Петото евангелие

44.

Чакам го цяла сутрин. После и следобед. Гледам от прозореца на апартамента как върховете на дърветата започват да се клатят. И как боклучетата по покритите с обли камъни алеи се раздвижват и се пръсват под напора на надигналия се вятър. Ще вали.

Малко след пет се чува бързо почукване на вратата. Втурвам се да отворя.

Брат Самуел. Лицето му е пребледняло. Възбудено казва:

— Бързо, отче Алекс. Трябва да слезете.

Хуквам надолу. Но там заварвам не Симон, а малка процесия. От вратата на Здравната служба излизат двама дякони със свещи, следвани от човек, който носи кръста. След тях крачи свещеник, който тихо напява, и накрая е ковчегът на Уго.

На паркинга отвън не чака катафалка. Вместо това шествието поема по улиците под ръмящия дъжд и завива наляво преди граничната порта, за да влезе в църквата на Ватиканската енория.

В празния централен неф чака метална маса на колелца. Качват ковчега отгоре, така че нозете на Уго да са към олтара. Всяко движение е внимателно, грижовно и безмълвно. Задушавам се. Излизам навън и отново звъня на Симон. Пак няма отговор.

Свещеникът поставя съобщение за погребение на таблото за обяви до вратата. ПРИЗОВАН ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ. УГОЛИНО ЛУКА НОГАРА. Бдението ще бъде тази вечер. Месата — утре сутрин. След това ще има ритуал на гроба. Когато свещеникът се отдръпва, аз вземам таблото и го изнасям пред вратата, да го виждат минувачите. Но по улиците няма хора. В далечината се чува гръмотевица.

Поглеждам към папския дворец на отсрещната страна на улицата и очаквам Симон да се появи от там. Краткото бдение ще бъде единствената възможност за прощални слова. Започне ли заупокойната меса, те няма да бъдат позволени. Само че наоколо не се вижда жива душа.

Накрая се връщам при ковчега и се моля. Затвореният капак е като обвинение. Хората от погребалното бюро са могли да прикрият раните на Уго, но тук се съдържа послание — в прибързаността, с която го отнесоха до църквата, във факта, че никой не излезе да проследи преминаването на ковчега по улиците. Ще казват, че е валяло. Че не са познавали Уго. Ще казват всичко, освен че е било самоубийство.

Сядам на първия ред и отправям молитвите си. После, за да запълня мълчанието, му говоря. Разказвам му за изложбата. Какъв успех е пожънала. Гледам ковчега, но си представям, че разговарям с живия Уго, където и да се намира той сега.

Точно преди да се стъмни, чувам някой да влиза в църквата. Обръщам се и виждам асистента на Уго Бахмайер. Сяда на една пейка по средата и се моли почти четвърт час. Когато приключва, пристъпва напред и слага ръка на рамото ми — аз съм опечаленият. Уго смяташе, че този човек не дава и пет пари за него. Преди да си тръгне, му благодаря.

След като той си тръгва, енорийският свещеник идва при мен.

— Отче, знаете, че може да останете колкото пожелаете, но ако изчаквате да отмине бурята, с радост ще ви заема чадъра си.

Обяснявам му, че няма да си тръгна. Че брат ми ще дойде скоро. Свещеникът ми прави компания за малко, пита ме дали съм бил близък с Уго и признава, че самият той не го е познавал добре. Погребалната тишина е толкова по-различна от тази по време на кръщене или сватба, толкова по-различна от тишината, заредена с надежда и очакване. За да я запълни, свещеникът ме разпитва за гръцкото ми вероизповедание, за пръстена на дясната ми ръка. И макар да не ми се говори за това, ние всички сме посланици на своите църкви и традиции. Обяснявам му, че съм женен от шест години. Че съм осмо поколение ватикански свещеник, а единствената мечта на сина ми е да стане професионален футболист. Той се усмихва.

— Расото ви е още мокро. Да ви го изсуша ли?

Отказвам му и той се оттегля.

Настава полунощ. Свещите край ковчега се разгарят. Изведнъж въздухът зад мен се е променил. Нещо голямо го изпълва. Разпознавам начина, по който това присъствие пори пространството, разпознавам широките крачки, тихите приближаващи стъпки.

Той коленичи до мен. Силуетът му е златист на светлината на свещите. Премята ръка върху ковчега, сякаш за да прегърне Уго. След това скланя глава върху дървото и простенва.

Наблюдавам го как бърка под яката си. Изважда верижката на шията си. До латинския кръст на нея виси пръстен. Пръстенът на епископ. Сваля го от верижката и го оставя върху ковчега. След това се обръща и полага длани върху раменете ми. Прегръщаме се.

