Петото евангелие

7.

Когато се събуждам, Петрос го няма.

Прекосявам опипом коридора и заварвам Лео и София да закусват на масата в кухнята. Вдигат погледи и Лео ми сочи към балкона, където едно телце е застанало като скакалец, приведено напред на приклекналите си крачета, и оцветява с пастели.

— Прави картичка за Симон — обяснява Лео.

Усмихвам се.

— Ще го кача на покрива.

— Отец Симон не е там — прошепва София.

Изражението на Лео ми разкрива останалото. Не знаят къде е отишъл. Когато набирам мобилния на брат си, той вдига на четвъртото позвъняване.

— Къде си? — питам.

— В апартамента.

— Добре ли си?

— Не можах да заспя. Като се върна, ще ви заведа с Петрос на закуска.

Лео и София са вперили погледи в мен. София сигурно се е занимавала с Петрос, откакто се е събудил. Горката жена още е по халат за баня.

— Не, никъде не отивай — казвам на Симон. — Ние ще дойдем.

На дневна светлина бъркотията в апартамента изглежда зловещо. Още не е разчистен напълно. Ръката на Петрос е вкопчена в моята, когато влизаме. Той прескача играчките, все едно са отровни гъби. Счупената чиния в кухнята вече я няма, разсипаната храна е почистена. Всички прозорци са отворени.

Симон седи сам на масата и се преструва, че не е пушил.

Петрос се откъсва от мен, за да връчи на чичо си нарисуваната картичка — четири скицирани фигури, хванати за ръце: Мона, аз, Петрос и Симон. Като се вглеждам по-отблизо, установявам, че Мона е с монашеска одежда. Сърцето ми се свива. Това е сестра Елена.

Симон вдига Петрос в скута си и го прегръща силно. Любува се на картичката и притиска устни към гъстата буйна коса на сина ми. Чувам го как прошепва:

— Обичам те. С татко няма да позволим да ти се случи нищо лошо.

Мивката е празна. Съдовете са измити. Гъбата изглежда като изстискана с менгеме. Учудвам се как изобщо Симон се е възпрял да не почисти целия апартамент.

— По кое време идва сестра Елена с прането? — пита той.

Разсеян съм и не отговарям. Сега, след като кухнята е разчистена, следите от тършуването стават по-очевидни.

— Ехо, Алекс, къде се отнесе? — казва брат ми.

— Петрос, измий си ръцете, преди да закусим.

Той неспокойно се помъква по коридора.

— Какво има? — пита Симон.

Със сигурност и той го е забелязал. Посочвам му местата, където щетите са най-големи: шкафчето в коридора, лавиците с книги, масичката, върху която е телефонът. Симон свива рамене.

— Търсел е нещо — обяснявам. — Отворил е всичко с вратички. Освен това тук.

Източните християни имат специален кът в дома си, където подреждат икони около книгите на евангелията. В нашия апартамент ъгълът с иконите е скромен — просто украсен стар шкаф, където с Петрос се молим. Но нападателят не го е докоснал.

— Явно е знаел какво е това.

В къта с иконите се държат само свещени предмети. Нахлулият у дома е знаел, че няма защо да търси там онова, което му трябва. Почти никой италиански мирянин няма да знае толкова много за нашите ритуали. Снощното предположение за безумец, тласкан от религиозна лудост, вече изглежда неправдоподобно.

Преди Петрос да приключи в банята, аз бързо тръгвам по стъпките на мъжа. Сестра Елена го е чула да вика Симон от коридора пред стаята на Петрос. Коридорът води към банята и после — към моята спалня. Банята е непокътната, както и стаята на Петрос. Усещам как тилът ми настръхва. Изглежда, мъжът се е запътил право към моята спалня.

Леглото ми е с изопната кувертюра. Ако е ровено из чекмеджетата на тоалетката, Симон е заличил всички следи, докато се е обличал след душа си предишната вечер. Но когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам, че една от лавиците е пипана: онази, на която държа пътеводителите си за държавите, в които е бил назначен Симон. Книгата за Турция е на пода. Под нея на долната лавица е зейнала озадачаваща празнина. Нещо липсва.

