Размяната

27

Управителният съвет на фирмата се състоеше от девет старши съдружници на възраст между петдесет и две и почти седемдесет, като Джак Руш беше най-възрастният. На членовете не се полагаше допълнително възнаграждение и повечето съдружници се стремяха да избегнат участие в съвета. И все пак някой трябваше да поеме голямата отговорност за управлението на фирмата и за вземането на най-трудните решения. Но през цялата им корпоративна история до този момент нито един съдружник не се беше изправял пред толкова огромно предизвикателство.

В понеделник Джак ги вдигна от леглата в седем часа, за да проведат спешна среща. Незабавно събра гласове за закрито заседание, поради което Кори и двете секретарки трябваше да напуснат. Джак помоли колегата си Барт Амброуз да води протокола и макар да беше съвсем излишно и почти досадно, напомни на всички, че заседанието им е поверително. Първо показа набързо всички снимки, които Нура беше изпратила на телефона на Аби миналия четвъртък сутринта: Аби и момчетата, жилищната им сграда, нейния офис. Остави най-любопитното за накрая — снимката от далечно разстояние на красивия небостъргач на Брод Стрийт 110, в който се намираха сега.

— Наблюдават ни — оповести той драматично. — Наблюдават ни, снимат ни и ни заплашват. А вече и опожаряват наши офиси на другия край на света.

Всички бяха престанали да дишат, докато зяпаха снимките.

Кадрите бяха от четвъртък. Семейство Макдиър се бяха укрили в петък. Пратеничката Нура беше осъществила контакт с Аби в събота и се беше срещнала с нея в неделя, за да предаде искането за сто милиона долара.

Към страха се добави униние, когато останалите осем членове на съвета си дадоха сметка за колко пари става дума и че фирмата ще трябва да осигури поне част от тях.

Залата притихна, когато Джак пусна видеото с Джована на голям екран. Само няколко души я бяха виждали, но всички познаваха баща ѝ. Кадрите с адвокат от „Скъли“, държан като заложник, ги потресоха. Анализираха ситуацията вече цял месец, но не бяха подготвени за измъченото лице на Джована и за напрегнатия ѝ глас.

Джак спря видеото и остави на екрана образа ѝ като храна за размисъл. Съобщи на колегите си, че Мич е заминал за Рим преди около час и ще се срещне с Лука.

После се изсипа порой от въпроси. Защо не се обърнат към ЦРУ и ФБР? Имат стабилни контакти с Държавния департамент. Какво правят британците и италианците? Има ли план за преговори? Застраховката на фирмата покрива наемането на експерти в преговорите за заложници, защо не ги използват? Какво е известно за терористичната групировка? Установили ли са коя е тя? Свързали ли са се с банкерите?

Джак не очакваше съветът да начертае план, не очакваше нищо всъщност, затова и не предложи нищо. Отговори на въпросите, на които можа, отклони другите, поспори при нужда и, общо взето, остави всички да изпуснат парата и да се опитат да впечатлят останалите. След първия бурен час съветът се раздели на три-четири групи с различни настоявания. Най-шумната се обяви за незабавна връзка с ФБР и ЦРУ, но Джак не отстъпваше. На няколко души не им допадаше Мич да действа самосиндикално зад граница без истински контрол.

Никой не си мълчеше. Мненията се изказваха бързо, после се оттегляха. Някои факти се размиха. Имаше гневни изблици, но не прибягнаха до оскърбления. Беше недопустимо за професионалисти като тях, а и повечето от присъстващите бяха близки от десетилетия. По някое време всеки член на съвета се замисли за Джована и се запита: ами ако се беше случило на мен? Неведнъж Барт Амброуз напомни:

— Тя е една от нас.

Когато според Джак дискусията се изчерпа, той насочи вниманието на колегите си към проблема със сигурността. Поканиха Кори да се включи в разискванията. Той раздаде копия от първоначалния доклад за местопрестъплението в Барселона, придружен от стряскащи снимки на изтърбушения офис.

Едно от предимствата да си важен играч в света на големите юридически фирми бяха неограничените пътувания. Старши съдружниците обикаляха целия свят или поне местата, където един човек с положение би искал да отиде, наричаха пътешествията си командировки и си приспадаха огромни разходи. Отбиваш се в офис на „Скъли“, водиш някой съдружник на обяд или на вечеря, отиваш на опера или на футболен мач и цялото ти пътуване минава за служебно. Ако се налага да обсъждаш делови въпрос, вземаш двойно от клиента и го караш да плати дори билетите. Барселона беше едно от любимите им места и всеки член на управителния съвет беше ходил в елегантния им офис в града. Затова им беше трудно да гледат снимките на опожарената кантора.

Кори ги запозна със спешните планове за подсилване на охраната и наблюдението във всеки офис на фирмата. По негово мнение терористите, които все още не бяха идентифицирани, бяха ударили офисите в Барселона и Атина, защото те бяха лесни мишени. Нямаха силна охрана, не бяха бдителни и достъпът беше почти безпрепятствен. Тези кръвожадни главорези внимаваха много да не наранят никого. Пожарите бяха само предупреждение.

Имаше ли и други лесни мишени? Той спомена Кайро, Кейптаун и Рио, но подчерта, че това са само предположения. Думите му дадоха повод за несвързан разговор кои офиси са безопасни и кои не, но всичко си оставаше в сферата на догадките. Един от съдружниците сподели колко е впечатлен от охраната в мюнхенския им клон. Друг току-що се беше върнал от Мексико Сити и беше забелязал, че там няма охранителни камери. И тъй нататък. Бяха успешни адвокати, гордееха се с интелигентността си и се чувстваха длъжни да споделят мислите си.

