Размяната

7

Два часа преди да се качи на самолета за Лондон, Мич внезапно промени плановете си и взе последния билет за полет до „Кенеди“ в Ню Йорк. У дома го чакаше спешен ангажимент. Вечерята с Джована можеше да почака.

Прикован на тясната седалка за осем часа, той прекара времето както винаги на дълги полети — зарови се в дебелите папки, които бяха толкова скучни, че предрема на няколко пъти. Най-напред провери графика и сегашните членове на Обединената арбитражна комисия и прочете биографиите на нейните двайсет членове. Назначаваше ги една от многото комисии на ООН за период от пет години. Прекарваха много време в Женева и разполагаха с щедри суми за лични разходи. Бивш член на комисията навремето му беше казал на питие в Ню Йорк, че ОАК е една от най-хубавите служби в света за застаряващи адвокати с международна кариера и контакти. Както винаги, списъкът беше пълен с ярки правни умове от всички континенти, повечето от които по едно или друго време бяха преминали през университет от Бръшляновата лига — или бяха учили там, или бяха преподавали. Документацията на комисията беше на английски и френски, но приемаха работа на всякакви езици и успяваха да се справят. Преди две години Мич се беше явявал пред ОАК по делото на аржентински зърнен кооператив, който настояваше южнокорейски вносител да му изплати щети. Двамата с Аби прекараха в Женева три дни като на меден месец и още ги споменаваха. Мич спечели делото, получи парите и изпрати солидна сметка за хонорара си в Буенос Айрес.

Не беше трудно да спечелиш дело пред ОАК, стига фактите да са в твоя полза. Комисията имаше юрисдикция, защото договорите — като този за моста между „Ланнак“ и либийското правителство — съдържаха ясно разписана клауза, която задължаваше и двете страни да разрешават споровете си в ОАК. Освен това Либия, като буквално всяка друга държава, беше страна по различни договори, целящи улесняването на международната търговия и търсенето на отговорност от неетични изпълнители, каквито винаги имаше в изобилие.

Спечелването на делото беше относително лесно, но получаването на парите беше друго нещо. Десетки държави мамеха, като охотно подписваха договори и споразумения, които им бяха необходими, за да си свършат работата, но всъщност нямаха никакво намерение да плащат обезщетенията, присъдени от арбитъра. Колкото повече четеше Мич, толкова повече осъзнаваше, че Либия отдавна се опитва да се отметне от сделки, които на хартия са изглеждали печеливши, но впоследствие са се провалили.

Според разузнаването на „Скъли“ мостът беше идеален пример за хаотичните мечти на Кадафи. Той се влюбил в идеята за огромно съоръжение насред пустинята и поръчал да го построят. После изгубил интерес и се насочил към други важни проекти. В един момент някой го убедил, че идеята не струва, но досадните турци вече искали от него солидни суми.

Искът на Лука пред ОАК беше дълъг деветдесет страници и докато го прочете, Мич почти заспа.

Спешният ангажимент у дома беше младежки бейзболен мач в Сентръл Парк. Картър и Кларк играеха за „Брузърс“, сериозен претендент в дивизията на децата до осем години на полицейската лига в града. Картър беше кетчър и много му харесваше да е потен и мръсен. Кларк обикаляше по периферията на игрището и пропускаше половината екшън. Мич нямаше почти никакво време да тренира отбора, но си предлагаше услугите като помощник-треньор и следеше кой влиза в игра. Задачата му беше много важна, защото, ако някое дете независимо от таланта или интереса му изиграеше дори един ининг по-малко от другите, родителите щяха да устроят засада на Мич след мача.

След няколко леки сблъсъка с родители Мич вече се чудеше дали да не насочи интереса на близнаците към индивидуални спортове като голф и тенис. Само че някои родителите там също бяха страховити. Може би планинският трекинг и ските щяха да се окажат по-приятни.

Момчетата стояха рамо до рамо в антрето, докато Мич оглеждаше екипите им. Аби се тревожеше, че вече закъсняват. Тръгнаха набързо и профучаха по Шейсет и осма улица към Сентръл Парк Уест. Отборите бяха на едно от многото игрища на Голямата морава и се разгряваха отстрани, докато треньорите подвикваха и родителите се скупчваха близо един до друг заради понижаващите се температури.

Укриването на резервната скамейка си имаше своите трудности, но Мич го предпочиташе пред зрителските места, където възрастните не спираха да говорят за кариерите си, за имоти, нови ресторанти и нови бавачки, нови треньори, училища и тъй нататък.