— Алекс — чувам Симон да ме вика от коридора. — Ела за секунда.

Книгите ми за плащаницата. Няма го и ръкописното изследване, което направих за Уго.

Сърцето ми започва да блъска тревожно. Първият ми инстинкт се оказа верен. Влизането с взлом и убийството на Уго би трябвало да са свързани. Това със сигурност има нещо общо с изложбата на Уго.

— Алекс! — повтаря Симон, този път по-силно.

Вдървено се връщам в коридора и го заварвам да сочи към нещо на пода. Изглежда съсредоточен и напрегнат.

— Цяла сутрин го гледам — тихо казва той. — Но чак сега ми хрумна.

— Симон — промърморвам, — който е направил това, вероятно е знаел, че сме помогнали на Уго с изложбата.

Симон обаче е твърде разсеян, за да обърне внимание на думите ми.

— Забелязваш ли нещо да липсва? — пита той през зъби.

Коленича до него сред преобърнатите играчки и телефонните указатели.

Сочи ми моя календар-бележник. Отворен е на вчерашна дата. Проумявам едва когато разлиствам напред.

Откъснати са страниците за днешния и за утрешния ден.

Замръзвам. Смисълът зловещо избълбуква на повърхността на съзнанието ми.

— Какво пишеше на тези страници? — пита Симон.

Всичко. Напречно сечение на живота ни. Есенният семестър започва следващата седмица, затова си бях записал графика на часовете. Всичките ни планове със Симон също фигурираха там.

Промълвявам онова, за което Симон вече се е досетил:

— Той продължава да ни търси.

Брат ми започва да набира номер на мобилния си телефон.

— Ще резервирам стая в „Санта Марта“ за теб и за Петрос.

„Санта Марта“. Нашият ватикански хотел. Много уединен, много анонимен. Симон бетонира смисъла на всичко случващо се. Двамата с Петрос вече не сме в безопасност в собствения си дом.

Още докато разговаря с рецепционистката, на вратата се чука силно. Петрос светкавично дотичва уплашен от банята. Притиска се към краката ми, а аз пристъпвам напред и завъртам топката. Полицай. Същият от предишната вечер.

— Заловихте ли някого във връзка със случая? — питам нетърпеливо.

— За съжаление, не, отче. Просто трябва да си запиша още няколко неща.

Каня го да влезе, но той предпочита да остане на прага и се навежда да огледа касата на вратата.

Петрос ме подръпва, не иска полицаят да е тук. Или може би не иска самият той да е тук.

Ченгето вдига поглед.

— Отче, вашата монахиня каза, че преди нахлуването вратата е била заключена.

— Точно така. Винаги заключвам, когато излизам от апартамента.

— Дори снощи?

— Проверих два пъти, преди да потегля към Кастел Гандолфо.

Той се взира в касата. Плъзга пръст нагоре — надолу по дървото. Проверява бравата. Нужна ми е секунда, за да проумея. Нито вратата, нито касата са повредени.

— Трябва да направя снимки — казва полицаят. — Ще ви се обадя по-късно да обсъдим някои неща.

Петрос отказва да остане в апартамента, докато полицаят е там, затова прекарваме един час на открито преди срещата ни с вуйчо Лучио. Движим се по добре охраняваните алеи, обикаляме фонтаните в папската градина, които със Симон познаваме с неофициалните им имена още от деца. Фонтанът на мъртвото куче. Фонтанът на загадъчната змиорка. Фонтанът на нощта, когато Катерина Фиори прекали с пиенето и танцува. И накрая се озоваваме на малката игрална площадка до тенис кортовете на Ватикана, където Петрос моли чичо си да застане зад люлката и да го люлее все по-силно и по-силно. Провиква се от най-високата точка на дъгата:

— Симон! Знаеш ли защо листата променят цвета си? Заради хлорофила.

Най-новата му фикс идея.

Симон е зареял поглед в далечината. Когато си дава сметка, че мълчи, пита:

— А защо не всички дървета променят цвета си?