Джак ги познаваше добре. След изтощителен двучасов маратон той преся казаното и прецени какво е останало премълчано. Знаеше, че накрая „Скъли“ ще отпусне някаква сума. Въпросът беше колко голяма.

Роберто посрещна Мич на летището в Рим и го откара в дома на Лука. По време на четиресет и пет минутното пътуване обсъдиха много неща. Физическото състояние на Лука се беше стабилизирало малко, а новината, че похитителите са осъществили контакт и са поискали откуп, значително бе повдигнала духа му. Беше убеден, че умелите преговори могат да доведат до намаляване на сумата. Вече обработваше италиански политици.

В колата Мич пусна видеото с Джована на мобилния си телефон. Очите на Роберто се насълзиха и той отмести поглед. Каза, че я чувства като по-малка сестра и че вече цял месец сън не го хваща. Колебаеше се дали да показват видеото на баща ѝ. Решиха да обсъдят този въпрос по-късно.

Лука беше на верандата — седеше на сянка и говореше по телефона. Изглеждаше още по-отслабнал, но беше мобилизиран както винаги. Светлосивият скъп костюм висеше на тялото му като на закачалка. Той успя да прегърне Мич, без да прекъсва телефонния си разговор. Гласът му беше укрепнал. По-късно на кафе Лука предаде на Мич последните си разговори. Не харесваше сегашния министър-председател, но познаваше един от заместниците му. Целта беше да убедят италианското правителство да се притече на помощ на една италианска гражданка. С пари. Но по-непосредственият проблем беше, че в Италия имаше закон, който забраняваше на правителството да преговаря с терористи и да плаща откупи. Причината беше проста: изплатените големи суми насърчаваха терористите да отвличат още италиански граждани. Британците и американците следваха сходна политика. Според Лука това не означаваше нищо. Премиерите и президентите можеха да ораторстват, да заклеймяват терористите и да се кълнат, че няма да плащат откупи, но тайно можеха да се сключват сделки.

По-наболелият проблем беше поверителността. Можеше ли „Скъли“ да очаква помощ от британците и италианците, след като техните правителства не бяха уведомени за искането за откуп?

Тримата — Лука, Мич и Роберто — обсъдиха надълго и нашироко дали да не разширят иска на „Ланнак“ срещу либийското правителство и да ги съдят за по-голямо обезщетение. „Ланнак“ беше изгубила четирима свои ценни служители. Джована беше заложница от близо месец. А ответникът — Република Либия — имаше ангажимент да защитава чуждестранните работници в страната.

Арбитражният иск, който Лука беше завел предишния октомври, беше за 410 милиона неизплатени задължения плюс още 52 милиона лихви, натрупани през последните три години. Мич беше категоричен, че трябва да разширят иска и да претендират за допълнително обезщетение за кръвопролитията и похищението, както и да окажат силен натиск за постигането на споразумение. Когато Лука и Роберто най-сетне се съгласиха с него, той се обади на Стивън Стоджхил, неговия младши адвокат, който все още беше в Ню Йорк и в четири през нощта в понеделник спеше. Мич го инструктира да допълни иска, подаден в Женева, и после да го чака в Лондон.

В единайсет часа Лука се оттегли на верандата за кратка дрямка. Мич излезе да се разходи по Пиаца Санта Мария и се обади на Омар Челик в Истанбул. Оказа се, че той е в самолета на път за Япония. Мич говори със сина му Адем и го запозна с намерението им да поискат по-голямо обезщетение. Не спомена за контакта с похитителите, нито за тяхното искане на откуп, но и това щеше да стане скоро.

В шест сутринта нюйоркско време той се обади на Аби и ѝ пожела добро утро. Там нещата бяха наред. Тя беше говорила с родителите си най-малко три пъти в неделя — всички в Мейн си прекарвали добре. Момчетата не чувствали липсата им. От Нура ни вест, ни кост.

Лука имаше насрочен преглед и не можеше да обядва с Мич и Роберто. Двамата отидоха в едно ресторантче малко по-встрани от площада, далече от туристите. Роберто познаваше собственика и поне две от сервитьорките. С мрачни лица и приглушен тон те попитаха как е Лука. Роберто им съобщи по-оптимистичната версия.

Обядът изглеждаше излишен ритуал дори в очите на италианеца. Как да се отпуснат и да се наслаждават на храната? И двамата нямаха опит в преговорите за заложници и се чувстваха безпомощни. А и какво можеше да направи дори един експерт? Врагът им беше невидим, неизвестен. Нямаше за какво да се преговаря, нямаше към кого да се обърнат. Нура беше само посредник без никакви правомощия. Като адвокати, те преговаряха непрекъснато с всеки за всичко и двете страни неохотно напредваха към решение, което не им допадаше особено. Отвличането обаче беше съвсем различно нещо, защото в уравнението участваше и убийство. Но колко професионални преговарящи си бяха имали работа с толкова безчовечен и жесток враг като този? Верижни триони? На видеозапис?

Мич и Роберто почти не докоснаха спагетите си.

След като масата беше раздигната и им поднесоха еспресото, Роберто каза:

— Лука е заможен човек, но по-голямата част от богатството му са стари пари. Хубавата му къща тук е наследена. Той е собственик на сградата на кантората. Има и къща в провинцията близо до Тиволи.

— Ходил съм там — каза Мич.

— Днес следобед има среща с банкер, за да уговори ипотека на всичките си имоти. Очаква да получи около пет милиона. Ликвидните му активи са приблизително на същата стойност. И слага всичко на масата. Ако имах сериозни пари, и аз щях да направя същото.

— Аз също. Но никак не ми се иска Лука да изгуби всичко.

— Важното е да не изгуби дъщеря си, Мич. Нищо друго няма значение.