Размяната

19

Обединената арбитражна комисия се помещаваше на петия етаж на Съдебната палата в центъра на Женева. Членовете ѝ бяха двайсет съдии от цял свят, изпълняваха петгодишен мандат и всеки имаше шанс да бъде преизбран за още един. Членството в тази комисия беше много престижно, за него често се лобираше и местата се разпределяха от ООН. Графикът на ОАК представляваше пъстра смесица от граждански спорове от цял свят. Правителства се бореха едно с друго; корпорации от различни държави се съдеха; отделни личности искаха огромни суми от чуждестранни компании и правителства. Около половината дела се гледаха в Женева, но комисията бързо се организираше да заседава и другаде. Пътуваха в първа класа, разполагаха и с първокласни суми за разходи. Ако Камбоджа искаше да съди Япония например, нямаше никакъв смисъл да се изисква от адвокатите и свидетелите да строят лагер в Женева, затова комисията бързо избираше по-удобна локация в Азия, за предпочитане близо до модерен курорт.

Лука беше подал иска на „Ланнак“ срещу Либия предишната година, през октомври 2004-та, и беше помолил делото да се гледа в Женева. Председателката на комисията, наричана главен съдия, се беше съгласила.

Сега тя искаше да пренасрочи делото — досадна неприятност за всеки адвокат, но се случваше често. Мич беше на мнение, че комисията проявява любопитство към този случай поради неочакваната шумотевица около отвличането. На практика всички останали дела в графика им бяха крайно скучни спорове на другия край на света. Нищо не можеше да се сравни със съдебна битка за половин милиард долара, която включваше мост насред пустинята, четири обезглавени тела, няколко свързани със случая убийства и сагата с изчезнала адвокатка от „Скъли“. Когато Мич получи известие да се яви за насрочването на нова дата, той сериозно се замисли дали да не поиска отлагане, което беше обичайна практика. Щяха да му отпуснат от трийсет до деветдесет дни. Само че, след като поговори с „Ланнак“, решиха, че изслушването в Женева ще бъде по-удобно място да се срещнат и да обсъдят делото.

Мич и Стивън отлетяха за Рим и посетиха Лука в дома му. Бяха минали две седмици от отвличането на Джована и все още нямаше вест от нейните похитители. Дните на Лука ставаха все по-трудни. Той рядко се хранеше, почти не спеше и беше много отслабнал. Предстоеше му нов курс химиотерапия, но той нямаше да я понесе. Спореше с лекарите си и не беше доволен от медицинските сестри в дома си. Зарадва се обаче да види Мич и дори изпи чаша вино, първата от дни.

Заедно с Роберто Маджи екипът прекара два часа в домашния кабинет на Лука, където обсъдиха стратегията, после отлетяха за Женева за среща с представители на „Ланнак“: Омар Челик, изпълнителен директор и внук на основателя на фирмата; Денис Талъс, юрисконсулта им, с когото предимно беше във връзка Мич; и сина на Омар, Адем, завършил Принстън и бъдещ собственик на фирмата. Не бяха мюсюлмани и пиеха алкохол. След коктейлите в бара на хотела отидоха в един ресторант, където щяха да прекарат вечерта. Към тях щеше да се присъедини Йенс Битерман, швейцарски адвокат, който беше част от екипа и движеше отношенията с ОАК.

Омар беше близък с Лука повече от двайсет години и се тревожеше за приятеля си. Много пъти беше виждал Джована като малка. Лука и семейството му неведнъж бяха ходили на почивка в имението на Челик на брега на Черно море. Разбира се, Омар беше гневен, че Либия му дължи 400 милиона долара за моста — пари, които беше твърдо решен да си получи — но беше много по-загрижен за благополучието на Джована.

По време на един от многото разговори помежду им Денис Талъс беше казал на Мич, че фирмата финансира частна операция в Либия в опит да открие Джована. Мич предаде информацията на Дариън Кейсък от „Крюгъл“, който не се изненада.

— Добре дошли в отбора — каза той.

Изслушването беше насрочено за 14 ч. в четвъртък, 28 април. Мич и екипът прекараха цялата сутрин в една от заседателните зали на хотела заедно с Омар, сина му и Денис Талъс. Прегледаха процедурния график, който Лука им беше дал, и потърсиха начини да направят по-резултатен прегледа на планината от материали, която все още не бяха проучили. Обсъдиха стратегията да допълнят иска с обезщетения за четиримата убити охранители и Юсеф — до един служители на „Ланнак“. Още в началото Омар пое контрола над срещата и показа защо го смятат за корав и неотстъпчив корпоративен шеф. Той се бореше с либийците повече от двайсет години и макар че обикновено си получаваше парите, вече му беше дошло до гуша от тях. Нямаше да реализира повече проекти там. Не вярваше, че правителството е отговорно за засадата и кръвопролитието, защото властта открай време обещаваше да защитава чуждестранните работници, особено тези от „Ланнак“. Но на Омар му беше ясно, че Кадафи губи контрол над голяма част от територията си и повече не може да се разчита на него. „Ланнак“ държеше да се предяви иск и за обезщетения за убитите служители и либийското правителство да бъде подведено под отговорност, но се съгласи с Мич, че трябва да изчакат. Най-вероятно щяха да намерят Уалид с прерязано гърло. Никой не можеше да предвиди какво ще се случи с Джована. В момента неизвестните бяха прекалено много, за да се опитват да чертаят стратегия.