Съдиите пристигнаха и мачът започна. Деветдесет минути Мич седя на скамейката сред една дузина осемгодишни хлапета и успя да се изключи от света. Водеше статистика на играта, правеше смените заедно с главния треньор Мъли, укоряваше съдиите, дразнеше треньора на противниковия отбор и се наслаждаваше на моментите, когато собствените му синове сядаха до него на скамейката и тримата си приказваха за бейзбол.

„Брузърс“ премазаха „Рамс“ и след финалния аут играчите и треньорите се подредиха за ръкостисканията след мача. Треньорите — Мъли и Мич — бяха твърдо решени да научат играчите си на спортсменско поведение, затова им даваха личен пример. Победата винаги е приятна, но много по-важно е да се печели с класа.

В един пренаселен град с твърде малко игрища и твърде много деца мачовете бяха ограничени по време, не по брой на инингите. Следващият мач започваше веднага след техния, затова трябваше да освободят игрището. Победителите от „Брузърс“ и техните родители се отправиха към една пицария на Кълъмбъс авеню, където заеха дълга маса в дъното и си поръчаха вечеря. Бащите пиеха големи бири, майките — шардоне, а играчите, горди с изцапаните си екипи, нагъваха пици и гледаха мач на „Метс“ на големия екран.

Почти всички бащи работеха във финансовия сектор, правото или медицината и произхождаха от заможни семейства от цялата страна. Не споменаваха често кой откъде е. Добронамерено обсъждаха колежански футболни съперничества, любими голф игрища и други подобни, но разговорът рядко се насочваше към родните им градове. Сега бяха в Ню Йорк, на голямата сцена, живееха нашироко, гордееха се с успеха си и се мислеха за истински нюйоркчани.

Дейнсбъро, щата Кентъки, сякаш беше в друг свят и Мич никога не го споменаваше. Мислеше за него обаче, докато гледаше синовете си да се смеят и да играят със своите приятели. Беше тренирал всички спортове, които градчето предлагаше, но не помнеше родителите му да са гледали и един негов мач. Баща му почина, когато той беше още малък, а след това майка му се хвана на няколко нископлатени работи, за да издържа него и брат му Рей. Тя нямаше време за мачове.

Тези деца бяха големи късметлии. Живееха охолно, учеха в частни училища и се ползваха с подкрепата на родителите си, които се ангажираха с техните занимания. Мич често се тревожеше, че момчетата му може да станат твърде разглезени и мекушави, но Аби не беше съгласна. Училището поставяше много високи изисквания и стимулираше децата за високи постижения. Кларк и Картър поне засега бяха будни и добре възпитавани деца както в училището, така и у дома.

Аби се разстрои от новината, че Лука е тежко болен. Познаваше много съдружници в „Скъли“ по цял свят, но Лука ѝ беше любимец. Не ѝ допадна, че Мич ще пътува до Либия, но след като той я уверяваше, че ще е в безопасност, тя не възразяваше. Не че би имало полза. Откакто стана съдружник преди четири години, той пътуваше постоянно. Аби често го придружаваше, особено ако дестинацията беше вълнуваща. Най-много обичаше европейските градове. Можеше да разчита на родителите си, на по-малката си сестра и на многобройните бавачки, така че винаги се намираше кой да гледа децата. Само че момчетата пораснаха и станаха по-енергични, затова Аби се опасяваше, че ще трябва да намали пътешествията си. Същевременно подозираше, макар да не го казваше, че успехът на съпруга ѝ ще е съпроводен с още по-чести отсъствия.

Късно вечерта тя запари кана чай от лайка, който уж действал като приспивателно, и двамата седнаха на канапето да поговорят, докато чакаха да им се доспи.

— Една седмица ли ще отсъстваш? — попита Аби.

— Нещо такова. Графикът не е ясен, защото не можем да предвидим какво ще се случи. Основният екип на „Ланнак“ още е на моста и ни увериха, че един от главните им инженери ще бъде на наше разположение.

— Ти какво разбираш от строителство на мостове? — изкиска се Аби.

— Нищо, но се уча. Всяко дело е ново приключение. В момента почти всички адвокати от „Скъли“ ми завиждат.

— Това е много народ.

— Така е и докато аз прекосявам пустинята с джип и търся един великолепен мост, струващ над един милиард долара, по който не се стига никъде, останалите ми колеги ще си стоят на бюрата и ще се тревожат събират ли достатъчно платени часове.

— И друг път съм го чувала.

— И сигурно пак ще го чуваш.

