Размяната

36

Когато Танър отвори вратата в събота призори, завари Мич да трака на лаптопа си на масата в трапезарията. Край него бяха пръснати бележници и документи.

— Не бях сигурен как да си направя кафе, а ме беше страх да не повредя машината — каза Мич.

— Аз ще се погрижа. Нещо друго?

— Не. Тръгвам след няколко часа. Аби ще се върне утре. Надяваме се да вземем момчетата в края на следващата седмица, ако не възразявате. Доста ви се натрапихме.

— Не, сър, нищо подобно. Тази къща е направена за гости, а господин Руш обича да има компания. Имате много хубаво семейство, господин Макдиър. Моля ви, не бързайте да си ходите. Обещах следобед да заведа момчетата за риба, ако времето позволява.

— Благодаря, Танър. Те са градски деца и си прекарват страхотно тук. За тях това е неочаквана ваканция. А вие сте много търпеливи.

— Добри деца са, господин Макдиър. Забавляваме се. Ема ще дойде скоро да приготви закуската, но дали аз мога да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. Само кафе.

Танър изчезна в кухнята и започна да вдига шум. Мич реши да си почине за малко и излезе навън да се наслади на свежото утро. После заваляха обажданията. Първо от Стивън Стоджхил, който вече беше в офиса. Мич искаше да има двама правни асистенти на разположение. Джак Руш пътуваше натам. Кори беше в Ню Йорк и още спеше, поне докато той не му звънна. В Рим беше ранен следобед и Роберто тъкмо си тръгваше от болницата, където Лука беше прекарал поредната тежка нощ.

Аби се появи в седем и потърси кафе. Ема им приготви омлет със сирене и двамата закусиха сами в трапезарията. Всеки ден беше непредсказуем, затова им беше трудно да планират нещата, но се налагаше. След половин час Мич заминаваше за Ню Йорк, после щеше да лети за Рим. Аби щеше да се върне в неделя сутринта и да стои в апартамента им, вторачена в онзи проклет телефон точно по обед. Очакваха обаждане от Нура с големия въпрос: „Намерихте ли парите?“.

Отговорът щеше да гласи: „Да. Какво следва?“.

Мич взе душ, преоблече се и надникна при момчетата. Страшно му се искаше да ги събуди и да ги прегърне, после да излязат навън и да поиграят бейзбол. Само че мачовете трябваше да почакат — дано да беше само още няколко дни.

На летището го очакваше един самолет „Кинг Еър“.

Искът на фирма „Ланнак“ срещу Република Либия беше за неплатени задължения в размер на 410 милиона долара плюс лихвата, възлизаща на 52 милиона. След убийствата и отвличането Мич беше добавил още 50 милиона обезщетение. Беше избрал сумата напосоки и тя представляваше „променливата“ част от иска. Лихвата също се променяше, защото се трупаше всеки ден. Около половината от първоначалните 410 милиона бяха пари, които по негово мнение не подлежаха на никакъв спор. Те включваха твърди цени за труд, материали, цимент, стомана, оборудване, транспорт, хонорари за специалисти и тъй нататък. Тези цени бяха вписани в проекта още от самото начало и бяха част от бюджета, независимо колко време „Ланнак“ и либийците спореха за променените поръчки и недостатъците на проекта.

През многобройните часове по самолетите Мич и Стивън бяха прегледали всяка фактура и таблица на изработените часове. Сглобиха резюме от четири страници за безспорните разходи, направени от „Ланнак“. Забавляваха се, когато го кръстиха: Досие ГМКН84. Големият Мост на Кадафи за Никъде. Фланелката на Кларк в бейзболния отбор беше номер 8, а на Картър — номер 4.

Стивън раздаде на всички актуалната версия на досието в заседателната зала на Джак, а Мич застана до прозореца. Джак, Кори и Дариън прегледаха документа. Двама правни асистенти седяха в коридора пред затворената врата и очакваха инструкции. Беше 11:45 ч. в прекрасен съботен ден в края на май.

— Проверихме цифрите, за да ви спестим изчисленията. Долу на четвърта страница е окончателната сума. Можем да твърдим, че най-малко сто и седемдесет милиона долара от неплатените сметки са безспорно дължими. Излишно е да казвам, че според нас на „Ланнак“ са дължими половин милиард долара, и съм сигурен, че ще го докажем в Женева, но това по-нататък.

— Значи частично споразумение? — попита Джак.

— Именно. Представяме това на либийците сега, дори още днес, и изискваме да платят. Даваме им ясно да разберат, че бързото сключване на споразумение вероятно ще улесни освобождаването на Джована Сандрони.

Никой от малобройната публика не изглеждаше въодушевен.

Джак остави своето копие от документа и разтърка очи.

— Не разбирам. Искаме либийците да дадат на „Ланнак“ сто и седемдесет милиона, за да можем да платим откупа.

— Не. Искаме от либийците да платят тази сума, защото я дължат.

— Това е ясно. Ами „Ланнак“? Те просто ще ни дадат една купчина пари само защото са добри момчета, така ли?

— Не. Честно казано, не знам какво ще направят, но със сигурност ще внесат нещо във фонда.

