Размяната

22

Мич чакаше във фоайето на „Карлайл“, когато Аби се втурна вътре десет минути преди дванайсет. Той ѝ махна и без да разменят нито дума, двамата хлътнаха в бар „Бемелманс“, един от най-прочутите в Манхатън. В този час обаче беше почти празен. Седнаха на високи столчета до бара един срещу друг и си поръчаха диетична сода. Очите им бяха влажни и тревожни. Мич се стараеше да запази спокойствие. И двамата не бяха нервни по природа, но за пръв път някой заплашваше децата им.

Мич ѝ даде знак и тя остави дамската си чанта на пода под високото си столче.

— Има вероятност новият ти телефон да следи къде ходиш — каза ѝ тихо той. — Както и да слуша и да записва всичко, независимо дали е включен или изключен.

— Искам да се отърва от него. Обади ли се в училището?

— Още не.

Той кимна, изправи се и ѝ даде знак да го последва. Отдалечиха се на няколко метра, без да изпускат чантата ѝ от поглед. Мич каза почти шепнешком:

— След няколко минути ще се срещнем с експерти по сигурността. Може би ще измислим какво да правим.

Тя стисна челюсти и скръцна със зъби.

— Предлагам да вземем момчетата и да изчезнем от града, да се скрием за няколко дни.

— Идеята ми допада. Проблемът е, че не можеш да се скриеш. Телефонът може да те проследи, а ти трябва да го носиш постоянно. Ти си свръзката, Аби. Избрали са теб.

— Поласкана съм. — Очите ѝ се насълзиха. — Можеш ли да повярваш? Проследили са ни до училището днес сутринта. Знаят къде живеем и къде работим. Как се озовахме в това положение?

— Озовахме се, но ще се измъкнем. Обещавам ти.

— Без обещания, Мич. И ти не знаеш повече от мен. Искам да помогна на Джована, но в момента двете ми деца са единствената ми грижа. Да ги вземем и да бягаме.

— Може би по-късно. Сега трябва да се качим горе и да се срещнем с екипа.

Двете заседателни зали в бизнес центъра бяха заети, затова Кори ангажира апартамент на третия етаж. Чакаше ги заедно с Джак и Дариън. Запознаха се набързо. Аби беше виждала Джак на ежегодната коледна вечеря на фирмата — претенциозно официално парти, което всички мразеха. С Кори се запозна няколко години по-рано по време на една от фирмените проверки за сигурност.

По понятни причини Аби се чувстваше много уязвима в момента. Освен това изведнъж попадна на среща с напълно непознат човек, пред когото трябваше да обсъжда лични неща. Настъпателен както винаги, Дариън мина направо на въпроса:

— Разкажи ни стъпка по стъпка за сблъсъка си с Нура.

Аби го стрелна с поглед и отговори:

— Не ми допада тонът ви.

За секунда въздухът сякаш излетя от стаята. Мич се почувства длъжен да успокои напрежението и се намеси:

— Виж, Дариън, беше трудна сутрин и всички сме малко напрегнати. Какво точно те интересува?

— И кой каза, че е било сблъсък? — попита Аби.

Дариън се усмихна фалшиво и отговори:

— Права сте, госпожо Макдиър. Изразих се неуместно.

— Добре.

— Може ли да видя телефона?

— Няма проблем.

Телефонът беше на дъното на голямата ѝ чанта, затова ѝ отне малко време да го измъкне. Остави го в средата на кръглата масичка. Дариън притисна показалец към устните си, за да помоли всички да мълчат. Взе телефона, огледа го и с малка отвертка отвори капачето. Снима го отзад със своя телефон и изпрати снимките на някого в „Крюгъл“. Отвори лаптопа си, започна да трака по клавишите като вманиачен хакер и после спря да се полюбува на откритието си. Завъртя леко екрана, за да видят и другите. Търговската марка беше „Джакъл“ и се произвеждаше във Виетнам за фирма в Унгария. Списъкът с техническите данни беше със ситен шрифт и заемаше няколко страници. Посланието беше ясно: беше сложен телефон, който не е предназначен за обикновения потребител. Дариън отново затрака бързо по клавишите и продължи да проучва. Мобилният му звънна и той заговори на някакъв кодиран език, после се усмихна и приключи разговора.

— Не ни подслушва — съобщи той с облекчение. — Обаче излъчва проследяващ сигнал, независимо дали е изключен или не.

— Значи в момента те знаят, че телефонът се намира в хотел „Карлайл“? — попита Мич.

— Знаят, че е някъде в радиус от петдесет метра от мястото, на което се намира всъщност. Вероятно не знаят, че е тук горе, а не в ресторанта.

Аби изсумтя отвратено и поклати глава.

