Размяната

24

Точно в 6 ч. на следващата сутрин Кори позвъни на вратата на семейство Макдиър и Мич му отвори. Аби му наля кафе в кухнята и му предложи гранола и кисело мляко. Никой не беше гладен.

Кори им разясни плана за деня и им даде по един малък зелен телефон с капаче.

— Тези мобилни не могат нито да бъдат проследени, нито хакнати. Само пет са: тези двата, моят, на Руш и на Алвин.

— Алвин? — попита Аби, видимо подразнена от цялата шпионска история. — Познаваме ли някой Алвин?

— Работи за мен и сигурно не сте го виждали.

— Разбира се. — Тя взе най-новата си играчка и се вторачи безсилно в нея. — Поредният телефон?

— Съжалявам — каза Кори. — Знам, че колекцията ти расте.

— Ами ако сбъркам и извадя погрешния телефон?

Мич се намръщи срещу нея и каза:

— Моля ти се!

— Нали уж и нашите мобилни не можеха да бъдат хакнати или проследени? — попита Аби.

— Доколкото ни е известно, не могат. Тези са просто за допълнителна сигурност. Довери ни се.

— Млъквам.

— Планът е следният: Аби излиза от сградата точно в осем както винаги заедно с Кларк и Картър, за да ги заведе до училището. На юг по „Кълъмбъс“, на запад по Шейсет и седма и още две преки до училището. Ще ги държим под око през всичкото време.

— Защо? — попита Мич. — Нали не мислите, че тези типове ще направят някоя глупост на оживен тротоар?

— Не, най-вероятно няма. Искаме да видим кой ги наблюдава. Едва ли Нура действа сама. Нужен е бил цял екип, за да следят Аби и момчетата вчера, да ги снимат, да я последват през парка и да пристигнат в кафенето почти едновременно с нея. Някой ѝ е дал телефон „Джакъл“, доста екзотично апаратче. Нура изпълнява нечии заповеди. Тези клетки не се ръководят от жени.

— И ако по една случайност забележите кой следи Аби днес?

— Ще направим всичко по силите си да го проследим на свой ред.

— Колко хора имаш на терен в момента?

— Не мога да ти кажа, Мич. Съжалявам.

— Добре, добре, продължавай.

— Ти излизаш по обичайното време, отиваш с метрото на работа, нищо необикновено. В десет ще съм подсигурил кола наблизо и ще се обадя с насоки. — Кори взе своя зелен телефон, усмихна се и каза: — Ще използваме тези, дано да вършат работа.

— Изгарям от нетърпение.

— Ще се върнеш тук, ще се качиш през подземния вход, ще вземеш багажа и ще го натовариш в колата. В единайсет ще влезеш в училището през страничната врата на Шейсет и седма улица, ще вземеш момчетата и ще изчезнете. Аз ще ви чакам на летището в Уестчестър. Ще пътуваме с хубав малък самолет и след трийсет и пет минути ще кацнем в Рокланд, Мейн. Някакви въпроси дотук?

— Изглеждаш изтощен, Кори — каза Мич. — Спиш ли въобще?

— Шегуваш ли се? Адвокат от „Скъли“ вече цял месец е заложник някъде в Северна Африка. Как да спя? Телефонът ми започва да звъни в един през нощта, когато там слънцето изгрява. Изцеден съм.

Мич и Аби се спогледаха.

— Благодаря ти за всичко това, Кори — каза тя.

— Под огромно напрежение си — въздъхна Мич.

— И аз, и вие. Но ще се справим. Ти си ключовата фигура, Аби. Избрали са теб, трябва да успееш.

— Голяма късметлийка съм, няма що.

— А аз ще съм на лов за лосове — каза Мич и се засмя, но никой друг не го последва.

Аби и близнаците стигнаха до училището за седемнайсет минути без никакви инциденти. Тя успя да си приказва с тях и да следи уличното движение, без да се озърта. По едно време я развесели мисълта, че те изобщо не подозират колко души ги следят в момента, докато крачат към училище. Нито щяха да научат някога.

Кори и екипът му се увериха, че никой не следи Аби и момчетата. Той не се изненада. Заплахата вече беше отправена предишния ден. Защо им бяха още снимки? Пет бяха предостатъчно. Но добрата охрана и добрите шпионски практики налагаха наблюдение. Може би нямаше да имат втора възможност да го направят.