— Може ли да попитам кой друг е внесъл нещо в него до момента? — обади се Дариън. — Има ли такъв изобщо? Платили сме десет милиона и остават още деветдесет, нали?

— Именно — отговори Мич и погледна към Джак, който отмести поглед. Нито Дариън, нито Кори знаеха, че могъщата фирма „Скъли и Пършинг“ е отказала да участва в сценария с откупа. Той продължи: — Много неща са в ход, Дариън. Продължаваме да притискаме дипломатическите кръгове в Лондон и Рим.

— С каква цел?

— С цел да получим пари от двете правителства, за да предотвратим екзекуцията на известна личност. Току-що научихме, че миналата година британците са платили около десет милиона лири, за да измъкнат една медицинска сестра от Афганистан. На теория законът им го забранява, но понякога законите осуетяват спасяването на човешки животи. Помолихме британците и италианците да платят по двайсет и пет милиона и знаем, че и двете молби се обмислят от министър-председателите.

— А парите от застраховката ви? От там ще дойдат още двайсет и пет, нали?

— Не — обади се Джак. — Застрахователната компания отказа да плати. Ще ги дадем под съд, но това ще отнеме няколко години. А ние разполагаме с четири дни.

Кори погледна озадачено Мич и попита:

— Как научи за медицинската сестра в Афганистан?

— Имам си източници. От Вашингтон.

— Може ли да го обсъдим после?

— Да, ако има време. В момента това не е приоритет.

Кори отстъпи смирено. Информацията за медицинската сестра беше секретна и би трябвало да я знае той, а не адвокатите от „Скъли“.

— Нещо друго? — попита Мич. — Планът е да изпратим това на Роберто в Рим и на Райли в Лондон и да засилим натиска върху либийските посолства там.

Джак поклати глава.

— Малко вероятно е да се получи, Мич.

— То се знае, че е малко вероятно, трудна работа и тъй нататък. Разбирам! Някой друг има ли по-добра идея?

Той веднага съжали за острия си тон. Все пак разговаряше с председателя на управителния съвет. Все още.

— Извинявай — каза Джак като истински приятел. — Прав си.

Срещата се премести от заседателната зала на „Скъли и Пършинг“ в един Гълфстрийм G450, който ги очакваше на летище „Тетърбъро“ в Ню Джърси. Когато закопчаха коланите — в същия състав без правните асистенти — стюардесата взе поръчките им за питиета и ги осведоми, че ще кацнат в Рим след седем часа. Щяха да им поднесат обяда, когато се издигнат на нужната височина. Всички телефони и безжичната мрежа работеха. В задната част на салона имаше две канапета, на които можеха да подремват.

Малко след седем вечерта Роберто Маджи влезе в Кафе деи Фиори, което се намираше в югозападната част на Рим, под хълма Авентин. Диего Антонели живееше наблизо и се беше съгласил да изпият по чаша вино. Със съпругата му имаха планове за съботната вечер и той не прикриваше раздразнението си, че го безпокоят по това време. Само че колкото и да се дразнеше, Антонели осъзнаваше важността на момента. Правителството беше притиснато от две страни от обстоятелства, над които нямаше контрол. Негов дълг беше да защити своята гражданка, станала заложница, но нямаше право да знае подробностите за нейното похищение и евентуалното ѝ освобождаване. Италианското правителство нямаше право нито да преговаря, нито да организира спасителна операция. Само американците поддържаха контакт с похитителите и този факт предизвикваше възмущение.

Седнаха на малка маса в ъгъла и си поръчаха кианти. Първите думи на Роберто бяха:

— Сделката с Карлоти вече не е на дневен ред.

— Какво стана?

— Уплаши се. Адвокатите му го убедиха, че рискува твърде много, като се опитва да заобиколи законите ни. Иска да помогне на Лука, разбира се, но също така се стреми да избегне неприятностите. Освен това американският клон на моята фирма също се е поуплашил. Там има доста безмилостни федерални прокурори, на които много ще им хареса да обвинят голяма адвокатска кантора в незаконни действия.

Диего кимаше, все едно напълно разбира мотивите на безмилостните федерални прокурори в Съединените щати. Поднесоха им виното и те се чукнаха.

— Има още нещо — каза Роберто.

— Да, вие споменахте. — Диего погледна часовника си. Беше дошъл преди десет минути, а вече се канеше да си тръгва.

— Нашият клиент е „Ланнак“, турски строителен предприемач.

— Да, да, знам за делото. Отивате на арбитраж. Говорих с Лука.

— Имаме план да сключим споразумение по иска, поне частично, и то бързо. Искаме шефът ви да се срещне с либийския посланик възможно най-скоро и да настоява пред него Триполи да приеме споразумението.

— Загуба на време.

— Може би. Ами ако споразумението доведе до освобождаването на заложницата?

— Не разбирам как.

— Вземаме част от парите, които ще платят либийците, и ги слагаме във фонда. — Роберто извади голяма кафява папка от куфарчето си и я подаде през масата. — Прочетете го и ще разберете.

Диего взе папката без видим интерес. Отпи от виното си и каза:

— Ще я предам на министъра.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Спешно е.

— Да, така чувам и аз.