Размяната

1

Мич Макдиър беше сам в кабинета си на четиресет и осмия етаж на лъскава сграда в южния край на Манхатън и гледаше през прозореца към Батъри Парк и оживените води отвъд него. Плавателни съдове с всякакви форми и размери кръстосваха пристанището. Товарни кораби, отрупани с контейнери, чакаха почти неподвижно. Фериботът за Статън Айланд се плъзгаше бавно покрай Елис Айланд. Круизен кораб, пълен с туристи, плаваше към открито море. Свръхлуксозна яхта влизаше достолепно в града. Някакъв смелчага лъкатушеше с петметров катамаран между другите лодки. Три-четири хеликоптера кръжаха като разлютени стършели на триста метра над водата. В далечината камионите на моста „Веразано“ не помръдваха, залепени един до друг. Статуята на Свободата наблюдаваше всичко това от своя величествен пиедестал. Гледката беше прекрасна и Мич се стараеше да ѝ се любува поне веднъж дневно. Понякога успяваше, но повечето дни бяха прекалено натоварени, за да му остава време за безделие. Той вършеше всичко по часовник — така преминаваше неговият живот, както и животът на стотиците други адвокати в сградата.

„Скъли и Пършинг“ имаше повече от две хиляди служители по цял свят и суетно се гордееше, че е най-влиятелната международна юридическа фирма на планетата. Нюйоркските съдружници, един от които беше Мич, се бяха възнаградили с по-просторни кабинети в центъра на финансовия квартал. Фирмата беше на сто години, излъчваше престиж и власт и вонеше на пари.

Той погледна часовника си и приключи с любуването на пейзажа. Двама млади адвокати почукаха и влязоха за поредната среща. Седнаха на масичката и секретарката им предложи кафе. Те отказаха и тя излезе. Клиентът беше финландска корабна компания, която имаше проблеми в Южна Африка. Властите там бяха наложили ембарго на товарен кораб, превозващ електроника от Тайван. Празен корабът струваше около сто милиона. Натоварен — два пъти повече, а южноафриканците се заяждаха за някакви митнически тарифи. Мич беше посещавал Кейптаун два пъти през последната година и не му се ходеше там отново. След половин час той отпрати младите адвокати със списък от инструкции и посрещна следващите двама.

Точно в пет часа се обади на секретарката си, която си тръгваше, и се запъти към стълбите. Избягваше да ползва асансьорите, защото не му се слушаха глупавите разговори на познати и непознати служители на фирмата. Мич имаше много приятели в нея и, доколкото знаеше, само шепа врагове. Постоянно прииждаха нови и нови напористи млади адвокати с лица и имена, които се очакваше той да знае. Но често не ги знаеше, нито пък имаше време да разлиства фирмения указател и да ги запомня. Много от тях щяха да изчезнат още преди да научи имената им.

Качването и слизането по стълбите бяха добра гимнастика за краката и дробовете му и неизменно му напомняха, че вече не е в колежа, не играе футбол и баскетбол и не е способен да го прави с часове. На четиресет и една години Мич все още беше в много добра форма, защото внимаваше как се храни и пропускаше обяда поне три пъти седмично, за да тренира във фитнес залата на фирмата. Поредната привилегия, от която се ползваха само съдружниците.

На четиресет и втория етаж той се отправи към кабинета на Уили Бакстром, също съдружник, който се радваше на лукса да не отчита работата си в часове. Уили имаше завидната задача да ръководи про боно програмите на фирмата и макар да вършеше страшно много, не изпращаше сметки на клиентите си. Нямаше кой да му ги плати. Адвокатите в „Скъли“ печелеха много, особено съдружниците, и фирмата беше известна с ангажимента си да поема работа про боно. Нагърбваха се доброволно с трудни дела по цял свят. От всеки адвокат се изискваше да отделя безвъзмездно най-малко 10 процента от времето си за такива случаи, до един одобрени от Уили.