Обядваха по един сандвич, отидоха с таксита до Съдебната палата и се качиха до залата на петия етаж. Отпред, в просторния празен коридор ги чакаха двама репортери. Единият с фотоапарат на шията се оказа от лондонски таблоид, а другият — от по-сериозен вестник. Попитаха Мич има ли време да поговорят. Той им отказа вежливо, без да спира, и влезе в съдебната зала.

Беше с високи тавани и големи прозорци, обляна в светлина и с места за стотици зрители. Но нямаше нито един — само малки групи адвокати, скупчени тук-там, които си шушукаха сериозно и се измерваха с погледи от различни краища на залата.

Съдийската маса беше внушителна — дълга почти двайсет и пет метра и изработена от някакво потъмняло тежко дърво, отсечено вероятно преди двеста години. Висока беше около два метра и на подиума зад нея бяха наредени двайсет въртящи се стола на колелца. Столовете бяха еднакви, тъмновинени и равни на височина и докато съдът заседаваше, съдиите гледаха към адвокатите и страните по споровете от извисената си позиция на хора с много познания и власт.

Двайсетте стола бяха празни. Един съдебен служител отведе Мич, Стивън, Йенс и Роберто до масата на ищците в другия край на залата. Те извадиха съдържанието на дебелите си куфарчета, сякаш им предстоеше да прекарат тук часове. От отсрещната страна друг екип от адвокати със сериозни лица се приближиха до своята маса и също извадиха документите си. „Рийдмор“ от Лондон, любимата адвокатска фирма на либийците, беше известна със своите арогантни адвокати, на които явно им беше приятно, че се славят като негодници от световна класа.

Фирма „Рийдмор“ имаше само 550 адвокати — недостатъчно да попаднат дори в първите двайсет и пет в света по персонал, и беше ограничила бизнеса си до няколко страни, предимно в Европа. От много години обслужваше либийския режим. Лука бе казал, че сигурно затова хората в нея гледат на живота с такова озлобление.

Едно от главните предимства на „Скъли и Пършинг“ — освен многобройните талантливи адвокати, амбицията, уменията и многообразието — беше мащабът. Вече десет години фирмата беше водещата в света и беше твърдо решена да остане на върха. Адвокатите ѝ нерядко парадираха с нейния забележителен размах. Никога не бе имало по-голяма юридическа компания от тази. Големината не е равнозначна на талант, нито пък е гаранция за успех, но когато си номер едно в правния свят, ти завиждат всички от втория до петдесетия в класацията.

„Рийдмор“ бяха трудни съперници и Мич никога не би ги подценил, но и не се впечатляваше от тяхната напереност. Джери Роб беше главният адвокат от страна на Либия. Беше довел двама по-млади колеги. Тримата бяха облечени в безупречно ушити тъмносини костюми и явно не бяха способни да се усмихват.

Само че, тъй като другата маса преживяваше труден момент, Роб се почувства длъжен да почовърка раната. Той се приближи, подаде ръка и каза:

— Добър ден, господа. — Беше като глътнал бастун и се ръкуваше вдървено като дванайсетгодишен. — Миналата седмица говорих с Лука — каза той, леко вирнал нос. — Надявам се, че той е добре въпреки всичко.

Въпреки всичко. Въпреки факта, че умира от рак и че дъщеря му е заложница на опасни типове.

— Лука е добре — отвърна Роберто. — Въпреки всичко.

— Някакви новини за Джована?

Мич не се хвана на въдицата и само поклати глава.

— Никакви — каза Роберто. — Ще му предам за проявената загриженост.

— Ако обичаш.

Разговорът щеше да продължи все така неловко, но в този момент съдебната чиновничка до съдийската маса заговори тържествено и Роб се върна на мястото си. Тя призова на английски за ред в залата. Седна и след нея се изправи друга жена, която повтори същото на френски. Мич огледа просторната зала. Имаше две групи адвокати, седнали далече една от друга, и няколко клиенти, пръснати между тях. Двамата британски репортери бяха на първия ред. Едва ли някой в залата говореше френски, но съдът си имаше своите процедури.

Влязоха трима съдии и седнаха зад високата маса. Главният съдия се настани по средата. Двамата ѝ колеги бяха най-малко на пет метра от нея. Седемнайсет стола останаха празни. Пренасрочването на делото не изискваше комисията да присъства в пълен състав.

