Петото евангелие

1.

— Чичо Симон не закъснява ли? — пита Петрос.

Домашната ни помощница сестра Елена сигурно се чуди същото, докато пържи хек за вечеря. Брат ми трябваше да се прибере преди десет минути.

— Не се тревожи — отговарям. — Помогни ми да сложим масата.

Петрос не ми обръща внимание. Покатерва се на стола си, застава на колене и оповестява:

— Със Симон ще ходим на кино, после ще му покажа слона в зоопарка, а пък той ще ме научи как да правя марсилското обръщане.

Сестра Елена се поразкършва пред тигана. Явно смята, че „марсилското обръщане“ е някаква танцова стъпка. Петрос е ужасен от невежеството ѝ.

— Не! Това е един финт! На Роналдо.

Симон пристига в Рим от Турция за изложба, чийто куратор е нашият общ приятел Уго Ногара. Откриването, до което има още почти седмица, ще бъде официално събитие, за което нямаше да получа пропуск, ако не беше работата, която свършихме заедно с Уго. Под този покрив обаче живеем в света на петгодишно дете. Чичо Симон се е прибрал, за да дава уроци по футбол.

— В живота има и по-важни неща от това да риташ топка — заявява сестра Елена.

Нагърбила се е със задължението да бъде женският глас на разума. Когато Петрос беше на единайсет месеца, съпругата ми Мона ни напусна. Оттогава тази прекрасна възрастна монахиня е моята опора. Изпрати ни я вуйчо Лучио, който разполага с цяла армия монахини. Не мога да си представя какво бих правил без нея, защото не ми е по силите да плащам дори скромна заплата на бавачка. За щастие, сестра Елена за нищо на света не би изоставила Петрос.

Синът ми изчезва в стаята си и се връща със своя дигитален будилник. Прям като майка си, оставя часовника пред мен върху масажа и го посочва.

— Миличък, сигурно влакът на отец Симон закъснява — уверява го Елена.

Влакът. Не чичото. Защото Петрос трудно би приел, че понякога Симон забравя да си вземе пари за билет или се отплесва в разговор с непознати. Мона не се съгласи да кръстим детето си на него, защото го смяташе за непредсказуем. И макар брат ми да има най-престижната работа, на която може да се надява млад свещеник — той е дипломат от Държавния секретариат на Светия престол, елита на нашата католическа бюрокрация, — истината е, че се нагърбва с всевъзможни изтощителни задачи. Подобно на мъжете по майчина линия в семейството ни, Симон е римокатолически свещеник, което означава, че никога няма да се ожени или да има деца. Но за разлика от други ватикански свещеници, целящи да се сдобият с духовен сан и да пуснат корем, той има неспокоен дух. Мона искаше синът ни да прилича на своя отговорен, уравновесен и удовлетворен от живота баща, затова двамата с нея постигнахме компромис в избора на името му: според евангелията Исус1 срещнал рибар на име Симон, когото прекръстил на Петър.

Вадя мобилния си телефон и изпращам есемес на Симон: Наближаваш ли?, докато Петрос инспектира съдържанието на тигана на сестра Елена.

— Хекът е риба — оповестява той просто ей така.

В момента е в периода на класификациите. Освен това не обича риба.

— Симон обича тази риба — обяснявам му. — Често я ядяхме като малки.

Всъщност със Симон обичахме треска. Но със заплатата си на свещеник мога да си позволя само хек от рибния пазар. Пък и както ми напомняше Мона, когато канехме на вечеря брат ми — който е с една глава по-висок от всеки друг свещеник между стените на града, — той яде за двама.