Дариън подаде телефона на Кори, който го хвана така, че двамата с Мич да виждат дисплея. Отвори „Снимки“ и се появиха момчетата и майка им — поредният ден, в който отиваха на училище. Мич невярващо клатеше глава, докато разглеждаше петте снимки, после каза:

— Добре. Аби, разкажи ни какво се случи с Нура.

Тя погледна към Дариън и каза:

— Извинете, че бях толкова рязка. Малко е напрегнато.

— Няма нужда от извинения, Аби. Тук сме, за да помогнем.

Тя се постара да си припомни всяка подробност, докато Дариън я записваше, а останалите си водеха бележки. Той я разпита подробно за външния вид на Нура: ръст — почти като нейния, метър и седемдесет. Тегло — не можела да прецени заради пластовете облекло. Възраст — млада, под трийсет, но пак нямало как да е сигурна заради фереджето. Акцент — безупречен английски, може би с лек арабски акцент. Нещо характерно за дланите ѝ, ръцете, обувките? Нищо, всичко било скрито под дрехата. Поръчала ли си е Нура нещо за пиене или за ядене? Не.

Докато разпитът продължаваше, Джак отиде в съседната стая и започна да звъни по телефона.

След като им разказа всичко, Аби добави:

— Това е, няма друго. Чувствам се като на свидетелското място. Бих искала да остана насаме с Мич.

— Добра идея — съгласи се Кори. — Вие двамата слезте долу и обядвайте, докато ние обмисляме следващите стъпки.

— Страхотно, Кори, но следващата стъпка са децата ни. Джована е важна, но в момента нищо друго няма значение освен безопасността на Кларк и Картър.

— Ясно, Мич.

— Хубаво. И няма да предприемате нищо без моето одобрение, нали?

— Разбрах.

Не можеха да мислят за храна, но беше задължително поне да поръчат нещо. Избраха салати и чай и неволно огледаха прекрасния ресторант „Даулингс“, за да проверят дали някой не гледа към тях. Никой.

Въпреки че проклетият телефон „Джакъл“ беше пъхнат на дъното на голямата дамска чанта на Аби, която на свой ред беше навряна под стола, двамата разговаряха тихо. Въпросът беше къде, а не дали, кога или как. Къде? Трябваше да намерят безопасно място, където да избягат и да се скрият с момчетата. Нейните родители бяха в Кентъки, в родния ѝ дом, и това беше една от възможностите, но твърде очевидна. Шефът на Аби в „Епикуреан“ имаше вила на Мартас Винярд. Буквално всичките им познати в града имаха вили или в Хемптънс, или в северните части на щата, или някъде в Нова Англия, затова списъкът с вариантите ставаше все по-дълъг с напредването на разговора. Лесно им хрумваха места, но щеше да им бъде трудно да помолят собствениците.

Мич се съмняваше, че Аби ще може да напусне града. Не знаеха кога Нура ще се обади отново и тогава от Аби се очакваше да зареже всичко и да се яви на срещата. Мич с радост би заминал някъде с момчетата и би забравил за офиса.

Директорът на училище „Ривър Латин“ се казваше Джайлс Гатерсън, ветеран в подложената на неизменен натиск система на частните училища в града. Мич беше член на родителската комисия по правни въпроси и образователни политики и познаваше добре Джайлс. Щеше да му се обади по-късно и да му обясни необичайното положение, в което се намираха и което не беше предвидено в никакви правилници. От съображения за сигурност щяха да спрат децата от училище за няколко дни, може би дори за седмица. Мич щеше да даде съвсем смътни обяснения и нямаше да каже на директора, че момчетата са наблюдавани, следени или заплашени. Нямаше нужда да тревожат никой друг в училището. Може би щеше да разкрие истината впоследствие, но не сега.

За сумата от 57 000 долара на дете, която плащаха всяка година, училището можеше да отстъпи малко от правилата. Родителите лично щяха да следят подготовката на момчетата, а учителите можеха да ги проверяват онлайн.

Време беше да действат. Единственият въпрос беше къде да отидат.

Храната им стоеше непокътната на масата в ресторанта. Горе в апартамента на никого дори не му хрумваше да обядва. Кори, Джак и Дариън седяха край ниската масичка и обсъждаха различни сценарии. Дариън повдигна въпроса дали не трябва да уведомят ФБР и ЦРУ, но само колкото да спомене тази възможност. „Крюгъл“ поддържаше близки контакти и с двете агенции и той не се съмняваше, че информацията ще остане поверителна. Не препоръчваше осъществяването на контакт, но смяташе за нужно просто да спомене тази опция. Очевидната причина за отказ от страна на службите щеше да е, че Джована Сандрони не е американка. Джак беше твърдо убеден, че нито ФБР, нито ЦРУ щяха да се замесят заради нестабилните отношения с Либия и вероятността от лош изход. А и ЦРУ бяха провалили достатъчно операции през последните години, за да могат да им се доверят. Дариън се съгласи. По време на своята дълга кариера в разузнаването той беше виждал как ЦРУ оплитат конците при не една и две кризи, много от които предизвикани от самите тях. Не вярваше, че те са способни да не си врат носа излишно, нито че могат да защитят Джована, ако и когато се заемат да помагат.