Никога не е бил силен ученик, но след четирите години в колежа, четирите в семинарията и още три в Академията се е превърнал в същинска реклама на присъщата на нашата Църква вманиаченост по отношение на обучението. Насърчаваме Петрос да научава всичко, каквото и да е.

— Защото — провиква се той — хлорофилът си остава в листата им!

Със Симон се споглеждаме и отсъждаме, че звучи вярно.

— Знаеш ли за какво четох наскоро? — пита Симон.

— За тигрите? — провиква се Петрос.

— Помниш ли доктор Ногара?

Поглеждам го със сурово предупреждение, но той не ми обръща внимание.

— Той ми даваше да храня птиците — отговаря Петрос.

Симон се усмихва за частица от секундата.

— Много отдавна, близо до града, в който се запознахме с доктор Ногара, имало светец на име Симеон Стълпник. Той седял върху една колона в продължение на почти четирийсет години, без изобщо да слезе. Дори умрял там.

Гласът му сякаш долита от много далече, като че ли открива нещо опияняващо в това усамотение. В мисълта самият той да се оттегли като монах след светския си живот като свещеник.

— Ами как е пишкал? — пита Петрос.

Неизменният вечен въпрос.

Симон се засмива.

— Петрос — опитвам се да си придам сериозно изражение аз, — да не си го повторил в училище.

Той се люшва още по-нависоко, ухилен до уши. Малко неща са му толкова приятни, колкото това да развесели чичо си.

Постепенно единият час се изнизва. Не срещаме никой познат. Не научаваме никакви новини. Надничайки отвъд стените на Ватикана, оставаме с ясното впечатление, че никой в Рим не обръща внимание какво се случва в нашия живот.

Почти на прага сме на двореца на Лучио, когато сестра Елена се обажда да каже, че няма да може да гледа Петрос по-късно днес. А после, сякаш едва сдържа сълзите си, бърза да затвори. Дали не премълчава нещо? Нещо, за което дори не си е давала сметка, преди да се прибере у дома снощи. Понякога води Петрос на гости на съседите в сградата. Може да е оставила вратата отключена.

Дворецът на губернатора е нова сграда по тукашните разбирания. Тя е от 1929 г., когато Италия се съгласява да направи Ватикана независима държава. Плановете са за семинария, но тъй като има нужда от правителство на държавата, папата я превръща в административна сграда. Днес от тук се изнизват бюрократите на Ватикана, които планират пощенски марки с картини на Микеланджело. Наричаме я Дворец на губернатора в памет на времето, когато градът е бил управляван от мирянин, но вече няма губернатори. Новият управител е със свещеническа якичка. Лучио живее в частен апартамент на последния етаж заедно със своя секретар дон Диего, който ни отваря вратата, когато пристигаме.

— Заповядайте, отци — казва той. — И ти, синко.

Навежда се да поздрави Петрос най-вече за да не се налага да поглежда към Симон. Двамата са на една възраст, двама бързо издигнали се свещеници, а за Диего това означава конкуренция. Зад него се носи тягостна класическа музика. Лучио беше превъзходен пианист, преди да се разболее от артрит, и е поставил в рамка статия от вестник, описваща изпълнението му на Моцарт като млад. Вече никой не свири на пианото, а звуковия фон създават потискащо мрачни руснаци и скандинавци. Конкретно това произведение на Григ звучи като музикална тема на калвинизма.

Диего ни въвежда в частния кабинет на вуйчо. Прозорците му не гледат към „Свети Петър“, а имат северно изложение, затова вътре е малко усойно. Един от предшествениците на Лучио беше простодушен американски архиепископ, който имаше меча кожа на пода и гледаше уестърни по телевизията. На Петрос щеше да му е приятно да гостува в такъв апартамент. Вуйчо ми обаче има вкус към персийските килими и столове с крака във форма на животински лапи, защото можеш да ги вземеш безплатно от склада на Ватикана, където запасите от барокови мебели се увеличават след смъртта на поредния прелат.

— Извинете, че не мога да стана да ви посрещна — казва Лучио и вдига ръце.