Напоследък си мисля за Мона по-често от обикновено. Пристигането на Симон събуди призрака на изчезналата ми съпруга. С Мона се познавахме още от деца във Ватикана, а когато отново се срещнахме в Рим, сякаш стана по Божията воля. Но май сложихме каруцата пред коня — източните католически свещеници трябва да се оженят, преди да бъдат ръкоположени, или изобщо да не се женят, а като обърна поглед назад, ми се струва, че Мона се нуждаеше от повече време, за да се подготви. Животът на съпругата на служител във Ватикана не е лек. А за съпругата на свещеник е още по-трудно. Мона продължи да работи почти до деня на раждането на нашето синеоко бебе, което сучеше лакомо и спеше съвсем малко. Мона го кърмеше толкова често, че опразваше хладилника, за да възстанови силите си.

Едва впоследствие всичко се изясни. Заварвах хладилника празен, тъй като тя беше престанала да ходи в магазина. Не го бях забелязал, защото освен това беше престанала и да се храни редовно. Молеше се по-рядко. Пееше по-малко на Петрос. И после, три седмици преди първия рожден ден на сина ни, тя изчезна. Намерих шишенце с хапчета, скрито под чаша в дъното на шкафчето. Лекар от Ватиканската здравна служба ми обясни, че се е опитвала сама да се измъкне от депресията, и ме посъветва да не губим надежда. Затова двамата с Петрос чакахме Мона да се върне. Чакахме, чакахме…

Днес той се кълне, че я помни. Спомените му всъщност са детайли от снимките, които е виждал в апартамента. Допълва ги с онова, което е научил от телевизионните предавания и рекламите в списанията. Още не е забелязал, че жените в нашата гръцка църква не ползват червило, нито парфюм. За жалост, църковният му опит е почти римокатолически: погледне ли ме, вижда неженен свещеник, самотен, целомъдрен. Противоречията на собствената му самоличност все още го очакват някъде в бъдещето, но Петрос неизменно споменава майка си в своите молитви, а съм чувал, че Йоан Павел се държал по същия начин, след като много рано изгубил майка си. Мисълта ми носи утеха. Най-сетне телефонът звънва. Сестра Елена се усмихва, когато се спускам да го вдигна.

— Ало?

Петрос ме наблюдава нетърпеливо.

Очаквам да чуя шумовете на метрото или в по-лошия случай — на летището. Но не това чувам. Гласът отсреща е немощен. Далечен.

— Симон? — питам. — Ти ли си?

Изглежда, не ме чува. Връзката е лоша. Приемам това като признак, че той е по-близо до къщи, отколкото съм очаквал. Във Ватикана трудно можеш да уловиш сигнал.

— Алекс — чувам го да казва.

— Да?

Отново заговаря, но после всичко се превръща в пращене. Хрумва ми, че може да се е отбил във Ватиканските музеи, за да се види с Уго Нагара, който беше под пара в края на подготовката на голямата си изложба. Не го казвам на Петрос, но брат ми е напълно способен на път за дома да намери душа, за която трябва да се погрижи.

— Симон, в музеите ли си? — питам.

На масата Петрос направо ще се пръсне от напрежение.

— При господин Ногара ли е? — пита той шепнешком Елена.

В другия край на линията нещо се променя. Разнася се свистене, което разпознавам като вятър. Той е на открито. А поне тук, в Рим, има буря. Връзката се оправя за кратко.

— Алекс, трябва да дойдеш да ме вземеш. — От тона му ме побиват тръпки.

— Какво има? — питам.

— В Кастел Гандолфо съм. В градината.

— Не разбирам. Какво търсиш там?

Отново духва вятър и в слушалката се разнася странен шум. Брат ми сякаш простенва.

— Моля те, Алекс, ела веднага. Аз съм… до източната порта, под вилата. Трябва да дойдеш преди полицията.

Синът ми е застинал и е вперил поглед в лицето ми. Виждам как хартиената салфетка се плъзва от скута му и литва във въздуха като понесена от вятъра бяла папска шапчица. Сестра Елена също се е вторачила в мен.

— Стой там — нареждам на Симон и се извръщам, за да не забележи Петрос онова, което знам, че е изписано в погледа ми. Защото съм доловил в гласа на брат ми нещо неприсъщо за него. Страх.