Адвокатите бяха разединени относно работата про боно. Половината не възразяваха, защото за тях тя беше приятно разнообразие от изтощителната мелачка около делата на влиятелни корпоративни клиенти. За няколко часа месечно всеки адвокат представляваше реален човек или бедна неправителствена организация и не се занимаваше да изпраща сметки и да мисли за пари. Другата половина от служителите подкрепяха само на думи благородната идея да се проявява щедрост към общността, но всъщност я намираха за разхищение. Смятаха, че е по-добре въпросните 250 часа годишно да бъдат посветени на печеленето на пари и укрепването на позициите в различни комисии, които решаваха кой да бъде повишен, кой да стане съдружник и кой да бъде изритан.

Уили Бакстром поддържаше мира, което не беше особено трудно, защото нито един адвокат, каквито и амбиции да имаше, не би дръзнал да критикува агресивните про боно програми на фирмата. „Скъли“ дори раздаваше годишни награди на адвокатите, които отделяха повече от задължителното време, за да бъдат в услуга на хората с по-малко късмет в живота.

Сега Мич посвещаваше по четири часа седмично на един приют за бездомни в Бронкс и представляваше клиенти, които оспорваха изгонването от домовете им. Беше безопасна и чиста работа на бюро, точно каквато искаше. Седем месеца по-рано беше чул последните думи на свой осъден на смърт клиент, преди да го екзекутират в Алабама. В продължение на шест години Мич беше прекарал осемстотин часа в безуспешни опити да го спаси и беше съкрушен от изпълнението на присъдата му; чувстваше това като свой огромен провал.

Не беше сигурен какво иска Уили, но обаждането му не вещаеше нищо добро.

Уили беше единственият адвокат в „Скъли“ с конска опашка, при това неугледна. Беше прошарена като брадата му и само допреди няколко години някой по-висшестоящ от него би му наредил да се избръсне и подстриже. Сега обаче фирмата се стараеше да се отърси от закостенялата представа за себе си като клуб на белите якички, пълен с бели мъже в тъмни костюми. Една от радикалните промени беше отмяната на дрескода. Уили си пусна дълга коса и бакенбарди и идваше на работа по джинси.

Все още в тъмен костюм, но без вратовръзка, Мич седна срещу бюрото му и двамата се разговориха на общи теми. Накрая Уили мина на въпроса:

— Мич, има едно дело в Юга, което искам да погледнеш.

— Само не ми казвай, че става дума за смъртна присъда.

— Става дума за смъртна присъда.

— Не мога да го направя, Уили. Моля те. През последните пет години имах две такива дела и на двамата им забиха иглите. Резултатите ми никакви ги няма.

— Справи се страхотно! Онези двамата никой не можеше да ги спаси.

— Не съм в състояние да поема още един.

— Ще ме изслушаш ли поне?

Мич се съгласи с вдигане на рамене. Уили имаше пословична слабост към случаите с осъдени на смърт и малко адвокати в „Скъли“ можеха да му откажат.

— Добре, слушам те.

— Човекът се казва Тад Киърни и разполага с деветдесет дни. Преди месец взел странното решение да уволни адвокатите си, всички до един, а имал внушителен екип.

— Звучи откачено.

— Ами той си е откачен, вероятно дори невменяем от правна гледна точка, но въпреки това щатът Тенеси настоява за екзекуцията му. Преди десет години застрелял три наркоченгета под прикритие по време на арест, който се усложнил. Трупове колкото щеш — общо петима били убити на местопрестъплението. Тад едва не хвърлил топа, но успели да го спасят, за да могат да го екзекутират по-късно.

Мич се засмя притеснено и каза:

— И сега аз трябва да се появя на бял кон и да го спася, така ли? Стига, Уили, дай ми нещо, което може да проработи.

— Нищо няма да проработи, освен да пледира невменяемост. Проблемът е, че той може би изобщо няма да се съгласи да се срещне с теб.

— Тогава защо да си правим труда?

— Защото трябва да опитаме, Мич, и според мен ти си най-подходящ.

— Слушам те.

— Ами той много ми напомня на теб.

— О, поласкан съм.

— Не, сериозно. Бял, на твоята възраст, от окръг Дейн в Кентъки.

Мич замълча, за миг неспособен да отговори, после каза:

— Страхотно. Може да се окажем братовчеди.

— Съмнявам се, но и неговият баща е работил във въгледобивните мини като твоя. И двамата са загинали там.