— Е, моментът е подходящ. Майка ми се обади днес, че пристигат за уикенда.

О, идеален е, помисли си Мич. Преди сигурно щеше да го каже на глас и отново да засегне жена си, обаче вече беше започнал неловкия процес на помирение с родителите ѝ. Беше напреднал в тази посока, но отначало му се струваше много трудно.

— Какво сте планирали? — попита той от учтивост.

— Всъщност нищо. Може да вечерям с момичетата в събота и нашите да гледат децата.

— Направи го. Имаш нужда да се поразсееш.

Войната започна преди около двайсет години, когато родителите ѝ настояха тя да развали годежа и да зареже този голтак Макдиър. И двете семейства бяха от Дейнсбъро — толкова малко градче, че всеки познаваше всеки. Баща ѝ беше управител на банка и семейството се държеше на положение. Семейство Макдиър нямаха нищо.

— Татко каза, че може да заведе момчетата да гледат „Янките“.

— Трябва да ги заведе да гледат „Метс“.

— Картър ще се съгласи с теб. И точно затова Кларк става фен на „Янките“.

Мич се засмя и каза:

— Имам брат. Помня какво беше.

— Как е Рей?

— Добре е. Говорихме преди два дни, няма промяна.

Седмица преди да завършат колежа, Мич и Аби се ожениха в малкия параклис на кампуса в присъствието на двайсетина приятели и нито един роднина. Нейните родители бяха толкова гневни, че бойкотираха сватбата — тежък удар за Аби. Минаха години, преди тя да бъде в състояние да обсъжда случилото се с психотерапевт. Мич никога нямаше да им прости истински. Рей щеше да дойде на сватбата, ако не беше в затвора. Сега той работеше като капитан на чартърно корабче в Кий Уест.

Благодарение на усилията си Мич вече можеше да се държи вежливо с тъста и тъщата си, да вечеря с тях и да им позволява да гледат внуците си. Когато влизаха в дневната обаче, той се ограждаше със стени и всичко останало ставаше недостъпно.

Не можеха да отсядат в апартамента. Мич твърдеше, че не е достатъчно голям. Не биваше да питат за работата му, макар да беше очевидно, че позицията му на съдружник осигурява на семейството му начин на живот, който далеч превъзхожда всичко в Дейнсбъро. Родителите на Аби не можеха да очакват и не очакваха семейство Макдиър да ги посещават в Кентъки. Мич нямаше да се върне повече там.

Дипломата по право от Харвард донякъде притъпи тяхното неодобрение към зет им, но само за кратко. Преместването в Мемфис ги озадачи, а след фиаското там и изчезването на Аби за месеци те обвиниха Мич и отново го презряха.

С времето някои проблеми отпаднаха и всички подхождаха по-зряло. Психотерапевт помогна на Аби да прости на родителите си. Същият психотерапевт установи, че при съпруга ѝ нещата стоят различно, но все пак направи малък пробив — макар и неохотно, Мич се съгласи да се държи вежливо, когато е в една стая с тях. Постепенно постигнаха още някакъв напредък, който се дължеше на любовта на Мич към съпругата му, а не на манипулациите на психотерапевта. И както се случваше често в семействата със сложни взаимоотношения, раждането на внуците поизглади неразбирателствата.

— А майка ти? — попита тихо Аби.

Той отпи от чая си и поклати глава.

— Все така, мисля. Рей я посещава веднъж седмично, поне така казва. Аз се съмнявам.

Майка му прекарваше последните години от живота си в старчески дом във Флорида. Имаше деменция и с всеки изминал ден се приближаваше към края.

— Какво прави човек в Триполи?

— Не знам. Язди камили. Играе на стражари и апаши с терористите.

— Не е смешно. Влязох в сайта на Държавния департамент. Правителството определя Либия като терористична държава, където явно мразят американците.

— Че кой не мрази американците?

— Държавният департамент казва, че Либия може да се посещава, но трябва да се вземат мерки за сигурност.

— Лука знае за тази страна повече от бюрократите във Вашингтон.

— Просто не ми се иска да заминаваш.

— Трябва, а и всичко ще е наред. Нашите охранители са по-бързи от терористите.

— Много забавно.

Преди няколко години Мич щеше да изстреля нещо като: „Предпочитам Революционната гвардия пред твоите родители“.

Мисълта го накара да се усмихне, но после просто я подмина. След терапия за няколко хиляди долара поне се беше научил да си държи езика зад зъбите.

Често го хапеше до кръв.