Петото евангелие

6.

Докато излизам след Симон от столовата и отново се качвам към апартамента на Лео, в главата ми се върти една-единствена мисъл: плащаницата е тук. Погребалното платно на Исус Христос е между тези стени. Дали вече не е заключено в някоя от масивните колони на „Свети Петър“. Може би скоро новината ще се разчуе.

Пристигането на плащаницата придава ново значение на изложбата на Уго. Документите на камиона са подписани от архиепископ Но̀вак, което означава, че Йоан Павел е наредил преместването ѝ. След радиовъглеродния анализ Църквата цели шестнайсет години не направи нито едно официално изявление относно свещения саван. И най-неочаквано положението, изглежда, ще се промени. Размишленията ми относно смъртта на Уго и нахлуването в апартамента ми поемат в нова посока. Питам се дали не се е опитвал да ми каже точно това в имейла си. Че е успял да докара плащаницата тук, но се е натъкнал на някакъв проблем.

Изникна нещо. Спешно.

Християнските реликви са в състояние да извадят на повърхността всякакви скрити чувства. Миналата година по Коледа с Петрос гледахме по телевизията репортаж за шумна разправия между свещеници и монаси във Витлеем за дреболия като това коя страна на църквата „Рождество Христово“ им е позволено да метат. По-рано през годината се наложи да поставят въоръжена охрана на международно съвещание във връзка с плащаницата, а свещеникът, който се грижеше за нея, избяга от заседателната зала заради яростната реакция на някои присъстващи срещу решението повърхността на платното да бъде леко почистена. Ако се разчуеше, че плащаницата е била преместена, повечето хора в Торино несъмнено щяха да изпаднат в трепетно вълнение от новината, че Уго възнамерява да докаже автентичността ѝ и да я почете, но малобройна група вероятно щеше да реагира различно. Единственото друго нападение в Кастел Гандолфо, което помня, беше предизвикано от странни религиозни халюцинации: когато бях десетгодишен, един душевноболен човек се опита да нападне Йоан Павел в градините, преди римската полиция да го погне по шосето обратно към Рим, а той да се отбранява с брадва. В джобовете му намериха бележки с несвързани бълнувания за божествено подражание.

Питам се дали е възможно преместването на плащаницата да предизвика нещо подобно. Ако е така, благодаря на Бог, че Петрос и Елена не пострадаха.

Подтичвам да настигна Симон и си чудя какво ли му се върти в главата. Брат ми обаче вече е изчезнал. Когато влизам у Лео, София надниква от детската стая.

— Той се качи горе.

Сочи ми покрива. Най-усамотеното място в цялата сграда.

Понечвам да го последвам, но тя слага длан върху ръката ми и прошепва:

— Петрос те търси.

Обръщам се към детската. Вътре синът ми седи на временното си легло. Светлината е приглушена, а подът е осеян с книги и плюшени играчки от бебешкото легълце отстрани Петрос диша толкова учестено, все едно е тичал.

— Какво има? — питам.

Въздухът край него е влажен и топъл. Той протяга ръчички.

— Кошмар ли?

На тази възраст обикновено започват кошмарите нощем и ходенето насън. Симон бе преживял и двете. Повдигам издълженото му телце в скута си и го галя по главата.

— Може ли пак да почетем за Тоти? — прошепва той сънено. Новият втори нападател на „Рома“.

— Разбира се.

Петрос се навежда напред и пролазва по пода за книжката си. Обаче гледа да не напуска скута ми. Веднъж вече съм го оставил сам.

— Всичко свърши, момчето ми — уверявам го и целувам влажния му тил. — Няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност.

Оставам до него за малко и след като заспива отново, за всеки случай. Когато излизам от стаята, Лео вече се е прибрал и София му претопля чиния с храна. В кухнята го виждам как погалва корема ѝ, докато се привежда напред за целувка. Изпреварвам поканата им да се присъединя към тях, като тръгвам да търся Симон на покрива.

Вятърът е разрошил косата му. Лицето му е изопнато. Взира се надолу към светлините на Рим, както сигурно вдовицата на моряк се взира в морето.

— Добре ли си? — питам.

Ръката, с която си взема цигара от пакета за спешни случаи, трепери.

— Не знам какво да правя — промърморва Симон, без да се обръща към мен.

— Нито пък аз.

— Той е мъртъв.

— Да.

