Размяната

5

Наближаваше полунощ, когато Мич излезе от асансьора и влезе в апартамента. Най-сетне беше успял да се прибере. Цяла вечер само закъснения: с качването на борда, с маневрирането по пистата, с излитането, дори студената вечеря им поднесоха със закъснение. Отне му половин час да си хване такси на „Ла Гуардия“, а някаква катастрофа на моста „Куинсбъро“ му изгуби още четиресет минути. Денят му започна навреме със спокойна закуска в хотел „Пийбоди“. След това обаче нищо не мина по план.

Но вече си беше у дома и нищо друго нямаше значение. Близнаците бяха заспали преди часове. И Аби би трябвало да спи, но тя седеше на канапето и четеше. Той я целуна и попита:

— Защо не си си легнала?

— Защото исках да ми разкажеш за пътуването си.

Мич ѝ се беше обадил с добрата новина, че поредният случай с осъден на смърт му се е разминал, и двамата си бяха отдъхнали. Не ѝ беше споменал, че възнамерява да се отбие при Ламар Куин. Аби му наля чаша вино и поговориха около час. Той я увери многократно, че не е изпитал носталгия в нито един момент. Нищо не ги свързваше вече с Мемфис.

Когато започна да дреме, тя го подкани да си лягат.

След пет часа, точно в шест, будилникът изпиука както винаги, Мич изпълзя от леглото и остави жена си да спи. Първата му задача сутрин беше да приготви кафе. Докато то се вареше, той отвори лаптопа си и намери сайта на „Къмършъл Апийл“, ежедневника на Мемфис. Заглавието на първа страница гласеше: „Тад Киърни намерен мъртъв след самоубийство“. Статията все едно беше писана от директора на затвора. Нямало никакво съмнение каква е причината за смъртта. Не било известно откъде „убиецът на ченгета“ е намерил електрическия кабел. Осъдените на смърт имаха право два пъти седмично да вземат душ за десет минути, през което време оставаха „без надзор“. Служителите в затвора недоумяваха, но какво толкова, самоубийствата бяха често явление по затворите. Тад и бездруго скоро щеше да получи смъртоносната инжекция и беше уволнил адвокатите си. На кого му пукаше всъщност? Цитираха думите на съпругата на един от загиналите наркоагенти: „Много сме разочаровани. Искахме да отидем там и да го видим как поема последната си глътка въздух“.

Бяха потърсили адвоката му, Еймъс Патрик от Мемфис, но той беше отказал коментар.

„Тенесиън“ в Нашвил беше още по-коравосърдечен. Осъденият беше убил „хладнокръвно“ — колко оригинално! — трима добри полицейски служители. Съдебните заседатели се бяха произнесли. Системата си беше свършила работата. Мир на праха му.

Мич си наля кафе, изпи го и тихо каза молитва за Тад, после благодари на небето, че е избегнал поредния безнадежден и заплетен случай. Ако се беше срещнал с Тад и някак си го беше увещал да го наеме, щеше да прекара следващите деветдесет дни в отчаяни опити да убеди съда, че клиентът му отговаря на правната дефиниция за невменяемост. Ако му провървеше и намереше подходящ лекар, след това щеше да се втурне да търси съд, склонен да го изслуша. Делото на Тад вече беше гледано на всички възможни инстанции. Всяка стратегия, която можеше да приложи — а такива имаше съвсем малко — щеше да е просто отчаяна мярка. Щеше непрекъснато да лети между Мемфис, Ню Йорк и Нашвил, да отсяда в евтини мотели, да навърти хиляди километри с автомобил под наем и да се храни с неща, които по нищо не можеха да се сравняват с ястията от кухнята на Аби. Тя и близнаците щяха да му липсват, работата му с клиентите, които плащаха за адвокатските му услуги, щеше да изостане, нямаше да си доспива и щеше да прекара последните четиресет и осем часа в затвора, където или щеше да крещи по телефона, или щеше да гледа Тад през решетките и да го лъже, че не всичко е загубено.

— Добро утро — поздрави Аби и го потупа по рамото. Наля си чаша кафе и седна на масата. — Има ли добри новини от света?

Мич затвори лаптопа и ѝ се усмихна.

— Обичайното. Задава се рецесия. Нахлуването ни в Ирак изглежда все по-неуместно. Затоплянето на климата се ускорява. Всъщност нищо ново.

— Чудно.

— Изчетох две статии за самоубийството на Тад Киърни.

— Тъжна работа!

— Да, много тъжна, но за мен случаят приключи. Реших никога повече да не ставам адвокат на хора със смъртна присъда.

— Не го чувам за пръв път.

— Е, този път говоря сериозно.