Мич пристигна в офиса и веднага се обади на Лука, който звучеше вяло и немощно и му напомни, че дъщеря му я няма вече цял месец. Мич му обясни, че поддържа постоянна връзка с експертите по сигурността на фирмата. Разговорът продължи по-малко от пет минути и когато приключи, Мич отново си каза, че ще е грешка да съобщи на Лука за Нура днес. Може би утре.

В 9:15 ч. Кори му се обади по зеления телефон и съобщи, че хората му не са забелязали никой да следи Аби и момчетата. Мич отиде на брифинг в кабинета на Джак. В 10 ч. се качи в един джип на ъгъла на „Пайн“ и „Насау“. Кори го очакваше на задната седалка. Когато потеглиха, той просто задряма. Мич се усмихна и му дожаля за него. Освен това беше доволен от тишината. Затвори очи и се опита спокойно да премисли събитията от последното денонощие. До вчера сутринта никой на света не беше чувал за Нура.

В 11:10 ч. Мич излезе от училището с Кларк и Картър. Чакаше ги сив седан с друг шофьор. Четиресет минути по-късно спряха пред терминала за частни и чартърни полети на летището в Уестчестър. Служител от охраната на портала им махна да влизат и колата потегли по пистата към самолет Лиър 55, който ги очакваше. Момчетата го гледаха със светнали очи и нямаха търпение да излетят.

— Олеле, тате, това ли е нашият самолет? — възкликна Кларк.

— Само ще го ползваме за кратко — отговори Мич.

Кори чакаше пред самолета и гледаше часовника си. Посрещна момчетата с широка усмивка и им помогна да се качат. Запозна ги с двамата пилоти, настани ги на меките кожени седалки и им закопча коланите. Мич и Кори седнаха срещу тях. Петият пасажер, Алвин, се настани отзад. Когато самолетът започна да рулира, Кори донесе кафе на Мич и бисквити за момчетата, но те бяха твърде заети да зяпат през прозорците, за да им обърнат внимание. Когато се издигнаха на шест хиляди метра височина, Кори разкопча колана на Картър и го заведе да надникне в пилотската кабина. Разноцветните копчета, ръчки, екрани и уреди направо го зашеметиха. Картър имаше най-малко сто въпроса, но пилотите следяха някакви данни и говореха по радиото, затова не можеха да му обърнат много внимание. След няколко минути дойде редът на Кларк.

Вълнението от пътуването с луксозен малък самолет сякаш скъси полета и съвсем скоро вече се снижаваха. Спряха на частен терминал, където ги чакаше черен джип. На момчетата не им се слизаше. През следващите два дни говореха само за това как ще летят, като пораснат.

Беше 13 май, петък, и крайбрежието на Мейн се сбогуваше с поредната продължителна зима. Последният сняг се топеше и живописният град Камдън се събуждаше за живот. Красивото му пристанище вече беше пълно с рибари, моряци и първите летни жители, които изгаряха от нетърпение да се пръснат по островите и да отворят своите вили.

Един от хората на Кори пазеше маса в ресторант до водата. Когато пристигнаха, той изчезна и на Мич много му се искаше да попита колко души са в отбора. Докато седеше на масата и се любуваше на великолепната гледка към пристанището, на далечните възвишения и на залива Пенобскот, Мич почти забрави причината да се озоват тук.

Далече от майка си и пристигнали на нещо като ваканция, Кларк и Картър без капка колебание си поръчаха бургери, чипс и млечни шейкове. Мич яде салата. Кори предпочете същото като децата. Обслужването беше бавно или пък ритъмът в Мейн беше такъв, но те и бездруго не бързаха. Големият град беше далече и не след дълго щяха да се върнат там. Беше петък следобед и на Мич му се допи бира. Кори обаче беше на работа и отказа. Мич не обичаше да пие сам, затова пребори изкушението.

Два пъти по време на обяда Кори се извини и отиде да говори по телефона. След всеки разговор Мич искаше да изкопчи от него последните новини, но успяваше да овладее любопитството си. Допускаше, че той общува с екипа си, който е наблизо, а не го търсят от Триполи.

До Айлсбъро имаше ферибот пет пъти дневно и пътуването отнемаше двайсет минути. В два и половина Кори ги подкани:

— Трябва да се наредим на опашката.