— Обадих му се днес следобед. Говорихме за изложбата. Не мога да повярвам…

— Да, знам.

Гласът на Симон изтънява:

— Седях до тялото му и се мъчех да го разбудя.

В гърдите ми си надига тъпа болка.

— Уго вложи цялата си душа в тази изложба — продължава брат ми — Раздаде се целият. — Пали цигарата. На лицето му се изписва угнетено възмущение. — Защо ще умре само седмица преди откриването? Защо ще умре точно на прага?

— Това е дело на човешка ръка — казвам. Напомням му накъде следва да насочи гнева си.

— И защо извика мен там? — пита Симон, без да ме слуша.

— Престани. Вината не е твоя.

Той издишва дълга димна струйка в мрака.

— Аз съм виновен. Трябваше да го спася.

— Имаш късмет, че не си бил там. Същото можеше да се случи с теб.

Симон отправя огорчен поглед към небето, после свежда очи към откритото място, където играехме като деца. Едно от семействата на гвардейците надуваше пластмасов плувен басейн на тази тераса. Сега е останало само влажно петно.

Снижавам глас:

— Според теб това свързано ли е с плащаницата? С преместването ѝ от Торино?

От ноздрите му излизат ластарчета дим. Не мога да разбера дали размишлява над отговора.

— Никой не би могъл да знае, че е преместена тук — отговаря с равен глас той.

— Може пък да се е разчуло. Хората научават по разни пътища. Както ние узнахме от Лео.

Нужен е бил цял екип от хора, които да натоварят новия реликварий на плащаницата в камиона. Свещеници, които да отворят параклиса. А после още хора и още свещеници, които да я разтоварят тук. Дори само един от тях да е споменал новината пред съпруга, приятел, съсед…

— Уго е бил в камиона през онази нощ — казвам. — Всеки друг, участващ в преместването, може да го е видял. Може би затова са го погнали.

— Но не са видели теб или мен. Защо ще погват и нас?

— Тогава какво се е случило според теб?

Симон тръсва пепелта от връхчето на цигарата си и проследява с очи как в мрака политат искри.

— Уго беше ограбен. Според мен в апартамента се е случило нещо различно.

Но не звучи уверено. Телефонът ми звънва. Поглеждам екранчето.

— Вуйчо е. Да вдигна ли?

Симон кимва. Отсреща се чува плътен бавен глас:

— Александрос?

Вуйчо Лучио, изглежда, винаги се смущава от хора, които сами си вдигат телефона. Не проумява защо ние, останалите, нямаме секретари.

— Да.

— Къде си в момента? Симон и Петрос добре ли са?

Сигурно вече е научил за нападението.

— Добре сме. Благодаря за загрижеността.

— Казаха ми, че двамата сте били в Кастел Гандолфо по-рано днес вечерта.

— Вярно е.

— Сигурно сте много разстроени. Приготвих стаите за гости, за да пренощувате и тримата, затова ми кажи къде сте и ще изпратя кола.

Заеквам. Симон вече клати глава и прошепва:

— Не, няма да ходим при него.

— Благодаря ти — казвам аз, — но сме отседнали в казармата при приятел.

Няма отговор, само познатото мълчание — вестител на неговото недоволство.

— В такъв случай искам утре да дойдете при мен — казва той накрая. — Рано сутринта. За да обсъдим положението.

— По кое време?

— В осем часа. Кажи и на Симон Очаквам и него.

— Ще дойдем.

— Радвам се да го чуя. Лека нощ, Александрос.

И линията замлъква най-безцеремонно. Обръщам се към Симон.

— Иска да ни види в осем.

Новината никак не го впечатлява.

— Е, може би трябва да поспим малко.

Симон казва:

— Ти върви. Аз ще спя тук.

Тук. На открито. Под прозорците на папата.

— Стига, моля ти се, влез вътре.

Безнадеждно е да настоявам. Отказът да спят в легло е разпространено лишение сред свещениците и със сигурност не е толкова опасно за здравето, колкото това пристегнато около бедрото му въже. Вдигам примирено рамене и му казвам, че ще дойда да го взема на сутринта. Има нужда да остане сам. Тръгвам си и се моля за брат си.