— Ще видим. До късно ли ще работиш днес?

— Не, мисля да се прибера към шест.

— Хубаво. Помниш ли онзи лаоски ресторант в Уест Вилидж, където ходихме преди около два месеца?

— Да. Как да забравя? Нещо като… „Ванг“…

— „Бида Ванг“.

— И фамилията на шефа има най-малко десет срички.

— Казват му Чан и е решил да напише готварска книга. Довечера ще дойде у нас, за да съсипе кухнята.

— Екстра. Какво включва менюто?

— Твърде много неща, но той иска да експериментира. Спомена някакви наденички с билки и пържен кокосов ориз. Не е зле да пропуснеш обяда.

От тъмното се показа Кларк и отиде право при майка си за прегръдка. Картър го последва пет минути по-късно. Мич наля две малки чаши портокалов сок и ги попита какво предстои днес в училище. Както винаги, Кларк се разсънваше бавно и беше мълчалив на закуска. Бъбривецът Картър обикновено говореше от името на двамата сутрин.

Когато момчетата си избраха да закусват гофрети и банани, Мич излезе от кухнята и отиде да вземе душ. Точно в осем без петнайсет тримата мъже в къщата прегърнаха Аби за „довиждане“ и поеха към „Ривър Латин“. Когато не беше извън града и времето го позволяваше, той изпращаше близнаците до училището. То се намираше само през четири преки и разходката до там винаги беше приятна, особено ако баща им ги придружаваше. Близо до сградата на „Ривър Латин“ се появиха още момчета, които вървяха в същата посока. Носеха униформи — тъмносин блейзър, бяла риза и панталон в цвят каки. Всеки сам избираше обувките си, затова те бяха пъстра смесица от скъпи маратонки, туристически обувки, кецове и мокасини.

Мич и Аби още се притесняваха дали са избрали правилното училище за синовете си. Плащаха за най-елитното в града, но и те като повечето родители искаха по-разнообразна среда. За разлика от всяко друго място „Ривър Латин“ имаше 90 процента бял и изцяло момчешки състав. Тъй като бяха завършили посредствени държавни училища обаче, двамата съзнаваха, че имат само една възможност да дадат добро образование на децата си. Засега не предвиждаха смяна на училището, но безпокойството им растеше.

Той се сбогува с близнаците без излишни прояви на обич, обеща да се видят вечерта и забързано се отдалечи към метрото.

Когато влезе в небостъргача на Брод Стрийт и тръгна да прекосява високия атриум, Мич спря и си спомни разказа на Ламар за посещението му тук. Видя пейките от хром и кожа до стъклената стена и седна на една от тях. С усмивка наблюдаваше сутрешния мравуняк, стотиците добре облечени млади професионалисти, нетърпеливи да започнат деня и мислено подканящи ескалаторите да се движат по-бързо. Наистина би било шок за адвокат от малко градче със спокойна практика.

Радваше се, че е направил усилие да се срещне със стария си приятел, но това нямаше да се случи повече. Ламар дори не се беше ръкувал с него на раздяла. Двамата имаха твърде много неприятни спомени.

Той погледна часовника си и си помисли, че преди двайсет и четири часа седеше в някогашен автосалон за понтиаци в съмнителен квартал на Мемфис и чакаше за среща, която всъщност не желаеше.

Името му прозвуча рязко, изтръгна го от хаотичните мисли и го върна в действителността. Уили Бакстром приближаваше към него с дебело куфарче на кожена презрамка.

— Добро утро, Уили — поздрави Мич и се изправи.

— Работя тук от трийсет години и нито веднъж не съм виждал някой да използва пейките. Добре ли си?

— Твърде заети сме, за да сядаме. Как ще спечелиш пари от клиент, ако седиш във фоайето?

— Няма как.

Двамата се отдалечиха от пейката и се вляха в гъмжилото пред цяла стена с асансьори. След като се натъпкаха вътре и потеглиха нагоре, Уили каза тихо:

— Ако имаш няколко свободни минути днес, мини да ми разкажеш за Еймъс.

— Разбира се. Ходил ли си в кантората му в онази автокъща?

— Не съм, но от години слушам за нея.

— Останах с впечатлението, че докато трае срещата ти с адвокат, могат да ти сменят маслото на колата.