Така поздравява, откакто миналата година получи лек удар. В резултат престана да носи червената шапчица и обточената с червено кардиналска одежда, защото понякога губи равновесие и пръстите му не могат да се справят с копчетата или с пояса. Вместо това се облича със свободен костюм на свещеник и една монахиня всяка сутрин провесва на шията му кръст на верижка. Двамата със Симон пристъпваме да поемем протегнатите ръце и брат ми както винаги бива удостоен с по-продължително здрависване. Най-дългото обаче е запазено за Петрос.

— Ела тук, момчето ми — подканя го Лучио и нетърпеливо потупва по бюрото.

Част от лицето на Лучио се парализира след удара, но той много се постара по време на рехабилитацията и видът му не плаши Петрос. Докато се прегръщат, хвърлям поглед към документите върху бюрото, търсейки полицейски доклад за Уго или за нашия апартамент. Но виждам само счетоводни справки, които са като слънцето и въздуха за Лучио. Той е кметът на малък град, който постоянно има нужда от осъвременени съоръжения и нови паркинги; министърът на културата на най-великолепната сбирка от древно и ренесансово изкуство; работодателят на повече от хиляда души, които ползват безплатно здравеопазване, пазаруват от безмитни магазини и храната им е субсидирана, без да плащат никакви данъци върху доходите си; и главният преговарящ относно крехките взаимоотношения със светския Рим, на който нашата лишена от излаз на море държава разчита за всичките си доставки на петрол, за събирането на сметта и за електричеството. Когато се замисля как Лучио ни заряза двамата със Симон, се старая да си напомням, че е целял да изпълни обещанието си към Йоан Павел.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита той Петрос сега, успявайки да раздвижи и двете половини на устата си. — Имаме портокалов сок.

Лицето на Петрос грейва и той скача от скута на вуйчо, за да последва Диего в кухнята.

— Надявам се, че през нощта не е имало повече инциденти, нали? — казва Лучио, снижавайки глас.

Въпросът звучи по-скоро като проява на вежливост. В тази страна нищо не се случва без неговото знание.

— Не, повече не — отговарям.

Симон обаче се намесва:

— Жандармерията не разполага с нищо — казва той остро. — А през това време Алекс и Петрос дори не могат да нощуват под собствения си покрив.

Тонът му ме изненадва.

Лучио го измерва с неодобрителен поглед.

— Александрос и Петрос се добре дошли да отседнат под този покрив. Освен това грешиш — преди двайсет и пет минути ми се обадиха от жандармерията, за да ми съобщят, че са засекли човек на записите от охранителните камери.

— Чудесна новина, вуйчо — обаждам се.

— Кога ще разполагат с нещо конкретно? — пита Симон.

— Сигурен съм, че действат максимално бързо — отговаря Лучио. — А междувременно какво можете да ми кажете за всичко това?

Поглеждам към Симон.

— Днес сутринта открихме в апартамента ми неща, които подсказват, че двата… инцидента… са свързани.

Лучио коригира ъгъла, под който лежи една писалка върху бюрото му.

— Жандармерията разследва същата възможност. Тя определено буди тревога. Казахте ли им какво сте открили?

— Още не.

— Ще ги помоля незабавно да се свържат с теб. — Той отново се обръща към Симон. — Има ли още нещо, което трябва да знам?

Брат ми клати глава. Лучио се начумерва.

— Какво изобщо си търсил в Кастел Гандолфо?

— Уго ми се обади и помоли за помощ.

— Как отиде там?

— С шофьор от автомобилната служба.

Лучио цъка с език. Автомобилната служба му е подчинена, но обикновените свещеници нямат право да я ползват, а от племенника на шефа се очаква да бъде безукорен.

— Вуйчо, чувал ли си някой да е успял да мине през портата на Кастел Гандолфо? — питам. — Или тук?

— Категорично не.

— Откъде някой ще знае номера на апартамента ни?

— Щях да попитам същото.

През отворената врата виждам как Диего поднася на Петрос портокалов сок в кристална чаша. Петрос се дръпва уплашено, защото миналата година строши една тук. Монахините половин час събираха стъкълцата, застанали на колене. Ядосано измервам Диего с поглед, задето не си спомня.