Когато се прибирам, Лео и София вече са си легнали. Надявах се да обсъдя с Лео какво е чул в столовата, след като ние си тръгнахме, но ще се наложи да почакам. Комплект чаршафи са оставени върху разтегателния диван, ветеран със стари пружини. Помня го много добре. Някогашната шарения от петна е изчезнала благодарение на женската ръка. Зад вратата на спалнята в дъното дочувам тихи звуци. Приятелите ми са твърде деликатни, за да правят любов, когато имат гости. Но и аз като повечето свещеници очаквам всичко от човешката природа.

Надниквам в детската стая при Петрос и го заварвам омотан в чаршафите. Гръцкото му кръстче, което, кой знае защо, е свалил от шията си, е паднало на пода. Вдигам го и го прибирам в сака ни, после коленича до прозореца. Имам Библия тук, гръцката, която пъхнах в багажа и по която го уча да чете. Обхващам я между ръцете си и се опитвам да уталожа емоциите си. Да овладея страха, дебнещ в този мрак, и гнева, който ме изгаря, когато се сетя как Петрос е бил нападнат в собствения си дом. Яростта бушува дълбоко в гръцкото ми сърце. Това е най-важната дума в нашата литература. Ала онова, което предстои да сторя, вече съм правил стотици пъти за Мона.

Господи, прости моите грехове, прости и греховете на другите. Както теб моля за прошка, така на тях прощавам. Както те са грешни, така съм и аз. Кирие елейсон. Господи, помилуй.

Повтарям молитвата си два пъти, защото искам да бъде чута. Но в мислите ми цари безпорядък. Знам, че има основателна причина швейцарската гвардия да постави допълнителни постови пред казармата. Има причина Лучио да ни вика в апартамента си. Когато убеждавах Петрос, че сме в безопасност, нямах и капчица надежда. Излъгах го.

Докато очите ми привикват с тъмното, оглеждам животните, които София е нарисувала по стените на детската. На закачалка на вратата висят бебешки дрешки, които сама е ушила. Усещам отсъствието на Мона по-болезнено от обикновено. Семейството ѝ още живее тук. Чичовци и братовчеди, повечето от тях водопроводчици, които размахваха тръби срещу приятелите ѝ, ако не ги одобряваха. Ако ги помоля за закрила, сигурно ще се редуват на смени да бдят над Петрос и мен. Само че по-скоро бих отвел Петрос от града, отколкото да им бъда задължен.

В тъмното разкопчавам расото си и го сгъвам. Лягам до сина си и се опитвам да измисля как да го разсея на следващия ден. Как да залича спомена за тази вечер. Потривам рамото му в тъмното, питам се дали наистина спи и се надявам, че в момента има нужда да му вдъхна утеха. Откакто Мона си тръгна, самотните ми нощи са си все толкова самотни, просто не са така мъчителни, което посвоему е тъжно. Усещам липсата на съпругата си. Чакам да дойде сънят. Имам чувството, че цял живот все чакам.

В евангелията пише, че Исус подготвял своите ученици за Второто пришествие, като им разказвал притчи. Сравнил себе си с господар, който заминава на сватба. Ние, неговите слуги, не знаем кога ще се върне господарят. Затова трябва да чакаме на вратата със светилник. Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде. Напомням си, че дори цял живот да чакам завръщането на жена си, пак няма да е по-дълго, отколкото са чакали християните през последните две хиляди години.

Ала в такива нощи чакането е като болка, която кънти в безбрежна пустота. Мона беше стеснителна, въздържана и мрачна. У нея отекваше някаква моя неувереност относно собствената ми същност и причината да съществувам, след като родителите ми вече имаха Симон Не ѝ обръщах много внимание, докато бяхме още деца, защото бях с две години по-голям от нея. Но пък и тя беше прекалено свенлива, за да я забелязва човек. За което вероятно допринасяше фактът, че е момиче, отраснало между стените на Ватикана. На снимките в апартамента на родителите ѝ се виждаше ведро кръглолико дете, което става все по-привлекателно с всяка следваща година. На десет бе невзрачна: тъмна рошава коса, воднисти зелени очи, дебели бузки. На тринайсет вече се беше променила — ясно беше, че един ден ще стане хубавица. На петнайсет — тогава аз се готвех да замина за колежа — метаморфозата вече започваше. И тя го знаеше: през следващите три години експериментираше с нови прически и с грима. Сякаш надничаше отвъд зидовете в Рим и наблюдаваше как изглеждат съвременните жени. Снимките на родителите ѝ са старателно изрязани, но самата Мона веднъж ми показа дълбоките деколтета и късите поли, които въпреки това се виждаха на някои от тях. Разказа ми за тайните си посещения в Рим, за да си купи високи обувки или бижута, по време на които беше установила, че подсвиркванията и подвикванията не са насочени към другите жени.