— Какво ти направиха? — прошепвам.

Той не ме чува. Единственият му отговор е:

— Ужасно съжалявам.

— Отнеха ли ти го?

Свещеническия сан. Единствения живот, който някога е познавал.

— Някой произнесе ли прощално слово за Уго?

— Никой. Никой не знае, че той е тук.

Симон стисва ръце в юмруци и ги притиска към челюстта си. Надига се и поглежда към дървения ковчег. Погледът му сякаш го пронизва.

— Уго — промълвява той.

Гласът му е съвсем тих — като за молитва, не като за прощални думи. Отстъпвам назад, оставям ги насаме. В пълната тишина чувам учестеното му дишане, дори сухото хриптене, преди да изрече думите.

— Бог не те е изоставил — уверява го. — Бог не ти позволи да сгрешиш.

Привежда се почти одве, както го помня, че направи много отдавна, за да прегърне баща ни на пода след инфаркта. Иска да прегърне приятеля си, да му вдъхне утеха дори в смъртта. Думите му са строги, но ръцете му се протягат в мрака колебливо, сякаш дървеният сандък им се струва крайно жесток и непреклонен. И докато наблюдавам как брат ми се накланя, за да прошепне нещо на приятеля си, си мисля колко силно го обичам. Колко невъзможно ми е да си го представя като някакъв друг освен като свещеник.

— Уго — казва той с такова ожесточение, че скърца със зъби. — Бог ме постави там, за да ти помогна. А аз те предадох.

— Не — намесвам се. — Симон, това не е вярно.

— Прости ми — шепне той. — О, Господи, прости ми.

Прекръства се с трепереща ръка и заравя лице в дланите си.

Прегръщам го. Придърпвам го към себе си, притискам го. Едрото му тяло се разтърсва. Пламъчетата на свещите се смаляват, после отново се извисяват. Свеждам очи към тези грамадни длани, свити на юмруци, и мълчаливо се присъединявам към молитвата му. Моля прошка за всички нас.

Чакаме два дни да оповестят наказанието. После четири дни. Минава седмица. Никакво обаждане. Никакво писмо по пощата. Не успявам да приготвя Петрос навреме за училище. Загарям храната. Разсеян съм. Решението може да отнеме седмици. През октомври решавам, че сигурно ще бъдат месеци.

Често се отбивам на гроба на Уго, страня от опечалените край другите надгробни плочи, не искам да скандализирам хората с присъствието си на гроба на Уго, защото не знам какво са дочули.

Когато Уго ме изостави, го държах на разстояние. Изобщо не го допуснах обратно в живота си. И макар това да е дребно прегрешение в света на миряните, за свещеник е нещо съществено. Църквата е вечна, тя преодолява всякакви прегради, затова, каквото и да се случи с Торинската плащаница, знам в сърцето си, че някой ден католици и православни ще се обединят. Само че животът на човека е скъпоценен и кратък. Гуидо Канали веднъж ми разказа за един старец в Кастел Гандолфо, чието единствено задължение било да събира яйцата от полозите, без да ги счупи. „Работа, която сигурно си мислиш, че всеки може да върши, само че ръцете ти трябва да са по-специални.“ Често размишлявам над тези думи, докато стоя на гробището. Струва ми се, че важат със същата сила и за свещениците.

В почивките си от работа посещавам изложбата. Така задоволявам жажда, постепенно превърнала се в пристрастеност — нуждата да гледам как хората общуват с Уго. Той е останал тук, някаква част от него е невредима. Тези зали са реликварии, съхраняващи най-доброто от един добър човек. Ала въпреки това гледката на хилядите нищо неподозиращи хора, които разглеждат стените, четат табелките и изписаните с шаблони думи и следват хронологията на християнското изкуство, очертана от Уго, предизвиква някаква неловкост у мен. Реликвата, привлякла ги тук, не е споменът за мъртъв приятел, а плащаницата на Христос, все още изложена на показ в Сикстинската капела, затова в техните очи тази изложба е друг реликварий. Толкова величествени изображения, толкова древни ръкописи, толкова искрена изповед, че сме откраднали плащаницата от православните — че ги убеждава в автентичността на реликвата. Цели тълпи реагират еднакво — кимат с разбиране и съгласие, после цъкат с език и дори притискат ръка към сърцето си, сякаш да кажат: знаех си. Изложбата даде на света възможност да възобнови вярата си. Същото постигна и новината, че Светият отец е върнал плащаницата на Православната църква, която по-голямата част вярващите, изглежда, възприемат не като крайъгълен камък в отношенията между църквите, а като доказателство, че изложбата казва евангелската истина относно плащаницата. Ако Йоан Павел можеше да види хората в тези зали, щеше да разбере това, което знам аз. Близостта на Уго ще ми липсва. Но този театър не може да продължава.

