Размяната

25

Предположението, което Мич направи напосоки и което шеговито отдаде на доброто си образование, се оказа забележително точно. Нура дори не изчака четиресет и осем часа. Малко след четиресет и шестия се обади на Аби в 7:31 ч. в събота.

Аби беше на своята постелка за йога в дневната, разтягаше се вяло и се мъчеше да си спомни кога за последен път е оставала сама в апартамента през уикенда. Момчетата ѝ липсваха, но при различни обстоятелства нямаше да се тревожи за тях. Снощи два пъти говори с Мич по зеления телефон и получи пълен отчет. Близнаците си прекарвали страхотно във вилата, а той и Бари пушели кубински пури и пиели скъпи уискита.

Чувствали се в безопасност. Никой не можел да ги намери.

Аби взе звънящия „Джакъл“ от ниската масичка, върху която държеше малката си колекция от телефони, и каза:

— Ало?

— Аби Макдиър, обажда се Нура.

Как е подходящо да поздравиш един терорист в дъждовна съботна сутрин в Манхатън? Обаждането донесе на Аби необяснимо облекчение, но тя за нищо на света нямаше да прояви заинтересованост. Отговори спокойно:

— Да, Аби е.

Явно терористите не поздравяваха, защото Нура мина направо по същество.

— Трябва да се срещнем утре сутринта. Свободна ли си?

Като че ли имаше избор?

— Да.

— Отиди на ледената пързалка в Сентръл Парк. В десет и петнайсет бъди пред главния вход. Отляво, от източната му страна има будка за сладолед. Застани там и чакай. Съпругът ти е фен на „Метс“, нали?

И ритник в корема не би разтърсил Аби така силно. Откъде знаеха тези хора толкова много за тях?

— Да — успя все пак да отговори тя.

— Носи шапка на „Метс“.

Мич имаше поне пет такива в гардероба си.

— Добре.

— Ако доведеш някого, веднага ще разберем.

— Ясно.

— Това ще е ужасна грешка.

— Да, добре.

— Трябва да дойдеш сама.

— Ще бъда там.

Продължително мълчание.

— Ще бъда там — повтори тя.

Отново мълчание. Нура вече я нямаше.

Аби внимателно остави телефона „Джакъл“, взе зеления, отиде в спалнята, затвори вратата и се обади на Мич.

Макар че вилата несъмнено беше предназначена да забавлява възрастни хора, в „Уиклоу“ се виждаха и следи от присъствието на деца. В една от спалните имаше двуетажно легло, изрисувани по стените цветни дъги, стари видеоигри и телевизор с голям екран. Танър разведе момчетата из вилата и те начаса я провъзгласиха за „супер готина“. До вечерта в петък Танър вече беше станал новият им най-добър приятел.

На сутринта се събудиха в осем и уханията ги отведоха до стаята за закуска на долния етаж, където завариха баща си да пие кафе и да разговаря с господин Кори. Госпожица Ема се подаде от кухнята и ги попита какво им се закусва. След кратко колебание близнаците се спряха на солени гофрети и бекон.

Кори дояде омлета си и излезе навън. Мич попита момчетата харесва ли им тук и те го увериха, че всичко е страхотно. Искали и вкъщи легло на два етажа.

— Говорете с майка си. Тя отговаря за обзавеждането.

— Къде е господин Бари? — попита Кларк.

— Мисля, че отиде в кабинета си.

— А той къде е?

— Натам — отговори Мич и махна през рамо, като че ли кабинетът беше много далече, но все пак под същия покрив. — Не искам да шарите из цялата къща, ясно? Ние сме гости и това не е хотел. Не влизайте по стаите без покана.

Те слушаха внимателно и кимаха.

— Татко, защо стаите тук са толкова големи? — попита Картър.

— Може би защото господин Бари има много пари и може да си купува огромни къщи с големи стаи. Освен това кани гости, които понякога остават тук за няколко седмици и се нуждаят от пространство. Учудвате се, защото в Манхатън почти всички живеем в апартаменти, а те обикновено са по-малки от къщите.

— Не може ли и ние да си купим такава? — попита Кларк.

Мич отговори с усмивка:

— Определено не. Малко хора могат да си позволят къща колкото палат. Наистина ли искате осемнайсет спални?

— Повечето от тях са празни — отбеляза Картър.

— Господин Бари има ли жена? — попита Кларк.

— Да, има прекрасна съпруга, която се казва Милисънт. Тя е още в Ню Йорк и ще пристигне тук към края на месеца.

— А има ли деца?

— И деца, и внуци, но те живеят в Калифорния.

Според Джак брат му не беше близък с двете си деца, вече зрели хора. В семейството от години имаше разправии за неговото огромно състояние.

Гофретите и беконът пристигнаха върху подноси, всеки от които можеше да изхрани малко семейство, и близнаците изгубиха интерес към господин Бари. Мич ги остави на масата и излезе на покритата веранда, недалече от пристана с яхтите. Кори, разбира се, говореше по телефона. Когато приключи, Мич го попита:

— Какъв е планът?

