Петото евангелие

23.

Когато Джани се изгубва от поглед, бързо се обаждам на Минято.

— Монсеньор, открих къде е Симон. Отвели са го в жилището на Боя.

— По дяволите! — изругава той. — Затягат редиците. Секретарят на кардинал Боя ми се обади преди час, за да ми съобщи, че няма да получим личното досие на отец Блек.

— На отец Блек ли?

— За да видим какво е заключението на Секретариата относно нападението над него.

Докато се взирам в мрака за колата на Джани, чувам как Минято диша в телефона. Питам се защо Симон прие този домашен арест. Дали за да защити поверителността на срещата в Кастел Гандолфо, или за да предпази Петрос и мен. Може би след случилото се с Майкъл вече не прави разлика между двете.

— Брат ви е в списъка на даващите показания утре сутрин — казва най-накрая Минято, — след свидетеля в негова полза.

— Можете ли да подадете искане в съда да го освободят?

— Това нищо няма да промени.

— Тогава какво ще правим?

Той издава дълъг нечленоразделен звук, после казва:

— Ще почакаме да видим колко силен е ангелът закрилник на брат ви. — Замисля се за миг и добавя: — Бъдете в двореца на Трибунала в осем часа утре сутрин.

Поколебавам се.

— Аз ли ще свидетелствам?

— Отче, вие сте застъпникът. Ще седите до мен на масата на защитата.

Чувам как долу вратите на паркинга се отварят. Инстинктивно приклякам, в случай че се покаже друг автомобил. Но е Джани, който боботи към основата на стълбите.

— Монсеньор, трябва да тръгвам.

— Ако откриете още нещо — казва той, — по всяко време…

— Ще ви се обадя.

Затварям и се спускам по стълбите на терасата, мъчейки се да потисна нервния порив да се засмея. Колата на Джани е „Фиат Кампаньола“, белият военен джип, който навсякъде по света е известен като папамобил.

— Качвай се, преди да те е видял някой — напрегнато нарежда Джани.

Добре познавам този автомобил. Когато бяхме на тринайсет, с Джани прекарахме цяла нощ в търсене на капки от кръвта на Йоан Павел в купето, защото бе прострелян в тази кола на площад „Свети Петър“.

— Къде да се качвам? — питам.

Отзад, където преди беше креслото за Йоан Павел, няма място. Там е натрупано импрегнираното платнище, което покрива Светия отец, когато вали. Джани повдига платнището.

— Отдолу.

Нужно ми е време да схвана. Иска да пропълзя на мястото за краката.

— Каквото и да се случи — продължава той и в гласа му отеква несигурност, — не казвай нито думичка. Ясно? Пред вратата има полицай, но минем ли покрай него, гаражът би трябвало да е празен. Мисля, че ще мога да ти осигуря пет-десет минути вътре.

Подчинявам се и Джани замята платнището над нишата за краката. После джипът потегля.

Пътуването е неприятно. Папамобилът е почти на моите години. Йоан Павел го получи като подарък преди четвърт век в централата на „Фиат“, когато беше на посещение в Торино, на поклонение пред плащаницата. Тринайсет месеца по-късно, в деня, когато беше прострелян, на площада пред базиликата „Свети Петър“ имаше екип учени, изследвали плащаницата, които чакаха да съобщят предварителните си заключения.

— Кротувай — предупреждава ме Джани — Наближаваме.

Колата рязко се разтърсва, докато минаваме под вдигнатата бариера и навлизаме в индустриалния квартал, неугледна зона с работилници и складове. После джипът забавя и чувам първия глас:

— Господине! Нататък не е разрешено!

Джани спира фиата.

— Тази вечер достъпът е забранен — казва жандармът. Приближил се е, защото строгият му глас се чува по-ясно.

— Имам заповед от отец Антони — обяснява Джани Местното прозвище на архиепископ Но̀вак.

— Каква заповед?

Дано Джани да знае какво прави. Когато Йоан Павел пътува с този джип, винаги го ескортира жандармерията. Само едно обаждане до участъка може да опровергае думите му.

Той обаче потупва струпаното на купчина платнище и казва:

— Утре може да вали. Трябва да проверя резервното платнище.

— Добре — отговаря полицаят. — Колко време ще отнеме?

— Десет минути.

Сега разбирам какъв е планът. Утре е сряда, денят на седмичната аудиенция на Йоан Павел. Единственият случай, когато откритата кампаньола все още се използва.

— Тази вечер тук е мъртвило — казва полицаят. — Ще ви помогна.

Но преди Джани да откаже, чувам как полицаят плъзга стоманената порта върху металните лагери. Джани обръща джипа и бавно влиза на заден.

— Чия е тази алфа? — чувам го да пита.

Намерили сме колата на Уго.

— Не е ваша работа — остро отговаря полицаят. — Къде е онова, което ви трябва?

Джани се поколебава. Пулсът ми се учестява. Открай време не го бива да лъже.

— В някой от кашоните в дъното — отговаря.