Джак реши засега да не влизат в контакт с американските власти. Може би по-късно, ако се наложеше. Той предупреди Дариън и Кори да не предприемат нищо без изричното одобрение на фирмата и на Мич Макдиър.

Поговориха за Лука и обсъдиха дали да го информират. Трудно решение, защото той беше не само баща на Джована, но и техен уважаван съдружник. Всеки родител би искал да участва в обсъждането на този деликатен въпрос. Само че Лука беше болен и омаломощен. Освен това похитителите бяха предпочели да не се свързват със семейството. Лука беше състоятелен човек, но нямаше милиони, които да изсипе накуп. „Скъли“, най-голямата юридическа фирма в света, ги имаше или поне създаваше впечатление за огромно богатство. Водеше дела по цял свят срещу големи корпорации и правителства за обезщетения от милиарди долари. Тя би могла да плати всеки откуп, ако целта на отвличането бяха парите.

Нямаше предварителни сценарии, нямаше правила. Дариън беше работил по няколко отвличания в хода на кариерата си, но всеки случай беше коренно различен. Повечето бяха приключили благополучно.

Решиха да изчакат двайсет и четири часа и отново да обсъдят как да постъпят с Лука.

По-малко от четиресет минути, след като излязоха, за да обядват, Аби и Мич се върнаха в хотелския апартамент и установиха, че нищо не се е променило. Джак държеше изписан с бележки лист и каза:

— Имаме няколко идеи за следващите двайсет и четири часа.

— Да ги чуем — промърмори Мич.

— Добре, днес вземате момчетата от училище както обикновено, а ние ще бъдем наблизо.

Кимна към Кори, който продължи:

— Имаме хора на терен, Мич. Ти прибираш ли ги понякога от училище?

— Рядко.

— Аби?

— Непрекъснато.

— Добре. Днес ще ги вземеш в три и петнайсет и ще се върнете по обичайния маршрут.

— Аз ще съм вкъщи — каза Мич.

— Пригответе багаж за един дълъг уикенд, много дълъг. Утре е петък и момчетата ще заминат с теб, Мич. Аби, засега не е препоръчително да напускаш града. Трябва да си тук.

Аби не трепна, само попита:

— Значи искате утре те да отидат на училище?

— Да, според нас ще бъдат в безопасност.

— Ще отидат — намеси се Мич, — но ще си тръгнат на обед. Ще говорим с директора довечера и ще му обясним. Утре Аби ще заведе момчетата, а аз ще ги измъкна тайно на обед.

— Измислихте ли къде да отидете, Мич? — попита Джак.

— Още не.

— Аз имам добро предложение.

— Слушаме.

— Брат ми Бари се пенсионира преди десет години, след като натрупа цяло състояние на Уолстрийт.

— Срещали сме се.

— Точно така. Той има хубава къща в Мейн, която е много уединена. Мястото се казва Айлсбъро, малък остров на атлантическото крайбрежие близо до Камдън. До там се стига с ферибот.

Наистина звучеше безопасно и уединено, затова Мич и Аби се поуспокоиха.

— Току-що говорих с него — продължи Джак. — Той прекарва там лятото, остава около пет месеца, докато не завали сняг. Ходим му на гости всеки август, когато времето там е най-хубаво. Отворил е къщата миналата седмица.

— Има ли достатъчно място?

— Осемнайсет спални, Мич, и няколко души персонал. Има две яхти. Лятната лудница още не е започнала и на острова няма много народ. Уединено място е, уверявам те.

— Осемнайсет спални?! — възкликна Мич.

— Да. Бари обича да повтаря на всички, че семейството ни е голямо. Само дето не казва, че не може да понася роднините си. Аз съм единственият му съюзник. Той и жена му посрещат в къщата свои приятели от тук и от Бостън. Малко по-възрастни хора, които обичат да седят на верандата и да се любуват на гледката, докато ядат омари и пият розе.

— Ще изпратим и двама от нашите хора, Мич. Няма да ви се набиват на очи, но ще бъдат наблизо.

Мич погледна към Аби и тя кимна.

— Благодаря, Джак. Звучи чудесно. Ще ни трябва самолет.

— Няма проблем, Мич. Каквото кажеш.