първия кръстоносен поход се случва нещо безпрецедентно: градът попада под властта на католически рицари от Запада. Едеса се превръща в първата държава на кръстоносците. Експериментът трае по-малко от петдесет години, преди мюсюлманите отново да завладеят града, но междувременно католическите рицари най-вероятно са опаковали всичко ценно и са го изпратили у дома — следователно „Диатесарон“ и плащаницата сигурно са били спътници в пътуването на запад. Ако Уго е открил в нашата библиотека свидетелства за пристигането на „Диатесарон“, може да е открил свидетелства и за реликва, която пристига на запад със същата пратка. А в този случай обяснението за внезапната поява на плащаницата в средновековна Франция ще бъде съвсем логично: тя е пристигнала от Едеса по време на кръстоносните походи.

Но още докато ме полазва тръпка на вълнение заради тази възможност — елегантно решение на една от най-озадачаващите загадки, свързани с плащаницата, — нещо ме смущава. Нов и още по-зловещ проблем, който Уго дори не е схванал, когато е направил откритието си.

Ако успееше да докаже, че плащаницата е дошла на Запад след кръстоносните походи, Уго щеше да излезе на древно религиозно бойно поле. Католиците и православните са били обединени, когато мюсюлманите за пръв път завземат Едеса от християнския свят, но по време на кръстоносните походи вече са били разединени. Това би означавало, че сме изгубили плащаницата заедно, но рицарите, които отново са завладели Едеса, са били католици, затова тя се е озовала в католическа Франция. Претенцията на православните за плащаницата е толкова основателна, колкото и нашата, но те са останали с празни ръце.

За пръв път след смъртта на Уго ме обзема усещането, че причината за нея може да се окаже съкрушително позната. Реликвите са взривоопасни за отношенията между църквите. Йоан Павел неведнъж се опитва да омиротвори православните, като връща мощите на светци, които католиците уж били откраднали. Но ако съм прав за откритието на Уго, съществува вероятност то да породи боричкане за правото на притежание на най-прочутата ни реликва и да подхрани отколешното недоволство на православните, че католиците са тирани, че се натрапваме, където не ни е мястото, и вземаме онова, което не ни принадлежи. Че мисионерите, покръстили православните в източни католици, просто са вървели по стъпките на онези кръстоносци, които са откраднали плащаницата и „Диатесарон“. И мисионерите като кръстоносците са захранвали огромната гладна паст на Рим. Някои католици със сигурност са били против оповестяването на такова откритие. Особено на представянето му в папските музеи.

Може би е имало причина Уго да ми разкаже различна история: твърдеше, че „Диатесарон“ е пристигнал във Ватикана заедно с анатемосани ръкописи от египетски манастир. Сега се питам дали тази история — както онази за неговата първа среща със Симон в пустинята — не е целяла да ме държи на разстояние, далече от следите на мъчителна истина, която не е бил сигурен дали мога да приема.

Затварям дневника на Уго и го пъхам в расото си. Долу, на пейка в малкия вътрешен двор на хотела, седи сам източнокатолически свещеник. Трима римокатолици, увлечени в разговор, минават, без да му обърнат повече внимание, отколкото на растенията в саксиите. Наблюдавам го известно време, после затварям прозореца. Спомням си как е влязъл взломаджията в апартамента на Уго и затварям капаците на прозорците. Пускам Радио Уно, където повтарят вчерашния футболен мач за Суперкупата. След това се пъхам на тясното местенце, което Петрос ми е оставил от едната страна на леглото, затварям очи и се потапям в потока от познати гласове и ритми. Старая се да потисна усещането, че изведнъж всичко ми се струва несвойствено. Че съм се превърнал в чужденец в собствения си дом.

Посред нощ ме събужда писък. Петрос е седнал в леглото и се взира в мрака.

— Какво? — крясвам. — Какво има?

Чувам шум. Не разбирам от какво е.

— Той е тук! — провиква се Петрос. — Той е тук!

Придърпвам го към гърдите си, за да го защитя. Размахвам другата си ръка в мрака.

— Къде?

— Видях лицето му! Видях го!

Шумът идва иззад вратата. От другата стая.

— Шшшт — прошепвам и притискам Петрос в обятията си.

Капаците на прозорците още са затворени.

— Отче! — разнася се глас. — Какво става вътре?

— Всичко е наред — продължавам да шептя. — Сънувал си кошмар, Петрос. Няма никой.

Той обаче не спира да трепери. Толкова е уплашен, че тялото му е сковано.

— Ето виж — казвам и включвам нощната лампа.

Стаята е непокътната. Агент Фонтана започва да тропа настойчиво.

— Отче! Отворете!

Запътвам се към вратата, залитайки, а Петрос остава вкопчен в мен. Когато отварям, Фонтана прави едно плавно движение: отдръпва ръка от кобура на хълбока си.

— Кошмар — казвам, — просто кошмар.

Обаче Фонтана не гледа мен. Гледа над рамото ми. Първо проверява спалнята, после и всичко останало на излизане. Едва след края на огледа казва нещо, за да успокои Петрос:

— Всичко изглежда наред, отче. Съвсем наред.

Целувам Петрос по челото. Когато отново затварям вратата обаче, чувам Фонтана да казва по радиостанцията:

— Изпратете някой отново да огледа вътрешния двор.

Минава половин час, преди Петрос да заспи. Притиска се в мен, докато го галя по главата. Оставяме лампите светнати. У дома си имаме книжка, от която четем, за да прогоним кошмарите. Разказва се за една костенурка, която оживява след гръмотевична буря. Но костенурката не е тук, затова нежно разтривам нослето на сина си и му пея. И не спирам да се питам дали Майкъл Блек има право.

— Може би трябва да заминем на почивка — размишлявам на глас.

Той кима.

— В Америка — казва сънено.

— Какво ще кажеш за Анцио?

Крайбрежно градче на петдесетина километра южно от Рим. Имам някакви спестени пари, два-три дни няма да ни разорят. И бездруго обмислях специално пътуване.

— Искам да се прибера у дома — казва Петрос.

По капаците на прозорците пробягва лъч от фенерче. Тихичко изпращява полицейска радиостанция.

— Знам, Петрос, знам — прошепвам.