На дванайсети октомври ме викат в кабинета на ректора на подготвителното училище към семинарията отец Витари за единствената среща без предварителна уговорка с моя началник. Витари е добър човек. Той рядко се оплаква, че понякога водя сина си на работа или че отсъствам, когато Петрос боледува. Въпреки това долавям някакво странно гостоприемство в начина, по който ме кани да седна и веднага пита дали искам нещо за пиене. Забелязвам, че служебното ми досие е върху бюрото му. Дребните, но настойчиви страхове, които кръжаха край мен като мухи, несигурността за бъдещето, притихват в очакване. Значи така ще се случи Минято каза, че присъдата ще пристигне във вид на съдебен документ, но сега разбирам, че ще е по-лесно да заметат проблема тихомълком. В страна на свещеници надали ще бъде трудно да намерят заместник на един учител по евангелия.

Но Витари взема папката и ме пита давам ли си сметка, че работя в училището вече пет години.

— Пет години — повтаря и се усмихва. — Това означава, че ви се полага повишение.

Тръгвам си с ръкостискане и поздравителна картичка, подписана от всичките ми момчета. Тръгвам си разтреперан и почти болен. През нощта започват сънищата. Отново съм момче и гледам как касетките с червени портокали падат върху Гуидо на гарата. Гледам как онзи човек скача от балкона на „Свети Петър“ и полита във въздуха. Усещам как гърдите ми се стягат, сякаш нечий пръст наглася стрела върху опънатата струна на сърцето ми. Не след дълго дори денем имам усещането, че нещо в мен подрънква — басов тон на безпокойство като далечното трептене от приближаващ се влак. Страхувам се. Каквото и да се задава, аз се страхувам.

Една сутрин директорът на музеите оповестява, че изложбата ще се закрие по-рано от очакваното. Някой, вероятно Лучио, подшушва на пресата, че за това е виновна църковната политика. Журналист от „Л’еспресо“ развива тезата в статия и твърди, че Йоан Павел е затворил кранчето поради опасението си, че православните ще се почувстват оскърбени. В крайна сметка, не можем да печелим пари от реликва, която сме обещали на тях. Затова в последния ден отивам да си взема сбогом. Посетителите са смайващо много. Изложбата ще постави рекорд по приходи. Почти не виждам стените заради морето от хора. Уго постепенно чезне.

Същата нощ плащаницата напуска Сикстинската капела. Говорителят на Йоан Павел заявява, че по съображения за сигурност местонахождението на плащаницата не може да бъде оповестено. Изглежда, се готвят да я изпратят на изток. Но когато питам Лео дали са виждали голяма пратка да е минавала през портата, той отговаря, че не са. Повтарям въпроса си всеки ден, докато накрая самият той е не по-малко удивен от мен, че отговорът си остава все същият. След известно време на пресконференция един репортер моли за актуализиране на информацията и папският говорител обяснява, че логистиката е сложна и преговорите са частни. С други думи, известно време не очаквайте новини за плащаницата или за Православната църква.

Не след дълго другите гръцки свещеници в моята църква в града започват да ме подпитват дали слуховете са верни. Дали здравето на Йоан Павел не се е превърнало в пречка. Дали кончината му не приближава твърде бързо и той няма да успее да направлява следващите стъпки в отношенията с православните. Отговарям им, че не знам. Обаче знам. Слуховете са верни в смисъл, който приятелите ми не биха разбрали: за Йоан Павел, както и за Уго преди, това наистина бе станало въпрос на съвест. По-скоро би умрял, отколкото да основе обединението на църквите на една лъжа. Затова, с времето на своя страна, той възнамерявала направи точно това.

Евангелието от Матей разказва притча за враг, който идва нощем и сади плевели в житната нива на един човек. Слугата на човека го пита дали да изскубят плевелите, но той го съветвала почакат, да не би с плевелите да изскубят и житото. Оставете и едното, и другото да растат до жътва, казва човекът, после ще съберете плевелите и ще ги изгорите, а житото ще приберете в житницата.

Не исках да изскубвам тези плевели. Нито докато Уго бе жив, нито докато Йоан Павел е жив. Ала в мълчанието, което сега обгръща плащаницата, чувам как онзи човек казва на слугите си да почакат, да не правят нищо. И аз чакам деня на жътвата.

Мона ме учудва с молбата си отново да дойде с мен и с Петрос на литургия в гръцката църква. После, два дни по-късно, отново иска да отидем. Третия път намира начин да ме попита кога за последно съм се изповядвал. Мисли, че би ми се отразило добре.

