Размяната

43

Първото му пътуване до островите преди около петнайсет години беше с Ейвъри Толсън, един от съдружниците, който беше негов ментор и наставник. Бяха летели от Маями с „Кайман Еъруейс“ заедно с шумна група гмуркачи, които се наливаха с пунш с ром и се опитваха да се напият още преди кацането. Ейвъри пътуваше до там няколко пъти годишно и макар да беше семеен и фирмата да не гледаше с добро око на флиртовете, той си беше голям женкар. И прекаляваше с пиенето. Една сутрин, докато се бореше с махмурлука си, Ейвъри се извини на Мич и призна, че е много напрегнат заради несполучливия си брак.

През годините Мич се беше научил да прогонва от съзнанието си мислите за кошмара в Мемфис, но невинаги беше възможно. Когато самолетът се снижи през облаците и той зърна яркосиньото Карибско море, Мич се усмихна, като си помисли какъв късмет извади навремето. Макар и не по негова вина, беше на косъм от това да го убият или да го осъдят, но беше успял да се измъкне. Лошите бяха сурово наказани и си го заслужаваха, а докато те лежаха в затвора, Аби и Мич бяха започнали живота си наново.

Стивън Стоджхил беше кацнал в Джорджтаун преди четири часа след дълъг полет от Рим с прекачване в Маями. Чакаше го с такси пред митницата и двамата се отправиха към центъра на града.

През отворените прозорци на таксито нахлуваше горещ тропически въздух, а шофьорът тихо слушаше реге. Точно като преди петнайсет години.

— Адвокатът ни се казва Дженингс, британец е, горе-долу симпатичен — обясни Стивън. — Срещнах се с него преди два часа и вече знае какво искаме. Според нашите хора той е топ специалистът тук, наясно е с всички банки и с тънкостите около паричните преводи. Познава Соломон Фрик, с когото ще се срещнем скоро в „Тринидад Тръст“. Сигурно двамата перат пари заедно.

— Не е смешно. Според моето проучване банкерите на Кайманите са започнали да действат в рамките на закона през последните двайсет години.

— Пука ли ни всъщност?

— Не ни пука. На вечеря ще ти разкажа за първото ми пътуване до Джорджтаун.

— Онази история с „Бендини“ ли?

— Да.

— Нямам търпение. В „Скъли“ се носи слух, че мафията за малко да те очисти, но ти си ги изпреварил и си ги надхитрил. Вярно ли е?

— Да, успях да избягам от мафията. Не знаех, че съм станал легенда в „Скъли“.

— Всъщност не си. Кой има време за стари бойни истории във фирма като „Скъли“? Интересува ги само да навъртят петдесет часа седмично.

— Предпочитаме да са шейсет, Стивън.

Шофьорът зави и насреща им се показа океанът. Мич кимна и обясни:

— Това е заливът Хог Стай, където навремето пиратите пускали котва и се криели на острова.

— Да, и това съм го чел някъде — каза Стивън напълно незаинтересован.

— Къде сме отседнали? — попита Мич и с удоволствие подмина туристическите дрънканици.

— В „Риц-Карлтън“ на Севън Майл Бийч. Аз вече се настаних. Много е хубаво.

— „Риц“ е все пак.

— Е, и?

— Би трябвало да е хубаво, нали?

— Може би. Откъде да знам? Аз съм обикновен младши адвокат, който отсяда на по-евтини места, но сега нали съм с истински съдружник, съм настанен в по-висока категория. Обаче още летя с гражданската авиация, и то не в първа класа, а в икономична.

— Светлото бъдеще е пред теб.

— И аз все това си повтарям.

— Да отидем да се срещнем с Дженингс.

— Ето това е фирмата му — каза Стивън и подаде на Мич една папка. — Британска кантора с десетина адвокати.

— Не са ли всички фирми тук британски?

— Допускам. Чудя се защо не сме купили някоя и да я добавим на фирмената ни бланка.

— Ако продължаваме да губим клонове с такава скорост, май ще се наложи да се разраснем.

Кантората на Дженингс се намираше на третия етаж на модерна сграда с банка, която беше на няколко преки от пристанището. Срещнаха се в заседателна зала с гледка към океана, която би била прекрасна, ако три огромни лайнера не стояха на док в залива Хог Стай. Британецът беше сухар, който говореше носово и се усмихваше трудно. Носеше сако и вратовръзка и явно му беше приятно, че е облечен по-елегантно от американските си колеги, само че на тях им беше все едно. По негово мнение най-удачната стратегия била да си открият сметка в „Тринидад Тръст“ — банка, която той познавал добре. Соломон Фрик му бил личен познат. Много банки на островите отказвали да правят бизнес с американците, затова било най-добре лондонският офис на „Скъли“ да открие сметката и всичко да остане далече от федералните.

— Вашите данъчни са пословично трудни — обясни той през носа си.

Мич сви рамене. Какво се очакваше да направи? Да защитава данъчните служби? Когато съберяха парите — дано това да станеше на следващата сутрин — сумата щеше да бъде преведена в анонимна сметка в „Тринидад Тръст“ съгласно инструкциите на Мансур. Оттам с едно натискане на клавиш милионите щяха да се прехвърлят в сметка, която още не беше известна, и щяха да изчезнат безвъзвратно.

Час по-късно тримата излязоха от офиса на Дженингс и извървяха около двеста метра до подобна сграда, където се срещнаха със Соломон Фрик, общителен южноафриканец с прекалено непринудено поведение. При проверката на Фрик, която „Скъли“ направиха набързо, светнаха доста червени лампички. Той беше работил в банки от Сингапур до Ирландия и Карибите, постоянно се местеше и обикновено оставяше след себе си разруха. Сегашните му работодатели обаче, „Тринидад Тръст“, имаха добра репутация.