Вади ключа от запалването и се пресяга надолу, все едно да вдигне нещо, което е изпуснал. Когато ръката му се озовава пред лицето ми, той изпъва пръст към вратата. Явно от другата страна на джипа има нещо. После изчезва. Двата гласа заглъхват.

Предпазливо подавам глава над ниската врата на папамобила. Гаражът е дълъг и тесен, само колкото за две коли една до друга. Джани е паркирал точно до алфа ромеото, която е с отворени врати, като че ли някой проверява вътрешността.

Сега разбирам защо полицията е докарала колата тук. Прозорецът откъм шофьорското място е разбит. В него зее дупка с големината на човешка глава. Седалката е посипана с късчета стъкло.

Сърцето ми започва да блъска в гърдите. Пропълзявам в колата на Уго. Вътре мирише на мухъл. Пред шофьорското място полицаите са поставили пластмасова червена стрелка, която сочи назад. Обаче отдолу няма друго освен правоъгълен отпечатък от нещо, което е било там. Трябва да погледна по-отблизо.

Зад мен Джани и полицаят са започнали да сглобяват гюрука за дъжд. Моите пет-десет минути вече текат.

Навеждам се и оглеждам под седалката с фенерчето на ключодържателя си. Джани ми каза, че полицаите разпитвали за шофьорското място. Седалката е закрепена с метални релси и една част от тях е ожулена. Каквото и да е имало на пода, сигурно е било закрепено за тях.

Плъзвам лъча на фенерчето настрани и нещо проблясва. От постелката стърчи парченце метал, не по-голямо от белия полумесец на ноктите. Пресягам да го взема, после си спомням, че трябва да внимавам с отпечатъците. В един курс за обучение на затворници, който водех, заловиха един затворник в час по вероучение с използвана спринцовка, затова снеха отпечатъци и взеха кръв на всички, включително на мен. Мушвам пръсти под плата на расото си, преди да вдигна от пода бронзовия полумесец. Външният му ръб изглежда гладък, но вътрешността е назъбена и извита. Нещо в това парченце ми изглежда познато, но не се сещам защо.

В далечината се чува по-силен шум. Джани ме предупреждава. Пъхвам металното парченце в джоба си и запълзявам обратно към папамобила. Обаче докато пълзя, минавам покрай помощна масичка на колелца. Върху нея в найлонови пликчета са предметите, които сигурно са извадени от колата на Уго. Автомобилно зарядно за телефон. Термос с инициалите на Уго. Парче хартия. И още няколко неща. Спирам.

Найлоновите пликове са с червени печати ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Отзад имат джобчета за вписване на мястото и времето на събиране на съответните улики, номера на делото и на кого са поверени. Струва ми се странно, че още са тук, вместо да са изпратени в съда като веществени доказателства. На отделен лист най-отгоре върху количката пише: ЗАДРЪЖ ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ. Дали Минято изобщо знае, че тези неща са намерени?

Има и още нещо. Нито един от тези предмети не отговаря на следата под шофьорското място. Няма нищо с размерите на малък лаптоп, нищо, което може да е било овързано около металните релси на седалката. Може би затова е счупен прозорецът — за да откраднат онова, кое то е било там, долу.

Започвам да тършувам из пликчетата най-отдолу в купчината, чието съдържание не мога да видя — и тогава погледът ми попада на лист хартия. На него са написани цифри. Телефонен номер. Взирам се и дъхът ми секва. Моят номер. На стационарния телефон в апартамента ми.

Откъм дъното на гаража се разнася второ силно издрънчаване — предупреждение, че времето ми изтича. Притичвам до фиата.

Джани дори не проверява дали съм долу. Запалва колата и дава на първа. Пътуването е кратко. Спира в същия тъмен ъгъл пред паркинга, откъдето потеглихме, за да сляза.

Иска ми се да му благодаря, но очите му са притеснено облещени, стрелкат се към огледалото за обратно виждане.

— Намери ли нещо полезно? — пита разсеяно.

— Да — отговарям.

— Добре — кима той. — Много добре.

Отдалечавам се от джипа. Той диша учестено.

— Ако ти трябва още нещо…

— Направи повече от достатъчно — уверявам го, но мисля само за телефонния номер на листчето. — Много съм ти признателен, Джани.

Той ми махва и вдига ръка към ухото си — да му се обадя, ако ми трябва още нещо. Целият трепери. Фиатът потегля към вратата на паркинга. Мисля си колко често съм виждал почерка на Уго. Колко много листове за проповеди, изписани с редове от евангелията, съм събрал, защото той настояваше да му давам домашно след занятията ни. Винаги бих разпознал почерка му. Обаче цифрите на онова листче не са написани от него.

Не е редно съдържанието на пликчетата с веществени доказателства да бъде заключено в онзи гараж. Ако полицията чака някой да отиде да ги вземе, явно този някой е решил да не допусне уликите да излязат на бял свят.

Спомням си последния жест на Джани — знака да му се обадя. Хрумва ми нещо.