Съпругата ми не разбира — опитах се. Но никога през живота си не съм се чувствал толкова неподвластен на прошката. Една медицинска сестра неизменно вярва, че има лек, но за разлика от пациентите на Мона в болницата аз сам си навлякох това на главата и за него няма лек.

Постепенно обаче установявам, че жената, която ми се притичва на помощ, не е жената, за която се ожених. Тя е по-скоро съпругата и майката, изоставила мъжа и сина си, живяла четири години в мъчителна самота и застанала пред мен сега като същински виртуоз в изкуството на самообвинението, което аз едва започвам да усвоявам. Помага ми, защото ме обича, защото познава този мрак и умее да се ориентира в него. Всъщност няма лечение. Но това е пътуване, което вече не се налага да правя сам.

В средата на ноември служителите на базиликата започват да строят скеле насред площад „Свети Петър“. Всяка година подреждат рождествена сцена, по-голяма от предишната, обгърната от петметрови завеси, които се свалят едва на Бъдни вечер. Петрос обикаля край тях като детектив, подслушва работниците, озърта се за дупки в насмолената хартия, през които да надникне. Докато гърците постят четирийсет дни преди Коледа, римокатолиците вече са напълнили магазините с празнични сладкиши, сирена и пушени меса, които ние, източните католици, не можем да ядем. Тази година това ми носи облекчение. Докато Мона и Петрос пазаруват на Пиаца Навона, аз се отправям сам на посещение при Симон.

Отседнал е в малката църква „Домине кво вадис“ съвсем близо до Рим. Пасторът го приюти като улично коте. Секретариатът принуди Симон да излезе във временен отпуск, а вината го прогони извън стените на Ватикана, затова сега работи в кухня за бедни и в един католически приют. Понякога му помагам, а в малките часове след това, когато заведенията са затворени и Рим е почти заспал, се връщаме в тази малка църква и сядаме един до друг на пейките.

Отначало се придържахме към познатите теми. Ала нощ след нощ потокът на думите се отприщваше все повече. Тук Симон като че ли наново се формира като свещеник, смъква пластовете лустро от Секретариата и полира фино старите амбиции на баща ни, за да види какво ще остане. Аз предимно слушам. Усещам, че ме подготвя да чуя някакъв житейски извод, до който е стигнал. На това място преди много време свети Петър избягал от преследването на император Нерон и получил видение — явява му се Христос. Domine, quo vadis?, попитал Петър. Господи, къде отиваш? А видението отвърнало: Romam vado iterum crucifigi. Отивам в Рим да бъда наново разпнат. И в този миг Петър проумял какво е намерението на Исус за него. Приел мъченичеството и позволил на император Нерон да го разпне на хълма на Ватикана. В Рим има църква за всеки етап от човешкия живот, а тази е църквата на повратната точка. Не спирам да си повтарям, че някоя вечер ще споделя с брат си своите новини.

От църквата на Симон до портата на Ватикана са шест километра. Дълго разстояние, за да го изминеш пеша, но един поклонник не бива да ползва превозно средство. Пътят ми минава покрай Пантеона, фонтана „Ди Треви“, Испанските стълби — и то в най-тъмните часове. По площадите все още има туристи и млади двойки, но за мен те са невидими като гълъбите и нощното улично движение. Виждам Академията, където учеше Симон, площада, където с Мона се видяхме на първата ни среща, болницата в далечината, където се роди Петрос. И на всеки крайъгълен камък казвам кратка молитва. Във всеки квартал по пътя очите ми се спират на въжетата с пране, опънати над тесните улички, на футболните топки, оставени на стълбите, на празничните лампички с формата на старицата Бефана, Дядо Коледа и елените му.

Шест километра в декемврийската нощ са като река от молитви и покаяние и когато пристигам у дома, собствените ми мрачни опасения са почти притъпени. Проверявам телефонния секретар за новини относно присъдата. Но присъдата си е все една и съща. Когато си лягам, Мона прошепва: „Замръзнал си, не ме докосвай с тези стъпала“. Усмихва се, плъзга се до мен и се настанява в празнината, която само тя може да запълни. Пресягам се да я прегърна. „Той по-добре ли е?“, прошепва тя. Защото е намерила ново място в сърцето си за моя брат, който преди я изпълваше с тревожни опасения. Целувам тила ѝ и лъжа. Уверявам я, че при всяко следващо мое посещение заварвам Симон все по-добре. „Той трябва да повярва, че му е простено“, казва Мона. И има право. Но само по-висша сила може да го накара да повярва в тези думи.