Съдът се председателстваше от Виктория Поули, американка от Дейтън, бивш федерален съдия, една от първите жени, завършили право в Харвард. Приемливите обръщения към нея бяха „мадам“, „ваша чест“, „госпожо съдия“ или „лорд“. Всичко останало беше проблемно. Само адвокатите от Британските острови и Австралия си позволяваха да я наричат „лорд“.

От дясната ѝ страна седеше съдия от Нигерия, а от лявата — от Перу. И двамата не носеха слушалки, затова Мич не очакваше да има забавяне заради превод.

Мадам Поули поздрави всички участници в следобедното заседание и обяви, че в графика им са включени само няколко точки. Погледна към съдебната чиновничка, която се изправи, оповести делото на „Ланнак“, след това прочете историята му, като започна с подаването на жалбата през октомври миналата година. Почти невъзможно беше подобно изслушване да бъде нещо друго освен скучно, но монотонният глас на чиновничката сякаш успа всички в залата. Тя продължаваше да чете, отгръщаше страниците и гласът ѝ ставаше все по-монотонен, а последната мисъл на Мич, преди да изпадне в летаргия, беше: дано не го повторят и на френски.

— Господин Макдиър — каза високо някой и Мич се събуди. Говореше мадам Поули. — Добре дошли в съда и моля, предайте благопожеланията ми на синьор Лука Сандрони.

— Благодаря, Ваша чест. Той също ви изпраща поздрави.

— Господин Роб, приятно ми е да ви видя.

Джери Роб се изправи, поклони се леко от кръста и направи опит за усмивка, но не каза нищо.

— Седнете и не се чувствайте длъжни да ставате.

Двамата адвокати седнаха.

— Процесът е насрочен за февруари догодина, след девет месеца. Ще попитам и двамата дали ще бъдете готови за процес дотогава. Господин Макдиър?

Мич остана на мястото си и отговори, че ищецът ще бъде готов — той беше подал жалбата, затова от него се очакваше да настоява за скорошен процес. Рядко се случваше ищец да отлага явяването пред съда. Колкото и работа да имаха, Мич беше сигурен, че ще влязат в графика. Клиентът му искаше процес дори преди февруари, но щяха да повдигнат този въпрос в друг ден.

Мадам Поули попита как върви събирането на доказателствата. Мич отговори, че очаква да приключат до деветдесет дни. Предстоеше да снемат още клетвени показания, да съберат още документи, да привикат още вещи лица, но деветдесет дни би трябвало да им стигнат.

— Господин Роб?

Той не беше добър актьор и не успя убедително да се престори на изненадан от оптимизма на адвоката на отсрещната страна. Предстояли още най-малко шест месеца събиране на доказателства, може би повече, затова процес след по-малко от година бил просто невъзможен. Роб прибягна до обичайния за тази ситуация сценарий на защитата и изреди няколко причини защо им трябва още време. Говори твърде пространно и за финал каза:

— Само мога да гадая колко ще се усложни работата ни с оглед на последните събития в Либия.

Мадам Поули веднага се възползва от повода:

— Нека да поговорим за последните събития. Господин Макдиър, възнамерявате ли да поискате още обезщетения?

Отговорът беше „да“, но Мич нямаше да го каже в съда. Той се постара да изглежда безпомощен, когато отговори:

— Ваша чест, ситуацията в Либия е нестабилна и може да се промени драстично във всеки един момент. Не бих могъл да предскажа какво ще се случи и какви ще са правните последици.

— Не, естествено, разбирам позицията ви. Но с оглед на вече случилото се може основателно да се допусне, че проблемите само ще се усложняват, нали?

— Ни най-малко, Ваша чест.

Роб видя шанс да се намеси:

— Ваша чест, имате право, разбира се. Събития извън нашия контрол мътят водата, образно казано. Справедливо би било да уговорим удължаване на срока, вместо по принуда да се стремим към невъзможна крайна дата.

Мич реагира:

— Крайната дата ни устройва, Ваша чест, и обещавам на съда, че ищецът ще бъде готов през февруари, ако не и по-рано. Не мога да говоря от името на защитата.

— И не бива — контрира Роб.

— Господа — строго се намеси мадам Поули, за да не допусне обсъждането да се превърне в препирня. — Нека видим как ще се развият събитията там и ще го обсъдим впоследствие. Сега бих искала да разгледаме някои от въпросите, които възникнаха при прегледа на доказателствата. Преброих осем евентуални вещи лица на ищеца, които да свидетелстват на процеса. Шестима на защитата. Това са много показания, не съм сигурна, че имаме нужда от всички. Господин Макдиър, искам кратко резюме на показанията на всяко вещо лице. Не се престаравайте. Само най-същественото.

Мич кимна и се усмихна, като че ли това беше най-съкровеното му желание. Роберто реагира светкавично и му подаде някакви бележки.

Когато Мич приключи с представянето на третото вещо лице — специалист по цимента — беше сигурен, че и тримата съдии вече спят.