— Така — продължава Лучио, — има още един проблем, който ви повиках да обсъдим. За жалост, изложбата на Ногара трябва да претърпи промяна.

— Какво?! — избухва Симон.

— Куратора ми го няма, Симон. Не мога да изложа експонатите му без него. За някои от залите дори не е ясно кое къде трябва да бъде окачено.

Брат ми се надига от мястото си и казва почти истерично:

— Не можеш да го направиш. Това му струва живота.

Тихо казвам на Симон, че след случилото се миналата нощ може би е уместно да има промяна или отлагане.

Лучио потупва една счетоводна справка с костеливия си пръст.

— Имам четиристотин покани за откриването. И дума не може да става за отлагане. В момента, тъй като Ногара не завърши подреждането на последните няколко галерии, въпросът е не толкова да се отложи изложбата, колкото как да се подреди. Затова бих искал да обсъдя възможността, особено с теб, Александрос, да я организираме по-скоро около ръкописа, отколкото около плащаницата.

Със Симон сме силно заинтригувани.

— „Диатесарон“ ли имаш предвид? — питам аз.

— Не — отсича Симон, — категорично не.

Лучио не му обръща внимание. Като никога единствено моето мнение има значение.

— Как изобщо е възможно? — питам.

— Реставраторите са готови с книгата — казва Лучио. — Хората искат да я видят. Ще я изложим във витрина и ще им я покажем. Оставям подробностите на теб.

— Вуйчо, не можеш да запълниш десет галерии с един-единствен ръкопис.

Лучио изсумтява.

— Може, ако махнем подвързията. Всяка страница ще бъде изложена отделно. Вече съм направил няколко големи фотоса за стените. Колко страници са общо? Петдесет? Сто?

— Вуйчо, това е може би най-древното подвързано евангелие, открито досега.

Лучио махва пренебрежително.

— Хората от лабораторията по реставриране знаят как да се оправят с такива неща. Ще направят каквото ни е нужно.

Преди да успея да откажа, Симон стоварва длан върху бюрото на Лучио.

— Не — категорично отсича той.

Всичко застива. Приканвам с поглед брат ми да седне. Лучио повдига едната си рунтава вежда.

— Извинявай, вуйчо — подема Симон и прокарва ръка през косата си. — Аз… съм разтърсен от смъртта на Уго. Но ако се нуждаеш от помощ, за да довършиш изложбата, мога да ти кажа онова, което трябва да знаеш. Той ми разказа всичко.

— Всичко?

— Това е много важно за мен, вуйчо.

Преди време разпалеността на Симон възмущаваше вуйчо Лучио. Определяше я като гръцка черта, не като римска. Сега обаче твърди, че точно тя е отличителното качество на Симон, което ще го изстреля там, където дори той не е стигнал.

— Разбирам — казва Лучио. — И се радвам да го чуя. В такъв случай трябва да напътстваш другите куратори, защото ни чака много работа през следващите пет дни.

— Вуйчо — обаждам се, — нали разбираш, че в момента двамата със Симон сме изправени пред лични проблеми?

Той размества листовете върху бюрото си.

— Разбирам. Затова наредих на Фалконе да изпрати полицай, който да охранява теб и Петрос. — Обръща се към Симон. — А що се отнася до теб, ще спиш тук, под този покрив, докато не приключи работата по изложбата. Съгласни ли сте?

Симон по-скоро би спал на улицата пред гара „Термини“. Но това е цената на цялото необичайно обсъждане — показал е на Лучио кой държи козовете.

Симон кимва и Лучио два пъти почуква с кокалчетата си върху бюрото. Приключили сме. Дон Диего се появява отново, за да ни съпроводи до асансьора.

— Да изпратя ли някой за багажа ти? — пита той заядливо Симон.

През следващите пет нощи ще бъдат съквартиранти. Надзирател и затворник. Ала в празния поглед на Симон забелязвам облекчение. Той няма да налапа стръвта. Когато металната врата се отваря, Петрос се втурва вътре и нетърпеливо натиска копчето. Преди Диего да намери друг начин да се заяде, Симон, Петрос и аз вече слизаме с асансьора.