Последното нещо, което Мона винаги пита, преди да заспи, е: „Съобщи ли новината на Симон?“. Докосвам голия ѝ гръб. Мекият незащитен овал на рамото ѝ. От години живея с единия крак в миналото. А сега почти не ме хваща сън от мисли за бъдещето. Дали съм му съобщил новината? Не, не съм. Защото вярвам, че ще имам повече време. „Още не, но скоро“, отговарям ѝ.

На дванайсети декември, точно преди зазоряване, получавам есемес от Лео.

Вторачвам се в екрана. Алесандро. Кръстили са го на мен. Пристига втори есемес.

Долу. София е родила в Здравната служба. Имат ватиканско бебе.

Когато пристигам заедно с Мона и Петрос, Симон вече е там. Държи новороденото, прегърнал го е в огромните си ръце, както някога държеше Петрос. В очите му се чете нежната бдителност, която помня толкова добре, закрила, примесена с благоговение. Изглежда точно като по-големия ми брат, който навремето ме отгледа, като момче в тялото на мъж. Мона се приближава и нежно плъзга пръст по синята шапчица на бебешката главичка. Наблюдавам как Симон внимателно подава Алесандро в обятията ѝ. Но преди това тя протяга ръка и полага длан върху гърдите на Симон, на мястото над сърцето му, където би трябвало да е епископският му кръст. Той свежда очи — широко отворени, търсещи очи. И я чувам как прошепва: „Каквото и да си сторил, Уго ти прощава“.

Думите го съкрушават. Щом Мона поема бебето от ръцете му, Симон тихо поднася поздравленията си на Лео и София и се измъква през вратата.

Намирам го в коридора пред апартамента ни, приседнал сковано между пакетираните кашони. Трябва да му кажа. Отдавна трябваше, но знаех, че не е готов.

Симон се изправя.

— Не могат да ти го причинят — казва. — Не могат да те принудят да се изнесеш.

Обяснявам му, че никой не ни принуждава. Просто искаме отново да бъдем семейство. А в този апартамент има твърде много призраци.

Той вперва поглед във вратата, за чиято брава вече няма ключ, и ме слуша как описвам новия апартамент, който сме си намерили. Докато се връщах от посещение при него в „Домине кво вадис“, се влюбих в едно кварталче. Двама съученици на Петрос живеят в същата сграда. Тя е собственост на Църквата, което означава, че наемът е приличен. Сега с Мона можем да си го позволим, защото разполагаме с две заплати.

Симон примигва. Смотолевя нещо за някаква спестовна сметка, която открил на името на Петрос. Не е много, обяснява, но с Мона сме можели да използваме парите за депозита си.

Той изглежда толкова измъчен. Искам да му се извиня, да го уверя, че съм възнамерявал да му кажа, но той ме прекъсва:

— Алекс, помолих за ново назначение.

Погледите ни се търсят. Сякаш сме толкова далече.

Ново назначение — отново на служба в Секретариата.

Domine, quo vadis? В Рим да ме разпнат отново.

Питам го къде е помолил да го изпратят, а той отговаря, че не е поискал конкретно място. Но някъде далече от православния свят. И с внезапна страст обяснява, че в Близкия изток има убити християни, че в Китай преследват католиците. Винаги има кауза, а каузата е всичко. Поглеждам отворения кашон до него, на който Петрос се е опитал да напише думата „кухня“. Нашият скромен порцелан, увит в месарска хартия. Подавам на Симон ръка да стане. И го каня на коледна вечеря у нас.

На Бъдни вечер свалят завесите. Сцената на Рождеството на площад „Свети Петър“ е по-величествена от всякога — оборът е голям колкото странноприемница. Петрос е във възторг от вола с реална големина и овцете край яслите. Двамата с Мона го водим да кара зимни кънки до Кастел Сант’Анджело. Връщаме се чак за вечерята на Бъдни вечер.

Съгласно източната традиция най-малкото дете се оглежда за първата звезда, която ще се появи на небосвода на Бъдни вечер. Затова Петрос наднича от прозореца на стаята си, а аз пръсвам слама върху масата. Мона застила бялата покривка — символ на яслите, където е положен Младенецът. Симон бодва запалена свещ в питата по средата на масата — символ на Христос, светлината на света. Сядаме да се храним, но оставяме вратата открехната и един празен стол край масата, защото помним, че родителите на Христос са били странници по онова време и са зависели от гостоприемството на другите. Преди меланхолично гледахме към празния стол и открехнатата врата. Повод да си мислим за Мона. Тази вечер сърцето ми е пълно. Само ако можеше и Симон да изпита същия покой.

И точно когато сме започнали да се храним, ни прекъсва някакъв звук. Почукване. Последвано от побутване на вратата.

Вдигам поглед. И изпускам залъка хляб. На прага е застанал монсеньор Минято. Изправям се несигурно.

