Размяната

30

Насрочената за 17 ч. среща с втория секретар Сара Ханрахан започна в 17:20 и завърши десет минути по-късно. Тя се оплака, че е имала дълъг ден. Личеше си, че е изтощена и иска да си тръгне час по-скоро. Според Мич, който не сподели мнението си с никого, жената имаше насълзените очи на алкохоличка и бързаше да не изпусне следобедното намаление в баровете. Ханрахан беше осведомена от третия секретар каква е молбата им и категорично заставаше на позицията, че „нейното правителство“ не може да се замесва в искане за откуп, при положение че няма никаква роля в преговорите. Заяви, че е експерт по либийските въпроси и е наясно с всичко около отвличането на Джована Сандрони. Отделът ѝ получавал актуална информация всяка сутрин и бил сериозно загрижен.

За Мич и Райли единствената полза от иначе безплодната среща беше обещанието на госпожа Ханрахан да придвижи въпроса по-нагоре, и то бързо.

Когато си тръгнаха и се качиха в лъскавия черен ягуар с доверен шофьор на „Скъли“, Райли измъкна телефона си, прочете есемеса и промърмори:

— Това ще е забавно.

Прослуша и гласовото съобщение, изсумтя няколко пъти, затвори и поръча на шофьора:

— Хотел „Конот“. Явно ще пием чай със сър Саймън. Свързал се е със стар приятел.

„Конот“ беше легендарен лондонски хотел в сърцето на „Мейфеър“. Мич никога не беше отсядал там, защото не можеше да си го позволи, нито пък фирмата би му покрила разходите. Персоналът на „Конот“ беше самото въплъщение на традицията и точността.

Сър Саймън се чувстваше у дома си в главната чайна. На масата имаше поднос с гурме сандвичи и кана чай. Беше с приятел — спретнат нисък мъж, негов връстник или още по-възрастен. Представи им се като Фини Гиб.

Райли го познаваше и веднага стана подозрителен. Сър Саймън обясни на Мич, че Фини е бил някакъв заместник-министър по времето на Тачър и все още има контакти. Само един поглед към старчето беше достатъчен да покаже, че той едва ли има контакт с нещо друго освен с перлената дръжка на бастуна си.

Мич мълчеше, докато сър Саймън разясняваше плана. Фини все още можел да действа задкулисно и имал връзки в кабинета на министър-председателя. Освен това познавал високопоставен секретар във Форин Офис. Мич и Райли се спогледаха. Цял ден се бяха срещали с важни секретари. Отгоре на всичко Фини познавал либийския посланик във Великобритания.

Той беше сигурен, че може да им уреди среща с човек от кабинета на министър-председателя. Целта беше този човек да убеди министър-председателя, че правителството трябва да плати част от откупа за спасяването на британска гражданка.

Мич слушаше внимателно, отпиваше от чая, който беше свикнал да харесва, дъвчеше сандвича с краставица и за пореден път се разтревожи за броя на хората, които въвличаха. С колкото повече хора се срещаха, колкото повече празни приказки слушаха, толкова повече време губеха. Беше вторник вечерта. Шест и трийсет и пет. Бяха минали два дни, оставаха им осем, а още нямаха никакви пари за откупа освен обещаните от Лука.

Фини продължи да дърдори колко чудесен човек е либийският посланик. Райли го попита дали може да уреди среща на следващия ден. Фини несъмнено щял да се опита, но имало голяма вероятност посланикът да не е в Лондон.

Идеята да повикат Самир Джамблад в Рим беше премерен риск. Лука използва като предлог старото им приятелство и го покани да се видят, като намекна, че може би ще е за последен път. Преди трийсет години двамата често бяха работили заедно и много пъти си бяха правили дълги вечери в Триполи, Бенгази и Рим. Лука още навремето знаеше, че Самир е информатор на правителството, както много други бизнесмени и професионалисти в Либия, затова винаги внимаваше какво говори. Сега, отчаяно търсещ информация за дъщеря си, той се надяваше Самир да знае нещо, което не е известно на „Крюгъл“ и останалите.