— Не намесвай семейството ми.

— Извинявай. На теб ти е провървяло и си бил достатъчно умен да се махнеш. На Тад обаче не и много скоро се забъркал с наркотици — и вземал, и продавал. Той и приятелчетата му правели голяма доставка близо до Мемфис, когато наркоченгетата им устроили засада. Всички загинали, само Тад оцелял. Но май късметът му изневерява вече.

— Няма съмнения относно вината му, така ли?

— Не и за съдебните заседатели. Проблемът не е вината, а невменяемостта. Идеята е да го освидетелстват специалисти, нашите лекари, и да подадем молба за помилване в последния момент. Най-напред обаче някой трябва да влезе и да поговори с него. В момента той не приема посетители.

— И ти реши, че двамата ще намерим общ език.

— Малко вероятно е, но защо да не опитаме?

Мич потърси друг начин да се измъкне. Попита колкото да минава времето:

— Чий е случаят?

— Формално погледнато, ничий. Тад е станал нещо като затворнически адвокат и е подал нужните документи, за да уволни адвокатите си. Дълго време го е представлявал Еймъс Патрик — един от най-добрите там. Познаваш ли Еймъс?

— Срещали сме се веднъж на някаква конференция. Голям особняк.

— Повечето адвокати на смъртници са такива.

— Уили, нямам никакво желание да се прочувам като адвокат на смъртници. Два пъти съм го правил и ми е предостатъчно. Такива случаи те глождят и те поглъщат изцяло. Колко свои клиенти си гледал как умират?

Уили затвори очи и въздъхна.

— Извинявай — прошепна Мич.

— Твърде много. Да кажем просто, че знам за какво става дума. Виж, говорих с Еймъс надълго и нашироко и на него идеята му допадна. Той ще те закара в затвора и кой знае, току-виж, Тад се заинтригувал достатъчно, че да си поговорите.

— На мен ми се струва изгубена кауза.

— След деветдесет дни сигурно ще бъде изгубена, но поне ще сме опитали.

Мич се изправи и застана до прозореца. Кабинетът на Уили гледаше на запад, към река Хъдсън.

— Еймъс е в Мемфис, нали?

— Да.

— Наистина не ми се връща там след всички онези събития.

— Това са стари работи, Мич. Отпреди петнайсет години. Попаднал си в неподходяща фирма и е трябвало да напуснеш.

— Да напусна ли? По дяволите, те се опитаха да ме убият. Умряха хора, Уили. Всички от фирмата влязоха в затвора. Заедно с клиентите си.

— Заслужавали са си го, нали?

— Вероятно, но обвиниха мен за това.

— Тях вече ги няма, Мич. Разпръснали са се.

Мич се върна на стола си и се усмихна на своя приятел.

— Интересно ми е, Уили, дали хората тук ме обсъждат във връзка с историята в Мемфис?

— Не, не я споменават. Знаем за нея, но никой няма време за клюки. Постъпил си правилно, измъкнал си се, продължил си напред. Ти си един от най-добрите ни адвокати, Мич, а в „Скъли“ само това има значение.

— Не искам да ходя в Мемфис.

— Имаш нужда от тези часове. Тази година са ти малко.

— Ще наваксам. Защо не ми намериш някоя хубава малка фондация, на която ѝ трябват безплатни юридически консултации? Някаква организация, която изхранва гладни деца или доставя чиста вода в Хаити.

— Ще скучаеш. Ти предпочиташ да има екшън, драма, часовникът да тиктака.

— Това вече съм го правил.

— Виж, моля те за услуга. Наистина няма кой друг. И е твърде вероятно изобщо да не прекрачиш прага на затвора.

— Наистина не ми се връща в Мемфис.

— Стегни се. Има директен полет утре в един и половина от „Ла Гуардия“. Еймъс те очаква. Ако не друго, поне компанията му ще ти е приятна.

Мич прие поражението си с усмивка. Докато се изправяше, промърмори:

— Добре, добре. — И се запъти към вратата. — Знаеш ли, май помня семейство Киърни от окръг Дейн.

— Браво на теб. Иди да се срещнеш с Тад. Може да ти се окаже далечен братовчед.

— Не достатъчно далечен.