— Моля, заповядайте — каня го.

Минято изглежда неспокоен.

— Честито Рождество — казва. — Извинете, че се натрапвам.

— Не сега. Не тази вечер — прошепва неволно Симон.

Лицето на Минято е унило. Оглежда стаята и явно забелязва липсващите мебели — има само маса и столове. Стените са мозайка от призрачни следи на снимките в рамки, които сме свалили и опаковали.

— Това е последната ни вечеря тук — обяснявам му едва чуто.

— Да, вуйчо ви ми каза.

Безпокойството му е мъчително. Търся признаци, които да издадат причината за посещението му, но не виждам куфарче, не виждам съдебни документи.

Минято се прокашля.

— Решението на Светия отец ще бъде оповестено тази вечер.

Симон се вторачва в него.

— Помолиха ме да потвърдя адреса, на който да бъде изпратена новината — пояснява Минято.

— Тук — отсичам.

— Искаше ми се да присъствам, когато я научавате — добавя Минято. — Но получих други указания, затова каквато и да е новината, надявам се да ми се обадите, отец Андреу.

Брат ми немощно се обажда:

— Благодаря ви, монсеньор, но няма нужда. Няма да има обжалване.

Минято свежда очи.

— Въпреки това може би ще успея да предложа решение — казва той. — Или утеха.

Симон кимва, но по начин, който подсказва, че няма да има обаждане по телефона. Повече няма да видим монсеньор Минято.

За кратко тишината се накъсва само от приглушеното пеене на съседите и възбудените викове на деца по стълбището. Тази вечер навсякъде цари радост.

— Монсеньор, признателен съм ви за всичко, което направихте за мен — обажда се Симон. Минято леко навежда глава, пристъпва напред и стисва ръката на Симон.

— Честито Рождество — повтаря той. — На всички.

С Мона четем на Петрос евангелски истории за раждането на Исус — разказа на Лука за яслите, разказа на Матей за тримата влъхви, — но Симон просто гледа. Очите му са празни. Светлината в тях гасне. Малко след единайсет Петрос заспива. Слагаме го да си легне на одеяло на пода. Леглата и матраците вече са в камиона.

Мона пуска телевизора да гледаме директното предаване от площад „Свети Петър“. Със Симон традиционно посещавахме месата в полунощ, преди да стане невъзможно заради новородения ми син. На площада се тълпят хора, хиляди черни силуети, които изглеждат миниатюрни до коледното дърво — вековен алпийски бор насред площада. Мона стисва ръката ми. Очите ѝ не се откъсват от екрана, попива всяка дума от предаването. Аз обаче отивам в кухнята и наливам питиета. Симон, който е вдигал тостове за кардинали и посланици, хваща чашата си, но не му хрумва какво да каже. Приклякам до него.

— Каквото и да се случи… — казвам и чуквам чашата му. Той кимва и се усмихва. — Ще го преодолеем — уверявам го.

В мрака високо над двореца на Йоан Павел се вижда звезда. На изток. Симон е приковал поглед в нея. Затварям очи. Това е мигът, който познавам. Брат ми го няма. Тялото му е до мен, но останалото е изчезнало. Тук е само заради нас, за да си мислим, че сме го задържали над повърхността.

— Благодаря ти, задето винаги ме караш да се чувствам част от семейството ти — казва той, но очите му са празни.

Допива питието си и става, за да измие чашата си. После посяга към кутията с цигарите си, но го прекъсва почукване на входната врата. Поглеждам го. Очите му вече не са безжизнени. Пристъпвам напред.

— Отец Андреу? — пита мъжът на прага.

Цивилен мъж с черен костюм. Познавам го. Пратеникът на Йоан Павел.

Подава ми два плика. На единия е изписано моето име. На другия пише името на Симон.

Подавам на брат си неговия плик и той затваря очи. Мона се изправя и се приближава до нас.

Мечтал съм за това и съм се ужасявал от него, но в този миг страховете ми са безмълвни. Изпълва ме непознат покой.

Ала брат ми никога не е изглеждал толкова уплашен. Мона протяга ръка и казва:

— Симон…

Петрос се е вторачил в пратеника. След това се изправя, тръгва към Симон, опира глава в хълбока на чичо си и обвива с ръце кръста му.

Отварям първо своя плик. Думите вътре не са онова, което съм си представял. Обръщам се към пратеника. Той чака.

— Симон, отвори го — прошепва Мона.

Ръката на брат ми трепери, докато отваря плика. Наблюдавам го как чете редовете. Вдига очи към пратеника и пита с изтънял глас:

— Веднага ли?

Пратеникът кимва.