Самир пристигна навреме за вечеря. Роберто Маджи го посрещна на вратата, представи го на Бела и го придружи до верандата, където Лука седеше на кожен стол, а инвалидният беше скрит. Двамата се поздравиха като стари приятели и както си му беше редът, първо поговориха за хубавото време и тъй нататък. Самир очакваше да завари Лука блед и изпит и той не го изненада. Домашната помощница донесе три малки чаши бяло вино, които останаха непокътнати на масата.

Лука задряма. Самир погледна към Роберто, който се смръщи и заговори за италиански футбол. Минаха няколко минути, а Лука продължаваше да спи.

— Съжалявам — прошепна Роберто, махна на Бела и ѝ каза: — Той трябва да си почива. Ще вечеряме в кухнята.

Когато отведоха Лука, Роберто и Самир вдигнаха чашите си и отпиха от виното.

— Съжалявам, Самир, но той е много болен — каза Роберто. — Лекарите не му дават и три месеца.

Самир поклати глава, зареял поглед към покривите на Рим.

— Разбира се, стресът от отвличането на Джована влошава състоянието му.

— Иска ми се да можех да направя нещо — каза Самир.

Наболелият въпрос беше дали е разумно либийците да научат, че терористите са се свързали със „Скъли“. Лука, Мич, Роберто, Джак, Кори и Дариън бяха обсъждали тази възможност и не бяха успели да постигнат единомислие. Някои мислеха, че либийското правителство или просто Кадафи биха могли да улеснят освобождаването на Джована, за да се представят в добра светлина. Други пък не бяха на това мнение, защото нямаха никакво доверие на либийците. Откъде да знаят какво ще направи Кадафи, ако научи, че похитителите искат откуп в собственото му царство?

Проблемът се усложняваше от явното му намерение да унищожи Баракат и неговите отряди, независимо с цената на колко жертви ще го постигне. И въобще не го интересуваше дали заложницата няма да попадне под кръстосания огън.

Крайното решение беше взето от Мич.

— Можеш ли да ни кажеш нещо ново? — попита Роберто.

— Опасявам се, че не. Доколкото разбирам, военните са убедени, че това е работа на Азим Баракат, опасен тип с растяща собствена войска. Само че не съм чул да е установен контакт. Но както винаги информацията в Либия се контролира строго.

— Защо армията не може да ликвидира Баракат?

Самир се усмихна и запали цигара.

— Не е толкова лесно, Роберто. Моята страна е огромна пустиня с много скривалища. Границите ѝ са пропускливи, съседите рядко са дружелюбни и често са вероломни. Има много местни главатари, племена, банди, терористи и крадци, които от векове кръстосват из пустинята. Не е възможно никой, дори жесток диктатор като Кадафи, да упражнява строг контрол.

— Първото нападение на командосите също е било неуспешно, така ли?

— Да, въпреки че съобщиха друго. Като че ли нищо не е минало по план.

— Спасяването на Джована ли е била целта?

— Така се говори, но повечето слухове, които тръгват от военните, не са достоверни.

Самир говореше като незаинтересован случаен човек, а не като опитен информатор.

— Какво се случи при второто нападение?

— Какво второ нападение? — попита Самир и изви вежди в неубедителен опит да демонстрира неосведоменост.

— Онова от снощи близо до Гат на алжирската граница. Сигурно си чул за него, въпреки че правителството, изглежда, е потулило информацията. Военните май пак са попаднали в капан и нещата са се развили зле. За Джована изобщо не се споменава.

— Вашето разузнаване го бива повече от моето, Роберто.

— Понякога. Харчим за него цяло състояние.

— Знам само каквото съм прочел във вестниците, а то рядко е точно.

Роберто кимаше, все едно му вярва.

— Ето къде се крие опасността, Самир. Армията не знае къде е тя, нито кой я е отвлякъл. Опитаха се да я спасят с две нападения на командоси, но само се опозориха и дадоха жертви. Те са отчаяни. Кадафи може да изперка и да превърне конфликта в истинска война. Ако това се случи, много хора ще умрат. Включително Джована.

Самир явно беше съгласен с логиката на разсъжденията.

— Кадафи постоянно изперква — каза той. — Има този навик.

Роберто също запали цигара, отпи от виното си, изчака.