— Ще останем тук тази нощ, ще настаним бабата и дядото, а утре сутринта с теб потегляме обратно. Току-що ми се обади Дариън, ще ни чака на летището. Наел е апартамент в хотел „Евърет“ на Пето авеню, от другата страна на ледената пързалка.

— Колко често си напомняш, че нямаме представа с кого си имаме работа? — попита Мич. — Знаем само за някаква жена на име Нура.

— През половин минута.

— А колко често се питаш дали тази история с Нура не е някакъв номер?

— През половин минута. Само че не е номер, Мич. Намерила е жена ти в кафене в Манхатън. Наблюдавали са я. Наблюдавали са цялото ти семейство, по дяволите! Нура ѝ е дала онзи телефон. Не е номер.

— Колко ли пари ще поискат? — зачуди се Мич.

— Сигурно повече, отколкото можем да си представим.

— Значи очакваме Аби да преговаря, така ли?

— Нямам представа. Не ние командваме парада, Мич, а те. Можем само да реагираме и да се молим да не се издъним.

Харолд и Максин Съдърланд не бяха ходили в Мейн, но щатът беше в техния списък с желани дестинации. След като се пенсионираха, постоянно пътуваха и си прекарваха чудесно на местата, за които бяха мечтали. Нямаха котки и кучета, притежаваха скромна къща в провинцията и солидна банкова сметка, така че бързо стягаха куфарите си и потегляха. Техните приятели им завиждаха за пътешествията. За щастие, си бяха у дома, когато Аби им се обади в четвъртък следобед да каже, че спешно се нуждае от помощта им.

Танър ги взе от ферибота и ги откара в „Уиклоу“. Мич и близнаците ги чакаха на входа. Мич почти се трогна от радостта, с която децата посрещнаха Макси и Хопи, които, разбира се, също се радваха, че виждат внуците си. Всички помогнаха с багажа и Танър ги настани в хубаво студио точно срещу стаята с двуетажното легло. Момчетата изгаряха от нетърпение да разведат баба си и дядо си из къщата на господин Бари. Бяха прекарали в нея двайсет и четири часа, но вече се чувстваха като нейни собственици и бяха забравили предупреждението на баща си да не щъкат по стаите. Поднесоха им късен обяд и Бари се появи от някакво отдалечено кътче на къщата, за да прави компания на семейство Макдиър и семейство Съдърланд. Беше любезен домакин и умееше да накара дори напълно непознати да се почувстват като у дома си. Мич допускаше, че това се дължи на годините, през които бе посрещал в „Уиклоу“ многобройни приятели, а и по природа беше непринуден човек. Вероятно милиардите в банката помагаха за неговото лежерно отношение към живота, но Мич познаваше доста преуспели брокери на Уолстрийт и знаеше, че много от тях не са особено симпатични.

Той държеше момчетата под око. Майка им ги беше научила да не говорят много в присъствието на възрастните и да внимават как се държат. Мич беше благодарен, че Аби е израснала в малък град, където държат на обноските. Беше „правилно възпитана“, както казваха в Кентъки. Признаваше, че заслугата е на родителите ѝ.

Защо тогава му беше толкова трудно да им прости? И да ги харесва. Защото те така и не се извиниха за грешките и оскърбленията към него отпреди двайсет години, а той, честно казано, беше престанал да се надява, че ще го направят. Последното, което искаше, бяха неловка прегръдка по принуда и някакво сълзливо извинение. Психотерапевтът почти беше успял да го убеди, че продължителното озлобление спъва развитието му като зряла личност. То се беше превърнало в негов проблем, не в техен. Мич вредеше на себе си. Просто сложи точка, гласеше лечебната мантра.

На обед Бари и Харолд бързо намериха допирна точка: риболова на муха. Бари още преди години беше сложил край на осемдесетчасовите работни седмици и намираше утеха в планинските потоци из цялата страна. Харолд беше рибар още от дете и познаваше всяка рекичка в Апалачите. Колкото по-големи ставаха рибите в разговора, толкова повече се вглъбяваше Мич в собствените си мисли. Размени няколко думи с Максин. Родителите на Аби бяха видимо разтревожени и искаха да узнаят повече подробности.

Появи се Танър и предложи пак да се поразходят с яхтата. Момчетата стигнаха на пристана преди него. Бари се оттегли в дебрите на „Уиклоу“ да гледа мач на „Янките“ — ежедневния му ритуал.

Мич заведе Максин и Харолд в библиотеката, затвори вратата и им обясни защо са тук. Не навлезе в подробности, но и каквото каза, беше достатъчно да ги уплаши. Двамата се шокираха, че някакви терористи следят и снимат дъщеря им и внуците им насред Манхатън.

Бяха готови, ако трябва, да се крият в Мейн с момчетата цял месец.