Нерядко съм се чудил дали в живота ѝ няма някаква травма, за която не ми е казала. Има една-единствена снимка на Мона от обучението ѝ за медицинска сестра, на която тя е много слаба и очите ѝ са хлътнали. Обясни ми, че работата я връхлетяла като шок след спокойствието в гимназията. Винаги съм смятал, че така ме моли да не любопитствам. Не бях първият ѝ мъж, но въпреки това първата ни брачна нощ мина неловко. Бях подценил психологическото бреме от това да се любиш с мъж, който се готви да стане свещеник. Привикнал с компанията на други мъже, аз никога не съм се срамувал от голотата, нито съм се притеснявал да се разхождам полуоблечен у дома. Мислех, че когато Мона види обикновения човек под расото, това ще премахне тайнствеността, с която е обгърнато то. Но мина почти седмица, преди да консумираме брака си. След няколко дни на фалстарт вече започвах да се притеснявам, че ще се любим машинално и плахо.

Не беше така. След като изчерпа защитните си сили, тя стана нетърпелива. Устните ми кървяха там, където ме бе хапала. От извърнатите погледи на съседите разбирах, че са оскърбени от звуците, които чуват отгоре. Двамата жадно очаквахме нощната си среща. В дисциплинирания ни живот това беше възможност за свобода и наслади.

Дисциплиниран живот. Ето кое трябваше да ме притеснява. Някои наши съседи имаха известни опасения относно свещеник със съпруга. Мона болезнено усещаше неодобрението им. Всяка поява в обществото ни сблъскваше с нови проблеми. Събиранията на свещениците са предназначени за целомъдрените ергени, обградени от други целомъдрени ергени. Свещениците пият и се хранят заедно, играят футбол и пушат пури заедно, посещават музеи и обикалят археологически забележителности заедно. Да доведеш жена на свещеническо сборище е жесток гаф. Но ако отказваш покани, защото имаш съпруга, със сигурност ще престанеш да ги получаваш. С Мона се договорихме аз да посещавам известен брой социални прояви просто за да остана в списъка на поканените. Насърчавах я през тези вечери да гостува на свои приятели в Рим или да се вижда с други съпруги на ватикански служители. Ала след време тя започна да прекарва вечерите сама.

Несправедливо е да обвинявам културата в нашата страна. Можехме да живеем извън тези стени, в апартамент в Рим, собственост на Църквата. Със сигурност не си правехме илюзии какво влече след себе си животът във Ватикана. Само че помежду ни имаше една голяма разлика, която открих едва след като се оженихме: моите родители бяха мъртви, а нейните се преструваха, че не са.

Господин и госпожа Фалчери живееха на съседната улица, в жилищна сграда, близо до казармата на жандармерията. Те подкрепяха брака ни и не се оплакаха, когато Мона напусна Римокатолическата църква, за да се присъедини към Гръко-католическата. Но преди да се оженим и да приключат преструвките, не знаех колко нещастна е майката на Мона. Баща ѝ беше радиотехник във Ватикана, допуснал да се ожени за жена, която не уважава. Госпожа Фалчери беше прилична готвачка с деликатно чувство за хумор, чиито недостатъци не ми станаха ясни веднага. Едва по-късно Мона ми обясни, че баща ѝ е от голямо семейство и искал много деца. Майка ѝ за малко не умряла при раждането ѝ и лекарите открили някакво увреждане в утробата ѝ, поради което следваща бременност криела опасности. Когато ни гостуваха, двамата идваха поотделно. Мона не изгаряше от желание да вижда баща си. Но след посещенията на обичната си майка съпругата ми рухваше.

Не е нужно да обясняваш на един грък, че трагедията се предава в семейството. Знаех, че Мона донякъде се страхува да не стане като майка си. Когато първите шест месеца от бременността с Петрос преминаха спокойно, двамата го приехме като знак, че проклятието е премахнато. А после, през последните три месеца, на два пъти за малко да го изгубим. Лекарите ни убеждаваха, че Петрос вече е достатъчно голям и ще оцелее, но сякаш тялото на Мона беше започнало да го отхвърля. Накрая я откараха по спешност в родилната зала, защото пъпната връв беше започнала да го задушава. Когато синът ни най-сетне се роди, гинекологът го нарече Херкулес, защото беше оживял въпреки двойно омотаната около вратлето му примка. По-късно Мона плачеше и повтаряше, че се е опитала да убие сина си.