— Има нещо поверително, Самир. Изключително важно е и изисква внимателен подход.

— На разположение съм.

И на разположение на Полковника.

— Осъществен е контакт. Не тук, не със семейството, а в Ню Йорк чрез адвокатската фирма.

Самир не успя да прикрие изненадата си. Пое си рязко дъх и килна глава надясно, после се овладя.

— От страна на терористите ли?

— Да. С искане за откуп и срок за екзекуция. Разполагаме с още осем дни.

— Кои са те?

— Не знаем. Връзката се осъществява от загадъчна личност в Ню Йорк. Всъщност подхождат доста умно.

— Какъв е размерът на откупа?

— Не мога да кажа. Огромен. По-голям, отколкото Лука и нашата фирма могат да съберат. Знам, че имаш познанства в Либия, Самир. Можеш ли да предадеш послание на подходящите хора?

— И кои са те?

— Онези, които вземат окончателните решения за всичко в Либия.

— Значи на Кадафи?

— Щом казваш.

— Не, нямам връзка с него и не искам да имам.

— Но можеш да го направиш, Самир. Посланието е от две части. Първо, да остави терористите на мира, докато Джована не бъде в безопасност. Второ, да се съгласи на извънсъдебно споразумение по иска на „Ланнак“ възможно най-скоро, като приеме нашите условия.

Бела се появи зад тях и съобщи на италиански:

— Господа, вечерята е сервирана.

Роберто ѝ кимна, но двамата не помръднаха.

— Във връзка със съдебния иск ли? — попита Самир.

— Да. Правителството дължи тези пари. Може да плати сега и да приключи въпроса или да похарчи цяло състояние за адвокатски хонорари и такси и пак да плати парите три години по-късно. Ако уредим иска сега, вероятно ще стане по-лесно да върнем Джована у дома.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Откупът, Самир. Всичко е заради парите. Опитваме се да съберем много пари и „Ланнак“ е част от сделката.

— Искате либийското правителство да плати откупа, така ли?

— Не, разбира се. Искаме да изпълни договора си и да плати каквото дължи, за да оттеглим иска.

Самир се изправи и отиде в края на верандата. Запали още една цигара и дълго време се взира невиждащо в далечината. Роберто застана до него и каза:

— Хайде да вечеряме, Самир.

— Добре. Може би връзките ми не са толкова стабилни, колкото мислиш. Не знам към кого да се обърна с такава молба.

— И ние не знаем. Затова те покани Лука. Утре сигурно ще се чувства по-добре.

Мич пропусна вечерята и излезе да се разходи по Шарлот Стрийт във „Фицровия“. Навремето с Аби живееха в този хубав квартал и много го обичаха.

В момента обаче не му беше до спомени. Денят не беше напълно пропилян, но засега усилията им не се увенчаваха с успех. Не се очертаваше среща с външния министър, нито с някой от по-високопоставените му съветници. Лука не беше постигнал напредък на същия фронт в Рим. Либийските посланици и в двете страни или си бяха у дома, в Либия, или обикаляха света по официални дела. Фирмата на Мич проявяваше съпричастност, но явно оставяха на него да взема решенията. Никой не знаеше как да постъпят. Нямаше ръководство, нямаше писани правила. Нито един адвокат от „Скъли“ не беше попадал в такава ситуация. Лука беше много болен и емоционално нестабилен, и то с основание. Ако беше здрав и с бистър ум, той единствен щеше да мисли с пет хода напред. Джак Руш имаше здрава ръка, но колкото повече напредваше времето, толкова повече прехвърляше отговорността на Мич, сякаш искаше да се дистанцира от случая, ако краят е лош.

Мич вземаше решения, без да има достатъчно информация и ясна представа колко са ефикасни. Възможно беше да греши. Не му се мислеше какво ще стане при провал.

Както винаги когато нещо го тревожеше, той се обади на най-близкия си човек. Говори с Аби половин час. Кларк и Картър били на риба с Танър. Родителите ѝ не успявали да ги накарат да учат, но си прекарвали страхотно. Все едно били на ваканция. Бари Руш напуснал острова за няколко дни и те били сами в огромната къща.