Островът беше дълъг двайсет и два километра и на места беше широк почти пет. Източният му край бе вдаден в океана и от скалистия му бряг се разкриваха красиви гледки. Мич и момчетата бяха на горната палуба на ферибота и се любуваха на другите острови, докато плаваха покрай тях.

Кори се приближи и посочи в далечината.

— Ей там е Айлсбъро, показва се вече.

Мич се усмихна и отбеляза:

— Доста се отдалечихме, нали?

— Казах ти. Това е идеалното място да се скриете за няколко дни.

— От кого да се скрием?

— Не съм сигурен, вероятно от никого. Но по-добре да не рискуваме.

Скоро започнаха да различават къщите покрай брега. Бяха десетина, повечето отпреди сто години, от славното време, когато богатите бяха „летували“ тук.

Семейства от Ню Йорк, Бостън и Филаделфия си бяха построили хубави къщи на острова, за да бягат от жегата и влагата, и разбира се, имаха нужда от много спални и от огромен персонал, за да се грижи за приятелите им, които нерядко отсядаха при тях за седмици. Къщите все още се използваха, все още бяха прекрасни, а някои от тях дори бяха привличали знаменитости. Постоянните жители на Айлсбъро бяха петстотин души и повечето възрастни работеха „в къщите“ или ловяха омари.

Слязоха от ферибота и скоро подкараха по единственото шосе, което пресичаше острова по дължина. Десет минути по-късно завиха по тясна асфалтирана алея и отминаха табела с надпис УИКЛОУ.

Мич попита Кори:

— Знаеш ли откъде произлиза това име?

— Така се нарича графството в Ирландия, където е роден първият собственик. Забогатял от контрабанда на ирландско уиски по време на сухия режим, построил същински палат и умрял много млад.

— От цироза ли?

— Нямам представа. Къщата е купувана и препродавана няколко пъти и всички собственици са запазили името. Господин Руш я е придобил на търг преди около петнайсет години и я е реновирал. Отделил е десет спални в друго крило според Джак.

— И са му останали осемнайсет.

— Само осемнайсет.

Скоро стигнаха до кръгла алея пред голяма стара къща, сякаш извадена от туристическо списание. Класическа кейпкодска архитектура: две нива със стръмни скатове на покривите и странични фронтони, широк вход по средата, избеляла дъсчена обшивка, боядисана в светлосиньо, мансардни прозорци с фронтони и четири комина в средата. Зад къщата нямаше нищо друго освен морска шир.

Бари Руш се показа на входната врата и притисна Мич в мечешка прегръдка, все едно бяха близки приятели. А не бяха, поне не още. Мич се беше запознал с него преди няколко години на тържество по случай рождения ден на по-малкия му брат Джак. Имаше най-малко още петдесет гости, затова той беше разменил само няколко думи с Бари, известен като мълчалив и затворен милиардер, който мрази да привлича внимание. Според една стара статия във „Форбс“ Бари беше спечелил състоянието си чрез борсови спекулации с латиноамерикански валути.

Каквото и да означаваше това.

Всички се ръкуваха и се поздравиха. Картър и Кларк застанаха мирно и както ги бяха учили, казаха: „Приятно ми е да се запознаем“. Баща им се гордееше с тях.

Бари въведе цялата група в главното фоайе, където се запознаха с Танър, който беше иконом, шофьор, капитан на яхтите и момче за всичко. В свободното си време ловеше омари и затова винаги се чувстваше неловко, издокаран с тъмносиньо сако и бяла риза. Добре че господин Руш му позволяваше да носи зеленикави бричове.

Танър се зае с багажа и го разпредели по стаите, а Бари заведе семейство Макдиър в дневната, където бумтеше огън. Разказа им през смях, че последният сняг паднал само преди две вечери, но им обеща, че повече няма да вали до октомври. Може би дори до ноември.

Докато мъжете говореха за времето и за това как Джак ще понесе наближаващото пенсиониране, Картър и Кларк зяпаха смаяно огромната препарирана глава на лос, окачена на стената над каменната камина.

Бари забеляза това и се оправда:

— Не съм го убил аз, момчета, не бях аз. Заварих го в къщата, когато я купих. Според Танър е тук от около трийсет години. Сигурно е от континента.

— На острова има ли лосове? — попита Картър.

— Ами не съм виждал, но ще отидем да потърсим. Според Танър вятърът утихва и времето ще се затопли. Да почакаме няколко часа и после ще се повозим с яхтата.

Момчетата нямаха търпение да се качат на нея.