През следващите месеци жената, за която се бях оженил, изчезна. По-ясно помня как тъща ми храни Петрос с биберон, отколкото как Мона го кърми. Госпожа Фалчери правеше компания на Мона, докато аз бях на работа, и до ден-днешен всеки път, когато зърна лицето на тази жена, си спомням как тя измъчваше жена ми. Докато Мона седеше на канапето и със сетни сили се мъчеше да изцеди капчица щастие от безумния хаос в съзнанието си, майка ѝ я осведомяваше под формата на любящ съвет, че сегашните трудности са нищо в сравнение с онова, което предстои. Че не трябва да се заблуждаваме. Че тъгата е цвете. Цели библиотеки съм преровил, за да открия произхода на тази фраза — тъгата е цвете — и в целия свят не открих нито един научен коментар, който да разплете загадката. Майка ѝ вероятно имаше предвид, че новият темперамент на Мона притежава някаква мрачна прелест, която ние трябва да приемем. А също, че тази особеност ще се задълбочава. Призлява ми, като се замисля как допуснах дни наред Мона и майка ѝ да седят на канапето и да гледат телевизия, докато онази нещастна жена виждаше как дъщеря ѝ бавно гасне, но въпреки това тровеше ума ѝ. Днес Петрос не се вижда с баба си. Пита защо. Лъжа го и си казвам, че някой ден ще му обясня.

Когато се разчу, че Мона ни е напуснала, семействата от нашата църква ни подадоха ръка за помощ. Готвеха ни. Направиха график за гледане на бебето, за да мога да се върна на работа. Накрая сестра Елена пое повечето от тези задължения, но дори сега никой друг свещеник от църквата ни не получава толкова щедри коледни подаръци като мен и дори най-закоравелите пирати ще се засрамят, ако видят плячката на Петрос на именния му ден. Открай време долавям в тази доброта нотка на съжаление и неизбежност, като че ли, щом гръцко момче се жени за римско момиче, поема известен риск и ето сега животът ми е следствие от това. Хората от енорията ни не го правят нарочно. Всички християни вярват, че предназначението на човешкия живот е да изплати стари дългове. Тези добри хора ме подкрепяха, докато не дойде денят, в който вече бях в състояние сам да се справям със задълженията си.

Някога имах мечта, която мислех, че вечно ще нося в сърцето си. Бленувах за завръщането на жена ми. Щях да я насърча отново да поеме дежурства в болницата. Щях изцяло да поема грижите за Петрос, докато тя стане готова да го опознае по-добре. И тогава щеше да открие, че синът ни не е зла поличба, не е символ на нейните недостатъци. Той е изключително умен, добросъвестен и сърдечен. Учителите го хвалят. Канят го на много рождени дни. Има моя нос и очите на Симон, но гъстата тъмна коса на Мона, нейното кръгло лице, нейната весела усмивка. Някой ден ще се радва, че прилича повече на майка си, отколкото на баща си. В мечтите ми Мона благодарение на него открива, че никога не си е тръгвала напълно. Че е възможно да изградим отново онова, което имахме някога, защото основата, която поставихме заедно, още си стои.

Постепенно обаче изгубих тази мечта, точно както неизбежно се лющи старата кожа. За своя изненада установих, че е възможно да бъда цял и без своя блян. Само една част от него упорито си остава: искам Петрос да разбере, че обичта на майка му към него не е моя измислица. На Мона дължи дълбокото си интуитивно осъзнаване на трудни истини, склонността си към шегите и гатанките, невероятната си любов към животните. Майка му щеше да го омагьоса. Не искам нищо повече от това двамата да са заедно.

Където и да е Мона днес, представям си я изпълнена със съжаления за живота, който имахме, или за решението си да му сложи край. За мен би било съсипващо да изпитвам толкова силно съжаление, ала и никога не съм го изпитвал. Насоча ли поглед назад, Петрос винаги ме обръща напред. Все още съм по средата на пътешествието, което започнах заедно със съпругата си. И всяка нощ благодаря на Бог за сина си.