Фрик подаде на Мич и Дженингс документите, те ги прегледаха и ги изпратиха по имейл на Райли Кейси, който чакаше на бюрото си в Лондон. Той ги подписа на нужните места и им ги върна. „Скъли и Пършинг“ вече имаха сметка на Кайманите.

Мич изпрати имейл до Роял Банк ъф Куебек, която се намираше съвсем близо на същата улица, и разреши прехвърлянето на 10 милиона долара. Наблюдаваше големия екран на стената на Фрик и видя, че десет минути по-късно парите му постъпиха в новата сметка на „Скъли“.

— Ваши лични средства? — попита объркано Дженингс.

Мич кимна и отговори:

— Много дълга история.

После се обади на Райли, който се свърза със своя човек във Форин Офис. Стивън изпрати на Роберто Маджи имейл с инструкции за банковия превод. Парите на Лука бяха в сметка на остров Мартиника, друг данъчен рай на Карибите. Лука беше имал делови отношения с няколко такива места и познаваше офшорните игри.

Докато чакаха, Мич поглеждаше от време на време към сумата на екрана, с която току-що се беше сбогувал. Изпитваше известно облекчение, че се е разделил с мръсните пари, които изобщо не биваше да взема навремето. Помнеше кога точно реши да го направи. Беше пак тук, в Джорджтаун, на няма и пет минути пеша от това място. Беше уплашен и гневен, че цялата мръсна история с „Бендини“ го е лишила от бъдещето му, а може би и застрашаваше живота му. Убеден беше, че всички от фирмата са му длъжници. Знаеше кода и паролите за достъп, имаше и писмено пълномощно, затова открадна парите.

И сега му олекна, защото те все пак щяха да направят някакво добро.

Обади се на Аби, която беше шест часа пред него, и двамата проведоха дълъг разговор. Тя беше отегчена, убиваше времето и чакаше вест от Хасан. Беше говорила с Кори, по зеления телефон, разбира се, и двамата бяха единодушни — докато Аби не се увери, че Джована е в безопасност, няма да бъдат преведени никакви пари. Стига да беше жива и сделката още да бе на дневен ред.

Сумата от тайните британски фондове постъпи в 3:25 ч. от банка на Бахамите. Двайсет минути по-късно пристигнаха и италианските милиони от банка в Гваделупа на Френските Антили. В момента разполагаха с 50 милиона, в които влизаха и тези на Лука.

Райли се обади на Мич от Лондон с новината, че американските пари няма да пристигнат преди сряда сутринта — неприятна новина. И понеже нямал представа кой изпраща парите, нито откъде идват, не можел да протестира.

Мич беше изпратил имейли на Омар Челик и Денис Талъс в Истанбул, но те не бяха отговорили. Преди да си тръгнат, той звънна на Джак в Ню Йорк да провери дали случайно не му е провървяло с управителния съвет на „Скъли“. Не беше. С нетипична за него язвителност Джак обясни, че част от съдружниците са избягали от града, за да осуетят кворума.

В „Риц-Карлтън“ Мич отпрати Стивън и му обеща да се видят в осем на вечеря край басейна. Преоблече се с къси панталони и тениска с якичка и измина двеста метра по оживената улица до офис за наемане на скутери, покрай който бяха минали с таксито. Взе един червен скутер „Хонда“ и каза, че ще го върне по тъмно. Скутери имаше из целия остров и двамата с Аби с удоволствие ги ползваха преди години, когато се криеха тук.

Трафикът в Джорджтаун беше безмилостен и Мич започна да се провира между колите, опитвайки се да излезе от града. Не помнеше преди да е имало такива задръствания. Бяха се нароили нови хотели и жилищни сгради, заведения за хранене, магазини за фланелки, евтина бира и безмитен алкохол. Джорджтаун беше напълно американизиран. От другата страна на залива Хог Стай уличното движение оредя и скутерът се включи спокойно в него. Мич подмина Ред Бей и видя табелите за Бодън Таун. Пътят следваше бреговата линия, но плажовете ги нямаше. Морето беше настъпило към сушата и вълните се плискаха в скалите. Поради липсата на пясъчни плажове хотелите и апартаментите също оредяха и пред погледа му се ширнаха впечатляващи гледки.

Големият Кайман беше дълъг трийсет и пет километра и главното шосе го обикаляше. При предишните си посещения Мич не беше имал време да разгледа острова, но в момента нямаше друга работа. Соленият въздух, който го блъскаше в лицето, му действаше освежаващо. Поне за няколко часа можеше да престане да мисли за Джована, защото банките и офисите бяха затворени. Спря в „Ейбанкс Дайв Лодж“ извън Бодън Таун и изпи една бира на брега. Бари Ейбанкс беше спасил Мич, Аби и Рей от един пристан във Флорида, когато те се опитваха да избягат. Беше продал заведението си още преди години и се беше преместил в Маями.

Мич продължи на изток със скутера и мина бавно през две крайбрежни селища. Пътят се стесняваше и на места колите едва се разминаваха. Джорджтаун остана в другия край на острова, много далече. Мич спря откъм подветрената страна и се приближи към ръба на скалата, където други туристи захвърляха отпадъците си. Седна на скалата и загледа пенещата се вода долу. В Ръм Пойнт изпи още една бира — „Ред Страйп“ от Ямайка — докато гледаше голяма група семейства на средна възраст, които ядяха и пиеха край барбекю на открито.

Когато почти се стъмни, той се отправи обратно към Севън Майл Бийч. Стивън го чакаше, беше време за вечеря.