— Да, отци, последвайте ме. Колата ни чака.

Симон поклаща глава и отстъпва назад.

Мона поглежда над рамото на Симон към листа в ръката му. Нещо проблясва в очите ѝ.

— Върви, Симон — подканя го тя.

Взирам се в нея.

— Имай ми доверие — прошепва тя с многозначително изражение. — Върви.

Същият черен седан като онзи път. Сеньор Гугел отваря задната врата със същото безлично изражение. Пратеникът сяда на предната седалка. Чувам дишането на Симон до себе си.

Гугел и пратеникът не продумват. От прозорците на последния етаж на Палацо Белведере Петрос наднича надолу към нас. Следя го с очи, докато не изгубвам прозореца от поглед.

Улиците са пусти. Канцелариите са тъмни. Тази вечер, когато с Мона и Петрос се връщахме от ледената пързалка, огромни ята скорци се разлитаха по небето, сякаш хвърляха мрежа над Рим. Мятаха я, издърпваха я и отново я мятаха. Сега обаче са останали само звездите. Пръстите на Симон докосват гърлото му, подръпват католическата му якичка. Колата стига до входа на двореца. И го подминава.

— Къде отиваме? — пита Симон.

Тихо се понасяме по пътя зад базиликата. Пред очите ни се показва дворецът на Трибунала. И той потъва в мрака.

Мокрите камъни във вътрешния двор са като стъкло — като река Тибър в бурна нощ. Симон се е привел напред, поставил ръце на предните седалки. Телефонът ми избръмчава. Есемес от Мона: Стигнахте ли на СП? Отговарям: Почти. Защо?

Колата забавя ход. Гугел изключва двигателя и излиза, отваряйки един чадър.

— Отци, последвайте ме — казва пратеникът.

От площад „Свети Петър“ ни дели една порта. Навън под дъжда са скупчени стотици вярващи, които биха стояли тук на Коледа, ако ще и небето да се продъни, ако ще и светът да свършва.

Пратеникът ни повежда през един страничен вход. В сакристията неколцина възрастни свещеници напрегнато се обличат. Моите момчета от семинарията също са тук, издокарани в червени раса и бели стихари, помагат на старците да се облекат. Двама от тях се спускат към нас, бутайки закачалка за дрехи на колелца.

— За вас — обяснява едното момче на Симон.

Подава му расо, каквото облича свещеник, който посещава месата, отслужвана от друг свещеник. Симон се вторачва в расото.

— Не.

Сърцето му тупти като лудо. Дрехата е лилава. Официалните епископски одежди. Телефонът ми отново избръмчава. Отговорът на Мона: Специална проповед тази вечер.

Давам знак на момчетата си да не слушат Симон. Да си свършат работата. Способни са да облекат свещеник по-бързо от всички други църковни помощници на света. Въпреки протестите си Симон сигурно усеща какво предстои да се случи. Ако остане с черното си расо, ще го вземат погрешно за епископ в траур. А на този ден, деня на раждането на нашия Бог, не бива да има траур.

Симон свежда глава. Поема си дълбоко въздух. Протяга ръце. Момчетата свалят черното му расо и му обличат лилавото, бялата по-къса одежда и лилавата наметка. После окачват на шията му кръст.

— Насам — посочва му пратеникът и вече ускорява крачка.

Проходът прилича на мраморната врата на гробница. Хвърлям поглед през рамо. Едно от моите момчета е вдигнало ръка, сякаш се сбогува с нас.

В прохода въздухът се променя. Става по-топъл. Вибрира от шумове. Кожата ми настръхва. Минаваме през друга врата — и неочаквано пристигаме.

Стените се извисяват до безкрай към тавана на базиликата. Вибрацията става още по-силна, космически напев.

— Насам — посочва пратеникът.

Заковавам се на място пред тази гледка. През целия си живот съм ходил в гръцката църква, която побира двеста човека. Тази вечер от високия олтар над мощите на свети Петър до каменния диск, близо до входа, където бил коронясан Карл Велики, базиликата е побрала десет хиляди християни. Нефът е толкова препълнен, че хората са се отказали да си търсят място за сядане и са започнали да се трупат по страничните алеи.

Пратеникът ни повежда напред. Олтарът е ограден от обръчи вярващи с все по-висок статут. Първо са миряните, после са монахините и семинаристите. Стигаме до монасите и свещениците и аз спирам, защото мястото ми е тук. Забелязвам и други източнокатолически свещеници, а някои от тях ме разпознават и ми правят място.

Симон не се отделя от мен. Пратеникът му прави знак да продължи, но брат ми също спира.

— Алекс, не мога — прошепва той.

— Изборът вече не е твой — казвам му и го побутвам напред.