Човекът на върха на „Скъли и Пършинг“ беше Джак Руш, ветеран в професията с четиресетгодишен опит, който продължаваше да работи усилено дори през последните месеци преди седемдесетия си рожден ден. Фирмата пенсионираше служителите си на седемдесет, без изключение. Беше умна политика, но страшно непопулярна. Повечето по-възрастни съдружници бяха известни експерти в своите области и вземаха огромни хонорари. Щом напуснеха, познанията им си тръгваха заедно с тях, прекъсваха се и дългите им взаимоотношения с клиентите, основани на взаимно доверие. От една страна, изглеждаше недалновидно да се поставя такъв задължителен праг, но младите го изискваха. Съдружниците на четиресет и няколко години като Мич се стремяха да получат място на върха. Младите адвокати бяха страшно амбициозни и много от тях отказваха да започнат работа в големи фирми, които не разчистват полето, като пенсионират възрастните.

Затова Джак Руш броеше дните. Официално се водеше управляващ съдружник и като такъв ръководеше фирмата подобно на главен изпълнителен директор на корпорация. Все пак това беше организация на горди професионалисти, а не корпорация, затова и титлите имаха повече тежест. Управляващ съдружник и толкова.

Когато Джак се обаждаше, всички адвокати в сградата изоставяха заниманията си, защото те едва ли бяха по-важни от онова, за което ги търсеше той. Но Джак беше добър управител и знаеше, че не бива да прекъсва работата на служителите си и да се налага. Имейлът от него канеше Мич да отиде в кабинета му в десет сутринта, „ако е удобно“.

Удобно или не, Мич смяташе да бъде там пет минути по-рано.

Така и стана. Секретарка го въведе във великолепния ъглов кабинет точно в десет. Наля му кафе от сребърна кана и му предложи да опита пресните сладкиши, наредени на плато върху бюфета. Мич си спомни за Чан и за неговата орда от лаоски готвачи, които щяха да нахлуят в кухнята му след няколко часа, затова благодари и отказа.

Двамата с Джак седнаха пред малка масичка в ъгъла на кабинета. От шейсетия етаж гледката към пристанището беше още по-впечатляваща, но Мич беше твърде съсредоточен, за да се възхищава на пейзажа. Хората, които работеха в най-високите сгради на Манхатън, бяха свикнали да не обръщат внимание на гледките, пред които посетителите ахваха.

Джак имаше хубав тен, беше в чудесна форма и носеше един от елегантните си ленени костюми. Изглеждаше с петнайсет години по-млад — жалко, че щеше да напусне. Сега обаче нямаха време да обсъждат фирмената политика, с която самият Джак се беше съгласил преди трийсет години и не възнамеряваше да променя.

— Вчера говорих с Лука — каза той мрачно. Явно нещо сериозно се беше объркало.

Във вселената на „Скъли“ съществуваше само един Лука. Преди двайсет години, когато имаше вълна от сливания между най-големите американски юридически фирми и поглъщания на по-малки от цял свят, „Скъли“ бяха убедили Лука Сандрони да се присъедини към тях. Той беше изградил солидна международна фирма в Рим и беше много уважаван в Европа и Северна Африка.

— Как е Лука?

— Не е добре. Не ми каза нищо конкретно, всъщност говореше доста неопределено, но по време на лекарски преглед получил крайно неприятни новини. Не каза точно какви и аз не го попитах.

— Това е ужасно.

Мич го познаваше добре. Лука посещаваше Ню Йорк няколко пъти годишно и си прекарваше чудесно. Беше вечерял на масата на Аби, а семейство Макдиър бяха отсядали в просторната му къща в центъра на Рим. Те бяха живели в Италия, познаваха езика и културата и това означаваше много за него.

— Иска да заминеш за Рим колкото се може по-скоро.

Странно защо Лука не беше отправил молбата си направо към него, но явно държеше да спази йерархията. След като беше потърсил най-напред Джак, значи изпращаше посланието, че Мич трябва да зареже всичко и незабавно да отлети за Рим.

— Разбира се. Имаш ли представа какво иска той?

— Свързано е с турската строителна фирма „Ланнак“.

— Работил съм с „Ланнак“, но не много.

— Лука отдавна представлява фирмата, чудесни клиенти са. Но сега в Либия е започнала поредната разправия и „Ланнак“ са замесени.

Мич кимна и се опита да овладее усмивката си. Очертаваше се поредното страхотно приключение! През четирите години, откакто беше съдружник, той си беше изградил репутация на ръководител на нещо като юридически корпус за бързо реагиране. „Скъли“ го изпращаше да спасява клиенти в беда. Мич ценеше тази роля и се опитваше да я разширява, като същевременно не я отстъпваше на друг.

— Както обикновено, Лука не сподели много подробности — продължи Джак. — Той мрази да говори по телефона, както и да пише имейли. Знаеш, че обича да обсъжда деловите въпроси на дълги обеди в Рим, за предпочитане на открито.

— Звучи ужасно. Заминавам в неделя.