Папският пратеник го повежда през редовете посланици и кралски особи с лъснали от ордени гърди. Стигат до свещениците от Секретариата и аз виждам как Симон се поколебава, преди да пристъпи. Но пратеникът леко го докосва по гърба. Не тук. Продължете.

Стигат до редовете на епископите. Два пъти по-възрастни от Симон. Пратеникът се отдръпва, сякаш хора като него не могат да пристъпят нататък, но Симон просто стои и гледа към олтара. Съзрели един от своите, епископите започват да се сместват. Двама от тях протягат ръка и потупват Симон по гърба. Брат ми пристъпва напред. Отвъд тях, в най-вътрешния кръг един кардинал, облечен в бяло и златно — цветовете на тази вечер, цветовете на надеждата и на ликуването — се обръща назад за миг. Виждам вълнението в погледа на вуйчо Лучио.

Канторът запява. Месата започва. Симон е свел глава, не поглежда към Йоан Павел. Сякаш е потънал в някаква своя лична битка. Тялото му потръпва. Виждам го как скрива лицето си с ръце. И тогава се извисяват безброй гласове. Хорът на Сикстинската капела.

Господи Исусе Христе, единствен син на Отца, Господи, Агнец Божи, премахни греховете на света, смили се над нас.

Процесия от деца поднася цветя пред статуята на младенеца Исус. Усмихват се и хихикат. Симон вдига глава при този звук. Наближава проповедта и аз се моля Мона да е права.

Донасят на Йоан Павел Евангелието, той го целува и прави кръстния знак. Десет хиляди души притихват напълно. Щракането на фотоапаратите секва. Никой дори не се прокашля. Мнозина от нас познават само този папа. Сигурни сме до мозъка на костите си, че за последен път го виждаме на този висок олтар.

— Тази вечер ни се роди дете. Младенецът Исус, който ни дава ново начало. — Гласът на Йоан Павел звучи приглушено и завалено.

Наблюдавам Симон. Не откъсва очи от Светия отец.

— Евангелистът Йоан пише: … на всички ония, които го приеха, даде възможност да станат чеда Божии. Ала какво е имал предвид? Как ние да станем деца като Младенеца Исус, ние, натежалите от грехове?

Симон потръпва. Раменете му отново провисват и той се привежда, сякаш за да се хване за парапета отпред.

— Възможно е само защото Младенецът, който идва в мрак, ни носи послание, пълно с надежда: колкото и да сме съгрешили, нашият Спасител ще дойде да понесе греховете ни. Ще дойде да ни прости.

За миг погледът ми се плъзва към колоната, където съхраняват реликвите на базиликата. Замислям се за плащаницата. Питам се дали е скрита в реликвария между тези каменни стени. Дали, поне засега, Уго е бил прав. „Свети Петър“ е новият дом на плащаницата.

— Не можем да служим на Господ, без първо да приемем Неговата прошка. Тази вечер Младенецът ни дава възможност за ново начало. Нека се възползваме от него.

Отстраняват микрофона от устата на Йоан Павел. Отново настава абсолютна тишина. Следва Символът на вярата, после молитвите на вярващите. Когато Светият отец вдига нафората за освещаване, звънва камбана и десет хиляди гласа запяват: Агнец Божи, поеми греховете на този свят, помилуй нас.

От всички страни свещениците започват да дават причастие. Седалките се изпразват, образуват се опашки от желаещи да се причестят. Adeste fideles, пее хорът на Сикстинската капела. О, елате, всички вярващи. Симон наблюдава другите епископи край себе си. Ала когато редиците оредяват, той сякаш не може да отлепи ръка от перилата. Не може да направи крачка напред. Един архиепископ пред него се обръща и клати глава, сякаш за да покаже, че Симон не бива да се причестява тук. Но̀вак.

Негово преосвещенство го хваща за ръката и го отвежда. Лъкатушат сред останалите епископи към пътеката, която води обратно към мен. Но вместо да завият в моята посока, Но̀вак побутва Симон към високия олтар.

Брат ми клати глава. Спират за миг в основата на стълбите, които водят надолу към мощите на свети Петър или нагоре към папа Йоан Павел. Но̀вак казва нещо на Симон. Никога няма да узная какво. Винаги ще предпочитам този миг да остане загадка.

След като изрича думите, Негово преосвещенство поставя и двете си ръце върху раменете на Симон и брат ми се извисява в цял ръст. Поглежда нагоре по стълбите. В ръката на Светия отец има нафора. Високо над нас, зад прозорците на купола е небесното було, разкъсано от звездите. Симон изрича кратка молитва, прекръства се и прави първата крачка.

Наблюдавам как брат ми поема нагоре.